— И полугол в леглото на дама — рече Лейди Рамкин, без ни най-малко да се трогне. — А сега се изправете и си изгълтайте чая. Трябва да ви укрепим и подсилим.

Погледът на Ваймс се изпълни с паника.

— Защо?

Лейди Рамкин бръкна в джоба на мърлявото си яке.

— Записах си някои бележки снощи — каза тя. — Относно дракона.

— О, дракона.

Ваймс се поотпусна. Точно сега драконът му се струваше доста по-безопасна перспектива.

— Направих и някои изчисления. Само едно мога да ви кажа: това е много странен звяр. Не би следвало да може да лети.

— За това сте права.

— Ако е устроен като блатните дракони, трябва да тежи около двайсет тона. Двайсет тона! Това е невъзможно. Всичко се свежда до пропорциите в тежестта и размаха на крилете, нали разбирате.

— Видях го да пада от кулата като лястовичка.

— Знам. Би трябвало крилата му да се разкъсат и от него да остане една огромна кървава дупка в земята — непоколебимо каза Лейди Рамкин. — Не можеш да си правиш шегички с аеродинамиката. Не можеш просто да скочиш от малкото на голямото и така да си остане всичко, разбираш ли. Всичко е въпрос на мускулна сила и на вдигащи повърхности.

— Знаех си аз, че нещо не е наред. — Ваймс се поободри. — И пламъкът, и той. Нищо не може да съществува с такава горещина вътре в него. Как успяват да я понесат блатните дракони?

— О, това са само химикали — отвърна Лейди Рамкин като да се оправдае. — Те просто дестилират нещо запалително от това, което са яли и запалват пламъка точно когато излиза от трахеята. Те всъщност изобщо нямат огън вътре в тях, освен ако случайно не се задавят.

— И какво става тогава?

— Изчегъртваш дракон от пейзажа — весело отвърна Лейди Рамкин. — Опасявам се, че не са много добре конструирани създания, това драконите.

Ваймс слушаше.

Те изобщо не биха оцелели, добре че техните родни блата бяха усамотени и липсваха хищници. Не че беше страхотна манджа да изядеш дракон, така или иначе — веднъж като му свалиш кожата и огромните летателни мускули, това, което оставаше, сигурно беше като да захапеш зле ръководена химическа фабрика. Нищо чудно, че драконите винаги бяха болни. Разчитаха на постоянни стомашно-чревни проблеми за доставката на гориво. По-голямата част от умствената им енергия отиваше за контролирането на обърканото им храносмилане, което можеше да дестилира даващи пламък горива от най-невероятни съставки. Те дори можеха да преподредят вътрешното си устройство за една нощ, за да се справят с трудните процеси. Живееха на един вид химично острие на бръснача през цялото време. Едно погрешно кихване и се превръщаха в география.

А когато въпросът опреше до избора на места за гнездене, женските имаха здравия разум и майчинския инстинкт като на тухла.

Ваймс се чудеше защо хората толкова са се притеснявали от драконите едно време. Ако в някоя пещера близо до теб имаше някой, трябваше само да почакаш, докато се самозапали, взриви се във въздуха или пък умре от болезнено лошо храносмилане.

— Вие наистина сте ги изучила, а? — каза той.

— Все някой трябваше да го направи.

— Ами големите?

— О, да. Те са голяма загадка, да ви кажа — рече тя, а изражението й стана крайно сериозно.

— Да, казахте го вече.

— Съществуват легенди. По всичко личи, че един вид дракони започнал да става все по-голям и по-голям и тогава… просто изчезнал.

— Измрял, искате да кажете?

— Не… появявали се от време на време. От някъде. Пълни със сила и мощ. И един ден престанали да идват изобщо. — Тя дари Ваймс с победоносен поглед.

— Аз мисля, че са открили място, където наистина могат да бъдат.

— Наистина да бъдат какво?

— Дракони. Където могат наистина да изразходват потенциала си. Някое друго измерение или нещо такова. Където гравитацията не е толкова силна и прочее.

— Когато го видях, си помислих — започна Ваймс, — че не може да съществува нещо, което лети и има такива люспи.

Те се спогледаха.

— Трябва да го открием в леговището му — каза Лейди Рамкин.

— Никой скапан летящ тритон няма право да ми подпалва града.

— Само си помисли за приноса към познанията за драконите.

— Слушайте, ако някой някога подпали този град, това ще бъда аз.

— Това е удивителна възможност. Съществуват толкова много въпроси…

— За това сте права. — Една фраза от речника на Керът мина през главата на Ваймс. — Това може да ни помогне в разследването — предложи той.

— Но утре сутринта — каза Лейди Рамкин непоколебимо.

Изразът на горчива решимост се стопи от лицето на Ваймс.

— Ще спя долу, в кухнята — весело добави Лейди Рамкин. — Обикновено си разпъвам походно легло там долу, когато е време за снасяне на яйцата. Някои от женските винаги имат нужда от помощ. Не се притеснявайте за мен.

— Много ми помогнахте — промърмори Ваймс.

— Изпратих Ноби до града да помогне на останалите да възстановят щаб-квартирата ви — каза Лейди Рамкин.

Ваймс беше забравил напълно Наблюдателницата.

— Сигурно е пострадала много.

— Напълно разрушена. Само петно от разтопен камък. Така че отстъпвам ви място в „Двора на Псевдополис“.

— Моля?

— О, баща ми имаше собственост из целия град. Съвсем безполезна за мен, всъщност. Затова наредих на агента си да даде на Сержант Колън ключовете от старата къща в „Двора на Псевдополис“. Ще й се отрази добре да я проветрят.

— Но този район… искам да кажа, на улиците има истински павета… без да броим наема, искам да кажа, Лорд Ветинари няма ли…

— Не се притеснявайте за това — тя го потупа приятелски. — А сега наистина трябва да поспите.

Ваймс лежеше в леглото, а мозъкът му препускаше. „Дворът на Псевдополис“ беше от Анкхианската страна на реката, в един район с доста високи наеми. Гледката на Ноби или Сержант Колън, вървящи по улицата посред бял ден сигурно щеше да има същия ефект върху квартала, както и откриването на болница за чумави.

Той задряма, като се унасяше и се сепваше от един сън, където гигантски дракони го преследваха, размахали бурканчета с мехлем…

И се събуди от шума на тълпата. Лейди Рамкин, която се изправя надменно в цял ръст, не беше гледка, която да забрави човек, макар че можеше и да се опита. Беше все едно наблюдаваш континентално течение наопаки, докато многобройните субконтиненти и острови се скупчваха, за да образуват една масивна, ядосана протожена.

Счупената врата на драконовата къща се люлееше на пантите си. Обитателите й, вече с опънати нерви като арфа на амфетамини, се побъркваха. Малки топки пламък избухваха срещу металните плочи, докато те тъпчеха в паника напред-назад в кошарите си.

— Какво означава това? — попита тя. Тълпата изпълни счупената врата. Някои от тях размахваха най-различни остри инструменти с характерното за размирници движение „нагоре-надолу“.

— К’ддья — започна водачът, — драконът, вътре?

Последва хор на сподавено съгласие.

— Е, и какво от това? — попита Лейди Рамкин.

— К’ддья. Той опожарява града. Те не летят надалеч. Ти имаш дракони тук. Може да е някой от тях, нали така?

— Ъхъ.

— Точну тъй.

— Така че, нещото, което шъ напрайм е, да ги премахнем.

— Точну тъй.

— Ъхъ.

— Pro bono publico.

Пазвата на Лейди Рамкин се вдигаше и спускаше като империя. Тя посегна и сграбчи вилата за разхвърляне на тор от куката й на стената.

— Още една стъпка насам, предупреждавам те, и горчиво ще съжаляваш.

Водачът погледна през нея към обезумелите дракони.

— Тъй ли? — рече той гадно. — И к’во шъ напрайш,а?

Устата й се отвори и затвори веднъж-два пъти.

— Ще извикам Стражата! — каза тя най-накрая.

Заплахата нямаше ефекта, който очакваше. Лейди Рамкин никога не беше обръщала много внимание на онези части от града, които нямаха люспи по себе си.

— Ами, туй ще да е много лошо — каза водачът. — Това наистина си е за притеснение, а? Чак ми се разтреперват коленете, точно тъй. — Той измъкна един дълъг сатър от колана си. — А сега просто се отдръпни, госпожо, защото…