— О! Аз, ъъ, разбирам. Не мисля, че е имал предвид при всички случаи, момче. — Вгледа се обратно в мъглата. — Не че имахме много шансове в тази мъгла и по тези улици.

— Може да е бил просто някой невинен наблюдател, сър.

— Какво, В Анкх-Морпорк?

— Да, сър.

— Тогава трябваше да го хванем само заради тази му уникална характеристика — рече Ваймс и потупа Керът по рамото. — Хайде. Най-добре да тръгваме към двореца на Патриция.

— Двореца на Краля — поправи го Керът.

— Какво? — рече Ваймс. Влакът на мисълта му временно бе вкаран в глуха линия.

— Сега вече е Кралският дворец — каза Керът.

Ваймс примижа косо към него. Засмя се късо и нерадостно.

— Да, точно така — съгласи се той. — На нашия крал-драконоубиец. Браво на това момче. — Въздъхна. — Това няма да им хареса.

Наистина не им хареса. На никого не му хареса.

Първият проблем беше кралската гвардия.

Ваймс не ги обичаше. Те също не го обичаха. Добре де, простите войници може и да ги делеше само една крачка от дребните простаци, но пък, според професионалното мнение на Ваймс, дворцовата гвардия в наши дни я делеше само една-единствена крачка от това да е най-долната престъпна пасмина, която градът някога е раждал. Една крачка още по-надолу. Щеше да им се наложи да се попроменят малко, преди дори изобщо да си помислят, че е възможно да ги включат в списъка на „Десетте Най-нетърсени хора“.

Те бяха груби. Бяха сурови. Те не бяха изметта на канавките, бяха онова, което все още оставаше полепнало по канавките, след като машините, които са ги измели, са предали богу дух от изтощение. Патрицият им плащаше изключително добре, а най-вероятно сега някой друг им плащаше изключително добре, защото, когато Ваймс се приближи до портите, двама от тях престанаха да се излежават, подпрени на стените, и се изправиха, като продължаваха да поддържат точно толкова количество физиологична отпуснатост, че да предизвикат максимална обида.

— Капитан Ваймс — каза Ваймс, вперил поглед право напред. — Да видя краля. От извънредна важност е.

— Тъй ли? Е, тъй ще трябва да е — рече стражът. — Капитан Слаймс, тъй ли беше?

— Ваймс — равнодушно каза капитанът. — С „В“.

Единият от гардовете кимна към другаря си.

— Ваймс. С „В“.

— Представи си, моля ти се — рече другият.

— Изключително спешно е — каза Ваймс, запазвайки дървено изражение. Опита се да се премести напред.

Първият гард направи чевръсто крачка встрани и остро го ръгна в гърдите.

— Никой никъде няма да ходи. Кралски заповеди, ясно? Тъй че можеш да се омиташ обратно в дупката си, Капитан Ваймс с „В“.

Не думите бяха тези, които подкокоросаха Ваймс. Беше начинът, по който другият се изкикоти гадно.

— Отдръпнете се.

Гардът се наведе към него.

— Кой ще ме принуди, — той почука по шлема на Ваймс, — а, тикво?

Има мигове, когато е същинско удоволствие да пуснеш бомбата начаса.

— Волнонаемен полицай Керът, искам да арестуваш тези мъже — каза Ваймс.

Керът отдаде чест.

— Слушам, сър.

После се обърна и пъргаво изприпка назад по пътя, по който бяха дошли.

— Ей! — извика Ваймс, когато момчето изчезна зад ъгъла.

— Ето това обичам да виждам — каза първият гард, облягайки се на копието си. — Млади инициативни мъже като този. Умно момче. Не иска да спре тук и да му откъснат ушите. Това е един млад мъж, който ще стигне далеч, ако има някакъв ум в главата.

— Много разумно — потвърди другият страж и облегна копието си на стената. — От вас, това, Нощната Стража, ми иде да повърна — разговорчиво каза той. — Само сводничите за това-онова, и никога никаква работа не вършите. Как се беше наперил, все едно си голямата работа. Така че аз и Клерънс ще ви покажем какво означава наистина да пазиш, нали така?

С единия от двамата ще успея да се справя, помисли си Ваймс, докато отстъпи няколко крачки назад. Ако гледа на другата страна.

Клерънс подпря копието си на портата и си плю на ръцете.

Последва дълъг, ужасяващ вой. Ваймс с почуда установи, че не идва от него.

Иззад ъгъла с устремен бяг се появи Керът. В двете си ръце държеше по една брадва.

Огромните му кожени сандали шляпаха по паветата, докато се носеше все по-наблизо и непрекъснато набираше скорост. И през цялото време се чуваше този вик „дийдахдийдахдийдах“, като нещо, уловено в капан на дъното на двутонален ехтящ каньон.

Двамата дворцови стражи се смръзнаха от учудване.

— На ваше място аз бих залегнал — обади се Ваймс някъде около нивото на земята.

Двете брадви се откъснаха от ръцете на Керът и изсвистяхя през въздуха с шум като от двойка яребици. Едната удари портата на двореца, като се заби наполовина в дървенията. Другата удари дръжката на първата и я разцепи. После пристигна Керът.

Ваймс отиде и поседна за малко на една съседна пейка, даже си сви цигара.

Най-после той каза:

— Струва ми се, че им стига толкова, полицай. Мисля, че сега вече ще пожелаят да дойдат доброволно.

— Да, сър. В какво са обвинени, сър? — попита Керът, хванал по едно безжизнено тяло във всяка ръка.

— Нападение срещу офицер от Стражата при изпълнение на служебните му задължения и… о, да. Оказване на съпротива при арестуването им.

— В Раздел (VII) от Декрета за Обществения Ред от 1457 г. ли? — попита Керът.

— Да — тържествено отвърна Ваймс. — Да. Да, струва ми се.

— Но те не оказаха голяма съпротива, сър — изтъкна Керът.

— Е, тогава, за опит за оказване на съпротива. Аз просто бих ги оставил до стената, докато се върнем. Не очаквам, че биха пожелали да ходят където и да било.

— Имате право, сър.

— Не ги наранявай, обаче. Не трябва да се нараняват затворниците.

— Точно така, сър — каза Керът съзнателно. — Веднъж обвинени, затворниците имат права, сър. Така пише в Декрета за Достойнството на Човека (Граждански Права) от 1341 г. Все това повтарям на Ефрейтор Нобс. Те имат Права, викам му. Това ще рече, сиреч да не ги Ръгаш с Ботуша.

— Много добре казано, полицай.

Керът погледна надолу.

— Имате право да не говорите. Имате право да не се нараните, като падате надолу по стъпалата към килиите. Имате право да не скачате през високи прозорци. Не сте длъжни да казвате каквото и да било, нали така, но всяко едно нещо, което кажете, ами, ще съм длъжен да го запиша и може да бъде използвано срещу вас. — Той си извади тетрадката и наплюнчи молив. Наведе се още по-надолу. — Моля?

Вдигна очи към Ваймс.

— Как се пише „пъшкам“, сър?

— П-Ъ-Ж-К-Ъ-М, струва ми се.

— Много добре, сър.

— О, и… полицай?

— Да, сър?

— Защо с брадви?

— Те бяха въоръжени, сър. Взех ги от ковачницата на Пазарната Улица, сър. Казах, че ще се върнете по-късно да платите за тях.

— Ами вика? — немощно попита Ваймс.

— Боен вой на джуджетата, сър — отвърна гордо Керът.

— Хубав вик. — Ваймс внимателно подбираше думите. — Но бих ти бил признателен, ако първо ме предупреждаваш друг път, ясно?

— Разбира се, сър.

— Бих предпочел в писмена форма.

Библиотекарят продължаваше нататък с танцова стъпка. Напредваше бавно, тъй като имаше неща, които не изгаряше от желание да срещне. Раждат се създания, които да запълнят всяка една ниша в природата, а доста от онези в прашната необятност на Б-пространството най-добре да отбягваш. Те бяха далеч по-необичайни от обикновените необичайни създания.

Предпазваше се, като внимателно следеше дребните дървесни рачета, които безобидно пасяха в праха. Щом те се разбягваха, значи беше време да се крие. На няколко пъти му се наложи да се прилепи плътно до рафтовете щом някоя енциклопедия профучеше с гръм край него. Изчака търпеливо, докато пропълзя стадо Твари, захапало съдържанието на няколко подбрани книги и което оставяше зад гърба си купища малки тънки томчета с литературна критика. А имаше и други неща, от които той побърза да избяга и се опита да не се взира много-много в тях…