Той гледаше и гледаше уродливото малко създание, а идеята, която през последните няколко минути тропаше на вратата на вниманието му, най-сетне бе пусната да влезе. Нямаше човек в Анкх-Морпорк, който да не искаше да открие леговището на дракона. Или поне да го открие празно. Някое дървено чучело нямаше да свърши работа, в това беше сигурен. Но, както се казва: пусни крадеца…17
— Дракон може ли да подуши друг дракон? Искам да кажа, да проследи миризмата му?
„Скъпа мамо! (пишеше Керът) Да ти кажа за такава Случка, дето е Достойна за в Книгите. Снощи драконът изгори Щаб-квартирата ни и ето на, да видиш, дадоха ни по-добра, намира се на едно място, наречено «Дворът на Псевдополис», срещу Сградата на Операта. Сержант Колън каза, че сме се били Издигнали в Обществото и заръча на Ноби да не се опитва да продава мебелите. «Издигам се в обществото» е метафора, дето била като лъжата, но по-декоративна. Има нормални килими, на които да плюеш. Днес на два пъти групи от хора се опитаха да претърсят избите за дракона, което е удивително. И да се ровят из хорските клозети, и да надзъртат по таваните, като Чума е. Проблемът обаче е, че хората нямат време за нищо друго, и Сержант Колън казва, че като излезеш на Обиколка и извикаш: «Дванайсет Часа и Всичко Е Наред», докато точно в този момент драконът изпепелява улицата, се чувстваш малко нещо Глупак.
Изнесох се от дома на Г-жа Пам, защото тука има една дузина спални. Беше много тъжно и ми направиха торта, но мисля, че така е по-добре, макар че Г-жа Пам изобщо не ми е искала да плащам наем, което беше много мило от нейна страна, като се има предвид, че е вдовица с толкова много хубави дъщери, които трябва да отгледа плюс зестрата им и т.н.
Освен това се сприятелих с маймуната, която наминава оттук, за да види дали не сме открили книгата му. Ноби казва, че бил въшлив тъпак, защото му отмъкнал 18 жетона, докато играли на «Сакатия Г-н Лук», което е игра на късмет с карти и аз не я играя. Казах на Ноби за Декретите за Комар (Контролиране), а той ми каза да се разкарам, което мисля, че е нарушение на Правилника за Благопристойното Поведение от 1389 г., но реших да прибягна до Благоразумието си.
Капитан Ваймс е болен и за него се грижи една Дама. Ноби казва, че било всеизвестно, че тя е Куку, но Сержант Колън казва, че това е само защото живеела в голяма къща с много дракони, но пък че струвала цяло Състояние и браво на Капитана, че си бил напъхал краката под масата. Не разбирам какво общо имат мебелите с това. Тази сутрин отидох на разходка с Рийт и й показах много интересни образци на коваческото изкуство, които могат да се намерят в града. Каза, че било много интересно. Каза, че съм бил съвсем различен от всички останали, които познавала. Твой любящ син, Керът.
РS. Надявам се, че Минти е добре.“
Той сгъна внимателно листа и го пъхна в плика.
— Слънцето залязва — каза Сержант Колън.
Керът вдигна очи от восъка, с който лепеше.
— Което ще рече, че скоро ще е нощ — продължи Колън педантично.
— Да, Сержант.
Колън прокара пръст по яката си. Кожата му беше забележително розова, в резултат на сутрешното търкане, но хората продължаваха да стоят на почтително разстояние.
Някои са родени да командват. Някои се домогват до командването. А на други им натрисат командите и сержантът понастоящем беше включен в тази категория и не беше особено щастлив от факта.
Всеки момент, знаеше си го, той трябваше да каже, че е време да излязат на проверка. Не искаше да излиза на проверка. Искаше да си намери някой хубав сутерен някъде. Но щом беше на служба, трябваше да го направи.
Не беше толкова самото командване, което го тормозеше. Беше командването, което жив го опичаше от тормоз, и което му създаваше проблеми.
Освен това беше съвсем сигурен, че ако много скоро не доложеха някакви новини относно тоя дракон, то Патрицият щеше да се натъжи. А когато Патрицият се натъжеше, той ставаше много демократичен. Откриваше сложни и болезнени начини да разпространи тази тъга възможно най-надалеч. Отговорността, помисли си сержантът, е ужасно нещо. Както и това да те измъчват страховито. Доколкото той можеше да види, двата факта скоростно се насочваха един към друг.
И затова изпита страхотно облекчение, когато една малка карета спря пред Двора. Беше много стара и очукана. На вратата й имаше избелял герб. Изписано на гърба, и доста по-ново, се четеше: „Изцвили, ако обичаш дракони.“
И от нея, като потрепери от болка, докато слизаше, се появи Капитан Ваймс. Следваше го жената, известна на сержанта под името Лудата Сибил Рамкин. И най-накрая, подскачайки послушно на каишка, се появи малък…
Сержантът беше твърде нервен, за да държи сметка за действителния размер.
— Е, мътните ме взели! Те са го хванали без мене!
Ноби вдигна очи от масата в ъгъла, където от доста време насам все не успяваше да научи, че е почти невъзможно да играеш на ловкост и блъфиране срещу противник, който непрекъснато се усмихва. Библиотекарят се възползва от отвличането на вниманието му, за да си помогне с няколко карти от дъното на колодата.
— Не ставай глупав. Това е само един блатен дракон — рече Ноби. — Много си е добре тя, Лейди Сибил. Истинска дама.
Другите двама стражи се обърнаха и се втренчиха в него. Това го беше казал Ноби.
— Вие двамата най-добре да престанете — каза той. — Защо пък да не мога да позная някоя дама, като я видя? Тя ми поднесе чай в чаша тънка като хартия със сребърна лъжица в нея — добави с тона на някой, който е надникнал над платото на социалното разделение. — А аз й я върнах, така че можете да престанете да ме зяпате така!
— Ти какво точно правиш в свободните вечери? — попита Колън.
— Не ти влиза в работата.
— Ти наистина ли върна лъжицата? — попита Керът.
— Да, по дяволите, върнах я! — разгорещено отвърна Ноби.
— Внимание, момчета — каза сержантът с облекчение.
Останалите двама влязоха в стаята. Ваймс удостои хората си с обичайния си поглед на безропотно слисване.
— Взводът ми — смутолеви той.
— Чудесни мъже — отбеляза Лейди Рамкин. — Добрите стари редници и храбреци, а?
— Редници, поне — каза Ваймс.
Лейди Рамкин засия окуражаващо. Това предизвика странно раздвижване сред мъжете. Сержант Колън, благодарение на известно усилие, успя да накара гръдния си кош да изпъкне по-напред от корема му. Керът се изправи от обичайното си изгърбване. Ноби затрепера във войнишка стойка, прилепил здраво ръце до тялото, с палци, щръкнали право напред и с пилешки гърди, така издути, че рискуваше краката му да се отлепят от земята.
— Винаги съм мислела, че всички ние можем да спим по-спокойно в леглото, като знаем, че тези храбри мъже бдят над нас — каза Лейди Рамкин, докато обхождаше спокойно редицата, като галеон със злато, който се носи по вятъра. — А кой е това?
Трудно е да накараш един орангутан да застане мирно. Тялото му може и да се справи най-общо с идеята, но кожата му не може. Библиотекарят правеше каквото беше по силите му, обаче, застанал в един вид почтителна купчина в края на редицата и поддържаше онова сложно отдаване на чест, което може да се постигне само от ръка, дълга четири стъпки.
— Неформално облекло, госпожо — нагло отвърна Ноби. — Специални Човекоподобни Услуги.
— Много похвално. Наистина много похвално — каза Лейди Рамкин. — И от колко време си орангутан, човече?
— Ууук.
— Браво. — Тя се обърна към Ваймс, който съвсем определено изглеждаше стъписан. — Браво на вас. Чудесен екип от хора…
— Уук.
— …антропоиди — поправи се Лейди Рамкин, почти без да променя тона.
За един миг съставът се почувства така, сякаш току-що са се завърнали от далечна провинция, която всеки сам поотделно е завладял. Почувстваха се, всъщност, страхотно насърчени, както почти със сигурност би се изразила Лейди Рамкин и което определено беше няколко пункта по-високо в скалата спрямо обичайния начин, по който се чувстваха. Дори и Библиотекарят се почувства зачетен и за пръв път остави обръщението „човече“ без коментар.
