Кръгът от облечени в плащове и закачулени фигури се размърда с неохотно съгласие.

— Добре.

— Има право.

— Ъхъ.

— ОПРЕДЕЛЕНО.

— Добре.

— Щом така казвате.

Брат Наблюдателна Кула започна да го обзема усещането, че нещо не е наред, но не можеше съвсем точно да каже какво.

— Ъъ — започна той. — Братя?

Те също се поместиха притеснени. Нещо в стаята ги караше да настръхнат. Имаше атмосфера.

— Братя — повтори Брат Наблюдателна Кула, като се опитваше отново да завладее позиции, — всички сме тук, нали?

Последва разтревожен хор от съгласяващи се гласове.

— Разбира се, че сме.

— Какво има?

— Да!

— ДА.

— Да.

Ето я, появи се отново-една почти неуловима нередност в нещата, която човек не можеше точно да посочи с пръст, защото пръстът му беше прекалено уплашен, че да го направи. Но безпокойните мисли на Брат Наблюдателна Кула бяха прекъснати от дращене по покрива. Няколко буци мазилка паднаха в кръга.

— Братя? — нервно повтори Брат Наблюдателна Кула.

Сега последва един от онези тихи шумове — дълга, бръмчаща тишина от изключително съсредоточаване и може би само поемането на дъх в дробове с размера на купи сено. Последните плъхове от самоувереността на Брат Наблюдателна Кула побягнаха от потъващия кораб на смелостта.

— Брат Пазачо, дали не би могъл да отключиш портата на ужаса… — изрече с разтреперан глас.

И после се плисна светлина.

Без болка. Без време.

Смъртта отнема много неща, особено ако пристигне при температура, достатъчно висока, че да изпари желязо, а едно от тях са и илюзиите на човек. Безсмъртните останки от Брат Наблюдателна Кула проследиха с поглед как драконът отлетя в мъглата, после сведоха поглед към втвърдяващата се локва от камък, метал и всевъзможни други елементи, което беше всичко, останало от тайната щаб-квартира. И от нейните обитатели, даде си сметка той, с безразличието, което е част от това да си умрял. Цял живот живееш и накрая свършваш като нищо и никакво петно, дето се върти като сметана в чашата с кафето. Каквито и да бяха игричките, дето си ги играят боговете, те се развиваха по адски загадъчен начин.

Той вдигна очи към закачулената фигура до себе си.

— Изобщо не сме искали това — немощно каза той. — Честна дума. Не се обиждай. Просто искахме това, което ни се полагаше.

Една кокалеста ръка го потупа по рамото, без грубост.

И Смърт каза:

— ПОЗДРАВЯВАМ ВИ.

Като изключим Върховния Старши Учител, единственият Прояснен Брат, който отсъстваше по времето на дракона, беше Брат Пръсти. Бяха го изпратили да купи няколко пици. Брат Пръсти беше вечното момче за поръчки. Излизаше им по-евтино. Той така и не си беше направил труда да овладее изкуството да плаща за покупките.

Когато стражите се струпаха точно зад гърба на Еръл, Брат Пръсти тъкмо се беше изправил с купчина картонени кутии в ръце и с увиснало чене.

Там, където трябваше да се намира портата на ужаса, имаше разтопено петно от най-разнородни вещества.

— О, божичко! — рече Лейди Рамкин. Ваймс се смъкна от каретата и потупа Брат Пръсти по рамото.

— Извинете, господине, дали случайно и вие не виждате това…

Когато Брат Пръсти се обърна към него, лицето му беше лицето на човек, който е прелетял с планер над входа за Ада. Не спираше да отваря и затваря уста, но не издаваше нито звук.

Ваймс опита отново. Абсолютният ужас, смразил изражението на Брат Пръсти, започваше да му се предава.

— Бихте ли били така любезни да ме последвате до Двора — каза Ваймс, — имам основания да вярвам, че вие…

Той се поколеба. Не беше съвсем сигурен какво точно има основания да вярва. Но човекът очевидно беше виновен. Личеше си само като го погледнеш. Може бе не за нещо конкретно. Просто виновен в най-общ смисъл.

— Ммммммммммъх — каза Брат Пръсти.

Сержант Колън учтиво повдигна капака на най-горната кутия.

— Какво е твоето заключение, Сержант? — попита Ваймс, като отстъпи назад.

— Ъъ. Прилича на „Клачианска пикантна с аншоа“, сър — рече Сержант Колън с глас на познавач.

— Имам предвид човека — отегчено каза Ваймс.

— Ннннннн — каза Брат Пръсти.

Колън се взря под качулката.

— О, аз го познавам, сър. Бенджи „Леката Стъпка“ Богис, сър. Той е саро dе montу в Гилдията на Крадците. Знам го от едно време, сър. Хитро малко копеле. Работеше в Университета.

— Какво, като магьосник? — попита Ваймс.

— Каквото му паднеше, сър. Градинарство, дърводелство и такива ми ти неща.

— О! Така ли?

— Дали не можем да направим нещо за горкия човек? — попита Лейди Рамкин.

Ноби енергично отдаде чест.

— Мога да го ритна в задника вместо вас, ако желаете, милейди.

— Ддддррр — каза Брат Пръсти, който започваше да се тресе неконтролируемо, докато Лейди Рамкин се усмихна с желязната, безизразна усмивка на високопоставена дама, твърдо решена да не показва, че е разбрала онова, което току-що са й казали.

— Качете го в каретата, вие двамата — каза Ваймс. — Ако не възразявате, Лейди Рамкин…

— …Сибил… — поправи го Лейди Рамкин.

Ваймс се изчерви, след което продължи:

— Може би ще е добре да го задържим. Да го обвиним в кражбата на една книга, а именно: „Как да призоваваме дракони“.

— Точно така, сър — каза Сержант Колън. — А и пиците ще изстинат. Знаете как се скапва сиренето, като изстине.

— И да не се рита — предупреди Ваймс. — Даже и по местата, които не се виждат. Керът, ти идваш с мен.

— Ддцдррраааа — обади се Брат Пръсти.

— И вземете Еръл — добави Ваймс. — Побърква се тук. Ербап дяволче, трябва да му се признае.

— Великолепно, като се замисли човек — рече Колън.

Еръл препускаше нагоре надолу пред опустошената сграда и виеше.

— Погледнете го — каза Ваймс. — Няма търпение да се сбие. — Погледът му беше привлечен като кукла на конци към кълбестите облаци на мъглата.

Там някъде е, помисли си той.

— Какво ще правим сега, сър? — попита Керът, когато каретата изтрополи нататък.

— Не те е страх, нали? — каза Ваймс.

— Не, сър.

Начинът, по който го каза, зачопли нещо в мозъка на Ваймс.

— Не, нали Предполагам, дължи се на това, че са те отгледали джуджета. Нямаш въображение.

— Сигурен съм, че правя каквото мога, сър — твърдо каза Керът.

— Още ли изпращаш цялата си заплата вкъщи на майка си?

— Да, сър.

— Ти си добро момче.

— Дасър. Та, какво ще правим, Капитан Ваймс? — повтори Керът.

Ваймс се огледа наоколо. Направи няколко безцелни, гневни крачки. Разтвори широко ръце, после ги пусна, прилепени до тялото.

— Откъде да знам? Ще предупредим хората, струва ми се. Най-добре да идем в двореца на Патриция. А след това…

В мъглата се чуха стъпки. Ваймс се вцепени, поднесе пръст към устните си и придърпа Керът под навеса на един вход.

От талазите изникна фигура.

Още една, помисли си Ваймс. Е, не съществува закон срещу носенето на дълги черни плащове и на дълбоки качулки. Могат да съществуват една камара съвършено невинни причини, поради които този човек носи дълъг черен плащ и дълбока качулка и стои пред разстопена до основи къща призори.

Може би бих могъл да го попитам за поне една от тях.

Той излезе на открито.

— Извинете, господине… — започна той. Качулката рязко се завъртя. Чу се свистенето на дълбоко поет дъх.

— Просто се чудя дали не бихте имали нещо против… след него, волнонаемен полицай!

Фигурата имаше добър старт. Тя се спусна по улицата и вече беше стигнала до ъгъла, преди още Ваймс да стигне до средата. Той сви зад завоя точно навреме, за да види сянката й, която изчезна по някаква уличка.

Ваймс усети, че бяга сам. Закова се задъхано на място и се обърна назад, тъкмо за да види как Керът свива зад ъгъла в спокоен ход.

— Какво има? — изхъхри той.

— Сержант Колън каза да не тичам — рече Керът. Ваймс го погледна с мътен поглед. После го озари бавно прозрение.