— И после какво стана?

— Ами, един вид настанихме те удобно, и после всички се пръснахме напосоки да викаме и да търсим сержанта. Докато не открихме къде е, разбира се, после се спряхме по местата и пак викахме. И тогава притича тази жена и закрещя — каза Ноби.

— За Лейди Рамкин ли говориш? — хладно попита Ваймс. Ребрата вече го боляха страхотно.

— Аха. Голямо дебело парче — отвърна Ноби, без да се трогне. — Ама ха! Да знаеш как командва хората! „О, горкичкият ми човечец, трябва незабавно да го пренесете в къщата ми.“ Е, това и направихме. Пък и на спокойно място. Долу в града всички търчат нагоре-надолу като обезглавени пилци.

— Какви поразии е направил?

— Ами след като ти излезе от играта, магьосниците го поразиха с кълбовидни мълнии. Това хич не му хареса. Като че само му даде сила и го ядоса още повече. Унищожи цялото Крило, дето е Обратно на Часовниковата Стрелка на Университета.

— И?…

— Това е май. Подпали още няколко неща, а после трябва да е отлетял в целия тоя пушек.

— И никой не видя къде отива?

— Ако са видели, не щат да кажат. — Ноби се облегна назад и се ухили похотливо. — Наистина отвратително, да живее в такава стая. Имала сандъци с пари, разправя сержантът, няма защо да живее в обикновени стаи. Каква е ползата да не искаш да си беден, ако на богатите им се разрешава да живеят в обикновени стаи? Би трябвало да е мрамор. — Той изсумтя. — Както и да е, поръча да съм я повикал, като се събудиш. Храни си драконите сега. Ама странни малки копеленца са това. Удивително, че са й позволили да ги задържи.

— Какво имаш предвид?

— Така де. Нали са от един дол дренки и прочее.

Когато Ноби се измъкна навън, Ваймс огледа стаята още веднъж. На нея наистина й липсваха златните врати и мрамора, които Ноби считаше за задължителни при хората с висок жизнен статус. Всички мебели бяха стари, а картините на стената, макар и без съмнение ценни, изглеждаха точно от онези картини, които се закачат в спалнята, защото хората не могат да измислят нито едно друго място, където да ги поставят. Имаше и няколко аматьорски акварела на дракони. Общо взето, имаше вида на стая, която открай време се обитава от един човек и разсеяно се е оформила по неговия модел с течение на годините — същински стар костюм, но с таван.

Това съвсем ясно беше стаята на жена, която бодро и без никакви глупави депресии си живее живота, докато цялата онази сълзлива и романтична история се случваше на други хора някъде другаде, и която е адски доволна, че всичко това й е спестено.

Облеклото, което се виждаше, е било избрано заради разумни, държеливи на тежки условия качества, може би от някое предишно поколение, ако се съдеше по вида им, а не заради употребата му като лека артилерия в борбата между половете. На тоалетката старателно бяха подредени шишенца и кутийки, но известна строгост на стила подсказваше, че на етикетите им сигурно ще пише неща като: „Да се втрива нощно време“, отколкото „Само леко пръсване зад ухото“. Човек можеше да си представи как обитателката на тази стая през целия си живот е спала в тази стая и как нейният баща й е викал „малкото ми момиченце“ чак до четиридесетата й година.

Зад вратата висеше голям, сдържан халат. Ваймс знаеше, даже без да поглежда, че на джоба му има зайче.

Накратко, това беше стаята на жена, която никога не е очаквала, че мъж изобщо ще надникне в нея.

Нощната масичка беше отрупана с ръкописи. С чувство за вина, но правейки го все пак, Ваймс се вгледа в тях.

Темата бяха драконите. Имаше писма от Комитета за Пещерни Клубни Изложби и от Лигата на Дружелюбните Изригващи Пламъци Дракони. Имаше брошури и апели от Слънчевата Обител за Болни Дракони… „Огънят на горкичкия малък Вини почти се задуши след Пет години Жестока Употреба като Отстранител на Стара Боя, но сега…“ Имаше и молби за дарения, и покани за беседи, и други неща, дето говореха за едно сърце, толкова голямо, че да побере целия свят, или поне онази част от него, която имаше крила и бълваше огън.

Ако човек оставаше съзнанието си по-задълго в стаи като тази, рискуваше да приключи цялата работа странно натъжен и изпълнен с необяснимо, отвлечено състрадание, което би го накарало да повярва, че може би не е никак лоша идеята да изтрие цялата човешка раса от лицето на земята и да започне всичко отначало с амеби.

До купчината хартия имаше книга. Ваймс се извъртя с болка и погледна към заглавието отстрани. Пишеше: „Болести по драконите, от Сибил Дидре Олгивана Рамкин.“

Той прелисти коравите страници с ужасено очарование. Те му откриха един нов свят, свят на доста шокиращи проблеми. Лепкаво гърло. Сух Дроб. Сторгус. Виене на свят. Астма, Сълзене. Камъни. Какво чудо, реши той, след като прочете няколко страници, ако някой блатен дракон изобщо доживееше да види повторно утрото. Дори самото преминаване през стая трябваше да се счита за техен биологичен триумф.

От старателно изработените илюстрации моментално отмести поглед. И той му беше предостатъчен за всичките тези карантии.

На вратата се почука.

— Аз съм. В приличен вид ли сте? — весело избоботи Лейди Рамкин.

— Ъ-ъ…

— Донесох ви нещо адски питателно.

Ваймс незнайно защо си представи, че ще е супа. Беше чиния, отрупана с бекон, пържени картофи и яйца. Чу артериите си да се паникьосват само при вида й.

— Направила съм и хлебен пудинг — каза Лейди Рамкин малко смутено. — Обикновено не готвя много, само за мен си. Знаете как е, да се грижиш само за един човек.

Ваймс си помисли за храненето в неговата квартира. По някакъв начин месото винаги беше сиво, със загадъчни нишки по него.

— Ъъ — започна той, несвикнал да се обръща към дами от легнало положение в собствените им легла. — Ефрейтор Нобс ми каза…

— О, какъв колоритен дребосък е този Ноби! — възкликна Лейди Рамкин.

Ваймс не беше сигурен, че може да се справи с това.

— Колоритен ли? — немощно попита той.

— Истински характер. Великолепно се разбираме.

— Така ли?

— О, да. Какъв страхотен запас от анекдоти има!

— О, да. За това няма проблеми.

Ваймс винаги се учудваше как Ноби се разбираше чудесно на практика с всички. Трябва, беше решил той, да има нещо общо с общия знаменател. В целия свят на математиката просто не можеше да съществува знаменател по-общ от Ноби.

— Ъъ — започна той и установи, че не може да се отърве от това ново средство за протакане, — и езикът му не ви се струва малко, ъъ, зрял?

— Солен — весело го поправи Лейди Рамкин. — Трябваше да чуете баща ми, когато се ядосаше. Както и да е, установихме, че имаме много общи неща. Това е удивително съвпадение, но моят дядо веднъж заповядал да бичуват неговия дядо за злонамерено просрочване.

Това трябва на практика да ги прави семейство, помисли си Ваймс. Ново внезапно бодване откъм ударената му страна го накара да потрепери.

— Натъртил сте се доста лошо и може би имате някое и друго счупено ребро — каза тя. — Ако се обърнете по корем, ще ви сложа още малко от това. — Лейди Рамкин измъкна бурканче с жълт мехлем.

На лицето на Ваймс се изписа паника. Инстинктивно дръпна чаршафите до врата си.

— Не ставай глупав, човече. Няма да видя нищо, което вече не съм виждала. Всички задници са едни и същи. Само дето онези, които обикновено виждам, имат и опашки. А сега, обръщай се по корем и вдигай нощната риза. Беше някога на дядо ми, да ти кажа.

Не можеш да се съпротивляваш на такъв глас. Ваймс си помисли да поиска да извикат Ноби като помощник, но след това реши, че това ще е дори още по-лошо.

Кремът гореше като лед.

— Какво е това?

— Всякакви неща. Ще облекчи натъртването и ще подпомогне растежа на здрави люспи.

— Какво?

— Съжалявам. Сигурно не люспи. Не ме гледайте така уплашено. Почти съм сигурна за това. Браво, всичко свърши. — Тя го плесна по задника.

— Госпожо, аз съм Капитан от Нощната Стража — възропта Ваймс, давайки си сметка още докато го казваше, че това е най-глупавото нещо, което изобщо може да изрече.