— Трябва да приемеш фактите, момче. Ще се чувстваш далеч по-добре горе на земята. В кръвта ти е. Пък и покривът не е толкова нисък там. — Не можеш да продължиш да се удряш в небето там навън, помисли си той.

— Чакай малко — започна Керът, а честното му чело се сбръчка от усилието да пресметне. — Ти си джудже, нали така? И мама е джудже. Значи и аз трябва да съм джудже. Житейска истина.

Джуджето въздъхна. Беше се надявал да стигне и дотук, но може би след няколко месеца, един вид да му го разкрие тактично, но вече не беше останало време.

— Седни, момче. — Керът седна. — Работата е в това — започна той нещастно, когато голямото, честно лице на момчето беше вече малко по-близо до неговото, — че ние те открихме един ден в гората. Щъпуркаше насам-натам близо до един от капаните… хм. — Хлабавият нит изскърца. Царят продължи по-нататък. — Работата е там, как да ти кажа… там имаше каруци. В пламъци, както можем да се изразим. И мъртви хора. Хм, да. Изключително мъртви хора. Поради разбойниците. Лоша зима беше онази, всякакви бяха наизлезли из планината… Така че ние те прибрахме, разбира се, а после, ами, то беше дълга зима, както вече ти казах, а майка ти се привърза към теб, и, ами, така и не се наканихме да помолим Варнеши да направи проучвания. Това е накратко цялата история.

Керът прие това сравнително спокойно, главно поради факта, че не разбра почти нищо. Освен това, доколкото той имаше някаква представа, да те намерят да щъпукаш в гората, беше нормалният начин, по който се раждаха децата. Едно джудже не се счита за достатъчно възрастно, за да му4 бъдат обяснени техническите процеси, докато не стигне до пубертета, т.е. около 55 години.

— Добре, татко — отвърна той и се наведе надолу, така че да се изравни с ухото на джуджето. — Но нали знаеш, че аз и… нали знаеш Минти Роксмекър5? Тя наистина е красива, татко, брадата й е мека като ъ-ъ, като нещо много меко… ние се разбираме и…

— Да — отвърна джуджето с леден глас. — Знам. С баща й си казахме няколко думи. — Както и майка й с майка ти, добави той, а после тя пък ми каза няколко думи. По-точно — много думи. Не че не те харесват, ти си сериозно момче и чудесен работник, чудесен зет би излязло от теб. Четири чудесни зетя. Това е проблемът. Пък и тя е само на шейсет години, така или иначе. Не е пристойно. Не е редно.

Той беше чувал за деца, отгледани от вълци. Чудеше се дали на водача на глутницата някога изобщо му се е налагало да се оправя с нещо толкова заплетено като това. Може би единственото, което се е искало от него, е било да го отведе някъде в някое закътано сечище и да му каже: „Слушай, синко, сигурно си се чудил защо не си толкова космат като всички останали…“

Беше го обсъдил с Варнеши. Хубав, сериозен човек беше Варнеши. Разбира се, беше познавал баща му. И дядо му, сега като се замисли за това. Хората като че ли не издържаха дълго, сигурно се дължеше на всичките тези напъни да се изпомпва кръв толкова нависоко.

— Имаш си проблем, царю.6

Съвсем сигурно. Скалите са твърди, тъмнината е тъмна. Захвани се с разни описания и здравата си я загазил, това е тяхното мото. Но след двеста години общуване с хората царят, така да се каже, беше развил прилежен умствен инструментариум, който почти напълно отговаряше на нуждите му, за да ги разбира.

— Без съмнение две и две е равно на четири — изтъкна той много бавно.

— Все тая.

Последва мълчание, докато царят подложи това на внимателен анализ.

— Ти казваш — започна той, като мереше всяка дума, — че ние трябва да отпратим Керът да бъде пате сред човеците, защото две и две е равно на четири?

— Той е чудесно момче. Цял куп възможности за голямо, силно момче като него — рече Варнеши.

— Чувал съм, че джуджета отиват да работят в Големия град — несигурно започна царят. — И че изпращат пари на семействата си оттам, което е много препоръчително и похвално.

— Това е то, тогава. Намери му работа в… в… — Варнеши затърси вдъхновение, — …в Стражата, или нещо подобно. Пра-пра-дядо ми беше в Стражата, да ти кажа. Чудесна работа за яко момче, така разправяше дядо ми.

— Какво е Стражата? — попита царят.

— О! — рече Варнеши, с неопределения тон на човек, семейството на когото за последните три поколения не е изминало повече от трийсетина километра, — те обикалят насам-натам и се грижат хората да спазват законите и да вършат каквото им е било наредено.

— Това е много почтено задължение — каза царят. Обикновено той даваше нарежданията, затова имаше много твърди убеждения, че останалите трябва да беше казал възрастният човек, докато посръбваха от една чашка с ракия на пейка пред Шахта №2.

— Той е добро момче, така да знаеш — рече царят. — Трезв характер. Честен. Не е твърде умен, но като му кажеш да свърши нещо, дъх не спира да си поеме, докато не го свърши. Послушен.

— Можете да му отрежете краката — предложи Варнеши.

— Не краката му ще са същинският проблем — мрачно каза царят.

— А! Да. Ами, в такъв случай бихте могли…

— Не.

— Не — замислено се съгласи Варнеши. — Хмм. Ами, тогава, това, което трябва да направиш, е да го отпратиш надалеч за известно време. Пусни го да се поомеси малко с хората. — Той се облегна назад. — Това, пред което си изправен, царю, е проблема с патето — добави той с начетен глас.

— Не мисля, че е редно да му го казвам. Той и без друго отказва да повярва, че е човек.

— Това, което имам предвид, е, че той е пате, отгледано сред пилци. Широко известно селскостопанско явление. Открива, че адски добре може да кълве и то, и хал-хабер си няма от плуване. — Царят слушаше учтиво. Джуджетата не си падат много по селското стопанство. — Но като го изпратиш да види много други патици, оставиш го да си понамокри краката и той ще престане да търчи след кокошчиците. Като две и две — четири.

Варнеши се облегна назад с вида на човек, който е доволен от себе си.

Когато прекарваш по-голямата част от живота си под земята, развиваш много буквален начин на мислене. Джуджетата не си служат с метафори и сравнения, вършат каквото им е било наредено.

— Разбира се, те не приемат всеки — каза Варнеши, ровейки из дълбините на спомена.

— И аз така си мисля, след като е такава важна задача. Ще пиша до техния цар.

— Не мисля, че те имат цар там — каза Варнеши. — Само един човек, който им казва какво да правят.

Царят на джуджетата прие това спокойно. Това беше като че ли 97% от дефиницията за царуване, поне що се отнасяше до него.

Керът понесе новината без никакъв шум, точно по същия начин, по който получаваше нареждания да отвори отново Мина №4, или да нареже дърва за укрепване на подпорите. По природа всички джуджета са изпълнителни, сериозни, буквални, послушни и замислени хора, единственият дребен недостатък на които е склонността, само след едно питие, да се втурват срещу врага с вик „Аарррргх!“ и да му отрежат с брадва коленете. Керът не виждаше причина да е по-различен. Ще отиде в този град — където и да беше това! — и от него ще стане човек.

Взимат само най-добрите, така беше казал Варнеши. Един страж трябва да бъде изкусен боец и чист в мислите, думите и делата си. От дълбините на наследствения си запас от шеги, старецът беше измъкнал приказки за среднощни гонитби по покривите на лунна светлина, а така също и страхотни битки със злодеи, които, естествено, пра-прадядо му беше спечелил, въпреки че е бил значително превъзхождан по брой.

Керът трябваше да признае, че това звучи далеч по-добре от работата в мината.

След кратък размисъл царят написа едно писмо до управителя на Анкх-Морпорк, като почтително го молеше Керът да бъде взет предвид за място сред цвета на града.

В тази мина рядко се пишеха писма. Работата спря и целият род насяда в кръг в почтително мълчание, докато перото му скърцаше по пергамента. Леля му беше изпратена до Варнеши да го помоли с хиляди извинения дали не би могъл да благоволи да им даде малко восък. Сестра му беше изпратена пък долу в селото да попита г-жа Гарлик — вещицата, как се завършва писането на препоръка.