— Та откога имаме знатна традиция, значи? — попита Ноби.

— От вчера, разбира се.

— Не можеш да получиш знатна традиция за един ден — обади се Керът. — То трябва да продължи дълго време.

— Ако нямаме такава — каза Сержант Колън, — то, обзалагам се, че много скоро ще имаме. Жена ми остави бележка за това. Толкова много години, а накрая да се окаже, че била монархистка. — Той злобно изрита тротоара. — Ама-ха! — каза. — Човек трийсет години си съдира задника от работа, за да сложи парче месо на масата, а единственото, за което приказва тя, е някакво си момче, дето за пет минути става крал. Знаете ли какво ядох с чая си снощи? Сандвичи с говежда пача!

Това не оказа желания ефект върху двамата ергени.

— Божичко! — каза Ноби.

— Истинска говежда пача? — попита Керът. — Онази, с малките хрупкави парченца отгоре ли? И с лъскави петна мас?

— Даже не си спомням кога за последен път съм поглеждал коричката на паница пача — отплесна се Ноби в някакъв гастрономичен рай. — Само с малко солчица и чер пипер, чудна манджа за…

— Не смей да го казваш — предупреди Колън.

— Най-хубаво е когато забучиш ножа в нея и разрежеш мазнината и тогава цялата кафяво-жълта маса избълбуква отгоре — продължи унесено Керът. — Един миг като тоя струва…

— Млъквай! Млъквай! — изкрещя Колън. — Ние сме само… какво по дяволите беше това?

Усетиха внезапната низходяща тяга, видяха как мъглата над главите им се нави на кълба, които се разбиха в стените на къщата. Струя от по-студен въздух прелетя през улицата и после изчезна.

— Беше все едно нещо се плъзна край нас, там някъде горе — каза сержантът. Замръзна. — Ей, не мислите ли… ?

— Видяхме как го убиха, нали така? — припряно попита Ноби.

— Видяхме как изчезва — напомни Керът.

Спогледаха се, сами и мокри насред забулената в мъгла улица. Там горе можеше да има всичко. Въображението насели влажния въздух с ужасни видения. А по-страшното беше увереността, че Природата може да се е справила по-добре и от него.

— Цъ — рече Колън. — Може би беше просто някой… някоя голяма блатна птица. Или нещо такова.

— Трябва ли да предприемем нещо? — попита Керът.

— Да — отговори Ноби. — Да се ометем бързо оттук. Спомни си Гаскин.

— Може би е друг дракон — каза Керът. — Трябва да предупредим хората и…

— Не — разпалено отсече Сержант Колън, — защото, а/ те няма да ни повярват и, б/ сега вече си имаме крал. Т’ва си си негова работа, драконите.

— Точно така — съгласи се Ноби. — Той може наистина да се ядоса. Драконите май са, така де, кралски животни. Като сърните.

— Кара те да се радваш, че си простак човек — каза Колън.

— Прост човек — поправи го Ноби.

— Това не е много достойно гражданско поведение… — започна Керът. Прекъсна го Еръл.

Малкият дракон доприпка до средата на улицата, вдигнал високо къса опашка и с поглед, втренчен в облаците над него. Подмина стражата, без да им обърне ни най-малко внимание.

— Какво му е? — попита Ноби. Трополене иззад гърбовете им възвести каретата на Рамкин.

— Хора? — попита колебливо Ваймс, взирайки се през мъглата.

— Определено сме такива — каза Сержант Колън.

— Видяхте ли да минава оттук един дракон? Освен Еръл?

— Ами, ъъъ — рече сержантът, като гледаше към другите двама. — Един вид, сър. Може би. Вероятно.

— Тогава не стойте там като някакви мухльовци — каза Лейди Рамкин. — Качвайте се! Толкова място има вътре!

Наистина имаше. Когато са я построили, каретата най-вероятно е била атракцията на деня, цялата в плюш и позлата и окичена с пискюли. Времето, немарата и отпарянето на седалките, за да се облекчи честото й използване за транспортиране на дракони по изложби, си бяха казали думата, но от нея все още лъхаше на привилегии, стил и, разбира се, на дракони.

— Какво си мислите, че правите? — попита Колън, когато тя изтрополи нататък в мъглата.

— Махаме — отвърна Ноби, докато грациозно жестикулираше към кълбата наоколо.

— Това наистина е отвратително — размишляваше Сержант Колън. — Някои да се разхождат в такива карети, когато има хора, дето нямат покрив над главата си.

— Това е каретата на Лейди Рамкин — каза Ноби. — За нея няма проблем.

— Е, да, ами предците й, а? Не получаваш големи къщи и карети, без да си смукал потта на бедните поне малко.

— Просто те е яд, защото женичката ти си бродира корони по долните гащи.

— Това няма нищо общо — възмутено отвърна Сержант Колън. — Аз винаги много съм държал на правата на човека.

— И на джуджето — обади се Керът.

— Да, да — неуверено каза сержантът. — Но цялата тая работа с кралете и лордовете, това противоречи на основното човешко достойнство. Всички се раждаме равни. Гади ми се.

— Никога по-рано не съм те чувал да говориш така, Фредерик — каза Ноби.

— За теб съм Сержант Колън, Ноби.

— Съжалявам, Сержант.

Самата мъгла се оформяше в същинска Анкх-Морпоркска есенна супа от бамя.18

Ваймс се взря през нея, докато капчиците набиваха яко и го измокриха до кости.

— Едва го различавам. Свий сега наляво.

— Някаква идея къде се намираме? — попита Лейди Рамкин.

— Някъде в някой търговски район — кратичко отвърна Ваймс.

Еръл малко забави ход. Не спираше да гледа нагоре и да скимти.

— Нищо не виждам в тая скапана мъгла. Чудно дали…

Мъглата, сякаш в знак на съгласие, се озари. Някъде пред тях цъфна като хризантема и издаде нещо като „ууумф“.

— Купите на Целостта разстлани ли са както подобава? — произнесе Брат Наблюдателна Кула.

— Да, изрядно разстлани.

— Водите на Света, Отречени ли са те?

— Да, отречени всесилно.

— О, не! — простена Ваймс. — Не отново!

— Демоните на Безкрая оковани ли са с много вериги?

— По дяволите! — каза Брат Мазача. — Винаги ще се намери нещо.

Брат Наблюдателна Кула се отпусна тежко.

— Щеше да е хубаво, ако поне веднъж успеем да извършим древните и вековечни ритуали, както си му е редът, не мислите ли? Най-добре се захващай на работа.

— Няма ли да стане по-бързо, ако следващия път просто го направя два пъти, а, Брат Наблюдателна Кула? — попита Брат Мазача.

Брат Наблюдателна Кула помисли неохотно върху това. Стори му се разумно.

— Добре — каза той. — А сега се връщай там долу при останалите. И трябва да ме наричате Изпълняващ Длъжността Върховен Старши Учител, ясно?

Това не срещна подобаващия и тържествен прием, който той очакваше, от братството.

— Никой нищо не ни е казвал, че ти ще изпълняваш Длъжността Върховен Старши Учител — промърмори Брат Пазача на Портата.

— Ами, всички го знаете, понеже точно аз по дяволите съм това, защото Върховният Старши Учител ме помоли да открия Ложата, тъй като ще се забави поради всичките разправии с коронацията сега — надменно каза Брат Наблюдателна Кула. — Ако това не ме прави Изпълняващ Длъжността на скапания Върховен Старши Учител, бих искал да знам кой е тогава, разбрахме ли се?

— Не виждам защо — промърмори Брат Пазача. — Не е необходимо да имаш чак толкова надута титла. Можеш просто да се наречеш нещо като, ами… Дежурен по Ритуалите.

— Ъхъ — обади се Брат Мазача. — Не разбирам защо трябва да си придаваш толкова важност. Ти дори не си научил древните и мистични загадки от монаси, нито нищо.

— И ние от сума ти часове се мотаем тук — каза Брат Пазача на Портата. — Не е честно. Мислех си, че ще бъдем възнаградени…

Брат Наблюдателна Кула усети, че губи самообладание. Опита се да се измъкне дипломатично.

— Сигурен съм, че Върховният Старши Учител веднага ще дойде. Нека не разваляме всичко сега, а? Момчета? Устроихме цялата онази битка с дракона и прочее, всичко се нареди така чудесно, това беше нещо, нали така? През толкова много неща минахме вече, нали? Струва си да почакаме още мъничко само, а?