Струя зелен огън избухна откъм дъното на навеса, профуча една стъпка над главите на тълпата и извая изпепелена розетка в дървенията над вратата.

След което се чу глас, който представляваше захаросаното мъркане на истинска смъртна заплаха.

— Това е Лорд Веселопланински Острозъб Зимни IV — най-горещият дракон в града. Може за секунда да ти стопи главата.

Капитан Ваймс пристъпи куцукайки откъм сенките.

Един малък и извънредно уплашен златен дракон беше приклещен здраво под мишницата му. Другата му ръка го държеше за опашката.

Въстаниците го наблюдаваха хипнотизирани.

— Сега знам какво си мислите — продължи Ваймс меко. — Чудите се, след всичкото това вълнение, дали му е останал достатъчно огън? И, знаете ли к’во, и аз самият не съм много сигурен…

Той се наведе напред, взирайки се между ушите на дракона, а гласът му забръмча като острието на нож:

— Това, което трябва да се запитате, е: „Аз късметлия ли съм?“

Политнаха назад, щом той тръгна напред.

— Е? Вие чувствате ли се късметлии?

В продължение на няколко секунди единственият звук беше от стомаха на Лорд Веселопланински Острозъб Зимни IV, който куркаше зловещо, докато горивото се вливаше в камерите за пламъка.

— Ама виж, ъъ — започна водачът, а очите му бяха приковани в главата на дракона, — няма нужда от такива ми ти неща…

— Всъщност, той може да реши просто така сам да си побълва пламъци. Трябва да го правят, за да спрат образуването на газове. А те се образуват, когато се нервират. А, как да ви кажа, струва ми се, че вие здравата сте ги нервирали всичките.

Водачът направи каквото се надяваше, че е неопределено помирителен жест, но за нещастие го направи с ръката, която все още държеше ножа.

— Пусни го — остро каза Ваймс, — или си история.

Ножът издрънча на плочите. В дъното на тълпата настъпи боричкане, тъй като доста хора, метафорично казано, се намираха доста надалеч и не знаеха какво става.

— Но преди всички вие, останалите примерни граждани, да се разпръснете тихичко и се заемете всеки с работата си — заплашително каза Ваймс, — предлагам ви да погледнете внимателно тези дракони. Случайно някой от тях да изглежда дълъг шейсет стъпки? Бихте ли могли да кажете, че те имат осемдесет стъпки размах на крилете? Колко горещ пламък могат да изригнат, какво ще кажете?

— Н’нам — отговори водачът.

Ваймс лекичко повдигна главата на дракона. Водачът изцъкли поглед.

— Н’нам, сър — поправи се той.

— Искате ли да разберете?

Водачът поклати глава. Но успя да си намери гласа.

— Ти кой си, обаче? — попита той.

Ваймс се изправи в цял ръст.

— Капитан Ваймс от Градската Стража.

Това бе посрещнато с почти пълно мълчание. Единственото изключение беше закачливият глас, някъде в дъното на тълпата:

— Нощна смяна, тъй ли?

Ваймс погледна надолу към нощната си риза. В бързината да се вдигне от леглото, той беше намъкнал набързо един чифт от пантофите на Лейди Рамкин. Чак сега видя, че те имаха розови помпони отгоре.

И точно това беше мигът, в който Лорд Веселопланински Острозъб Зимни IV реши да се оригне.

Не беше нов тласък от бучащ огън. Беше просто една почти невидима топка влажен пламък, който се отърколи над тълпата и опърли няколко вежди. Но определено направи впечатление.

Ваймс се повдигна величествено. Нямаше начин да са забелязали краткия момент на абсолютния му ужас.

— Това беше само за да привлече вниманието ви — каза той с безизразно лице. — Следващият ще е малко по-ниско.

— Ъъ — обади се водачът. — Прав си. Никакъв проблем. Ние тъй или иначе тъкмо тръгвахме. Тука няма големи дракони, съвсем вярно. Извинявайте, че ви обезпокоихме.

— А, не — победоносно рече Лейди Рамкин. — Няма да ви се размине толкова лесно! — Тя се пресегна към един рафт и извади тенекиена кутия. Тя имаше процеп на капака. Издрънча. От едната й страна беше изписано: „Слънчевата Обител за болни дракони“.

Първоначалната обиколка събра четири долара и трийсет и един пенса. След като Капитан Ваймс посочи многозначително с дракона, се зададоха като по чудо нови двайсет и пет долара и шестнайсет пенса. И тогава тълпата побягна.

— Излязохме с печалба от деня, все пак — каза Ваймс, когато отново останаха сами.

— Това беше адски смело от ваша страна!

— Само да се надяваме, че няма да се разчуе — каза Ваймс, докато внимателно връщаше изтощения дракон обратно в кошарата му. Почувства се леко замаян.

Още веднъж усети поглед, вперен в него. Погледна настрани към дългото, изострено лице на Добродушния Биндъл Леки, изправил се на задните си крака в поза, най-добре описана в „Последното Кученце в Магазина“.

За свое най-голямо учудване, той усети как се пресяга да го почеше зад ушите, или поне зад двете остри неща отстрани на главата му, които се предполагаше да са му ушите. Той му отвърна със странен шум, който прозвуча като сложен блокаж в пивоварна.

— Всичко е наред — обади се Лейди Рамкин. — Стомахът му къркори. Това ще рече, че те харесва.

За свое удивление, Ваймс установи, че това му е доста приятно. Доколкото можеше да си спомни, нищо през целия му живот досега не беше си помисляло, че той струва и пет пари.

— Мислех си, че ти, ъъ… ще се отървеш от него.

— Предполагам, че ще се наложи — каза тя. — Знаеш как е, обаче. Като те погледнат с тези големи, одухотворени очи…

Последва кратко, споделено, неловко мълчание.

— Ами какво, ако аз…

— Не искаш да кажеш, че би искал… Те спряха.

— Това ще е най-малкото, което бих могла да направя — каза Лейди Рамкин.

— Но ти вече ни даде новата щаб-квартира и пр.!

— Това просто беше мое задължение като добра гражданка — отвърна Лейди Рамкин. — Моля те, приеми Биндъл като… като приятел.

Ваймс усети, че го изтикват над много дълбока бездна върху много тънка дъска.

— Аз дори не знам какво ядат те.

— Всъщност са всеядни — отвърна тя. — Ядат всичко, с изключение на метал и вулканични скали. Не можеш да си много придирчив, ако се раждаш в блато, нали.

— Но, но трябва ли да се извежда на разходка? Или да полети и прочее?

— Спи през повечето време. — Тя почеса грозното създание по люспестата глава. — Трябва да ти кажа, че той е най-спокойният дракон, който някога съм отглеждала.

— Ами, ъъ… сещаш ли се? — Той посочи към вилата за разхвърляне на торта.

— Ами, основно са газове. Само го дръж някъде на проветриво място. Нямаш много скъпи килими, нали? Най-добре да не му позволяваш да ти лиже лицето, но могат да бъдат научени и да си контролират пламъка. От голяма полза са за паленето на камината.

Добродушният Биндъл Леки се сви на кълбо сред бент от клокочещи шумове.

Имат осем стомаха, спомни си Ваймс; рисунките в книгата бяха много детайлни. А там вътре има и цял куп други неща, като тръби за частична дестилация и побъркани алхимични прибори.

Никой блатен дракон не би могъл някога да тероризира кралство, освен поради чиста случайност. Ваймс се замисли колко ли са били избити от предприемчиви герои. Ужасно жестоко беше да причиниш нещо подобно на живинки, единственото провинение на които беше, че могат да се взривят по невнимание на парчета насред въздуха. Доста се ядоса, като си го помисли. Порода клети слабаци, ето това бяха драконите. Родени, за да губят. Живей бързо, умри с размах. Всеядни или не, това, от което наистина живееха, май бяха нервите им, докато пърхаха извинително през света в смъртен ужас от собствената си храносмилателна система. Семейството тъкмо е успяло да се съвземе след експлодирането на бащата и някакъв си мискинин в доспехи вече е нагазил в блатото, за да си забие сабята в чувал с карантия, дето така или иначе е само на една крачка разстояние от самоунищожението.

Хм. Интересно би било да види как великите убийци на дракони от миналото биха се изправили пред големия дракон. Броня? По-добре без нея. Във всеки случай ще е все тая, но поне овъглените ти останки няма бъдат препакетирани в собственото им фолио.