Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Върховният Старши Учител реши, че моментът е назрял.

— Значи, споразумяхме се, братя? Готови ли сте да се упражним в магия?

— О, да се упражним — рече Брат Мазача с облекчение. — Нямам нищо против да се упражнявам. Стига да не се налага да я правим наистина…

Върховният Старши Учител тупна книгата.

— Искам да кажа да проведем истински заклинания! Да вкараме града отново в правия път! Да призовем дракон! — извика той.

Те отстъпиха крачка назад. Брат Пазача рече:

— И после, ако извикаме този дракон, ще се появи законният крал, само това ли?

— Да!

— Това го разбирам — рече и Брат Наблюдателна Кула в подкрепа. — Логично е. Поради предопределението и поучителните криволици на съдбата.

Последва моментно колебание и след него едно общо кимане на качулки. Само Брат Мазача изглеждаше неопределено нещастен.

— Ами-ии-и-рече той. — Няма да се изплъзне изпод контрола ни, нали?

— Уверявам те, Братко Мазач, че можеш да се откажеш във всеки един миг, в който пожелаеш — ласкаво каза Върховният Старши Учител.

— Ами… добре — отвърна колебаещият се Брат. — Само за малко тогава. Бихме ли могли да го задържим тук толкова, колкото да изпепели, например, всички потиснически зарзаватчийници?

— Ах…

Той беше спечелил. Отново ще има дракони. И отново крал. Не като старите крале. Един крал, който ще изпълнява това, което му се каже.

— Зависи — започна Върховният Старши Учител, — от това колко можеш да помогнеш. Като начало, ще имаме нужда от всяка една частичка магия, която можеш да донесеш…

Може би нямаше да е много добра идея да им покаже, че втората половина от книгата на де Малахит представлява овъглена маса. Човекът явно не е разбирал много.

Но той би могъл да се справи далеч по-добре. И абсолютно никой нямаше да го спре.

Гръмотевица изтрещя…

Казват, че боговете си играят със съдбата на хората. Но какви игри, и защо, и кои са пешките, и каква е играта, и какви са правилата — кой знае? Най-добре да не мислим.

Гръмотевица изтрещя…

Изтърколи се шестица.

А сега да се отдръпнем за кратко от подгизналите улици на Анкх-Морпорк, да погледнем над утринните мъгли на Света на Диска и отново да се фокусираме в него-върху един млад мъж, който се отправя към града с цялата откритост, честност и невинност на намеренията на айсберг, навлизащ на територията на основна плавателна линия. Младият мъж се казва Керът3.

Това не е заради косата му, която баща му винаги беше подстригвал къса поради Хигиенни съображения. А поради формата му.

Това е от онзи вид заострена форма, която едно момче придобива чрез чист живот, здравословна храна и хубав планински въздух в мощни дробове. Когато извие раменните си мускули, останалите мускули първо трябва да им направят място.

Освен това той носи сабя, дадена му при загадъчни обстоятелства. Много загадъчни обстоятелства. Изненадващо, но около тази сабя има нещо много неочаквано. Тя не е вълшебна. Няма си име. Когато я развърти, човек не го обзема чувството за сила, а просто получава мазоли. Би могъл да си помислиш, че е сабя, която толкова много е била използвана, че е престанала да бъде нещо друго, освен сабя в концентриран вид, дълго парче метал с много остри краища. А и няма никакво предопределение, изписано на нея. На практика, всъщност, тя е уникална.

Гръмотевица изтрещя.

Канавките на града изгълголиха тихичко, щом боклуците от нощта бяха понесени нататък, като в някои случаи протестираха слабо.

Когато стигна до полегналата фигура на Капитан Ваймс, водата се отклони и потече в два потока покрай него. Ваймс отвори очи. Последва един миг на празно спокойствие, преди споменът да го тресне като лопата.

Беше се оказал лош ден за Стражата. Като начало, бяха погребали Херберт Гаскин. Горкият стар Гаскин. Той бе нарушил едно от фундаменталните правила на стражника. Не беше от правилата, дето някой като Гаскин можеше да ги наруши втори път. И така, бяха го положили в прогизналата земя, докато дъждът барабанеше по ковчега, и нямаше никой, който да го оплаче, освен тримата оцелели членове на Нощната Стража — най-презряната група хора в целия град. Сержант Колън беше облян в сълзи. Горкият стар Гаскин.

Горкият стар Ваймс, помисли си Ваймс.

Горкият стар Ваймс, тук в канавката. Но точно тук той се сепна. Горкият стар Ваймс, дето водата му влиза под нагръдника. Горкият стар Ваймс, дето гледа как остатъкът от съдържанието на канавката се извлича покрай него. Сигур’ дори и горкият стар Гаскин е по-добре сега.

Я да видим… тъй, беше си тръгнал след погребението и се беше напил. Не, не напил, някаква друга дума беше, свършваше на „оил“. Напоил, това беше. Защото целият свят, изкривен и обърнат наопаки, като огънато огледало, идваше отново на фокус, само ако го погледнеше човек през дъното на бутилката.

Сега нещо друго, какво беше то?

О, да. Нощ. Време за дежурство. Не и за Гаскин, обаче. Трябва да наеме нови момчета. Така или иначе, идваше ново попълнение, не беше ли така? Някакъв селяндур от майната си. С писмо. Някакъв майчин син от село…

Ваймс се предаде и се строполи долу. Канавката продължи да клокочи.

А над него светлите букви пращяха и трепкаха в дъжда.

Не само чистият планински въздух бе допринесъл за огромната физика на Керът. Това, че отрасна в златна мина, ръководена от джуджета, и работеше по дванайсет часа на ден, като избутваше колички на повърхността, трябва да беше помогнало.

Вървеше изгърбен. Това пък се дължеше на израстването в златна мина, ръководена от джуджета, които мислят, че пет стъпки е добра височина за таван.

Той отдавна знаеше, че е различен. С повече цицини например. Един ден баща му се приближи до него, или, по-скоро, приближи се до хълбока му, и разказа, че той всъщност не е, както винаги си беше мислил, джудже.

Ужасно е да си почти шестнайсетгодишен и да се окажеш сбъркан вид.

— Не искахме да ти го казваме по-рано, синко — рече баща му. — Мислехме си, че ще го надраснеш.

— Какво да надрасна? — бе попитал Керът.

— Растенето. Но сега майка ти мисли, тъй де, и двамата си мислим, че е време да се върнеш сред себеподобните си. Искам да кажа, не е честно да те държим сбутан тука без компания от твоя ръст. — Баща му заусуква един хлабав нит по каската си, сигурен белег, че се е притеснил. — Ъ-ъ-добави той.

— Но вие сте моите подобни! — отчаяно рече Керът.

— От една страна, да — отвърна баща му. — Но от друга страна, която е доста по-точна и правилна, не. Всичко опира до оная работа с генетиката, нали разбираш. Така че сигурно ще е много хубава идея да поизлезеш малко навън и да видиш нещо от света.

— Какво, завинаги ли?

— О, не! Не. Разбира се, че не. Можеш да се връщаш и да ни навестяваш винаги, когато пожелаеш. Но, така де, момък на твоята възраст, закотвен тука… Не е редно. Разбираш ме. Това искам да кажа. Не си вече дете. Да трябва да се влачиш по колене почти през цялото време и пр. Не е редно.

— И кои са ми подобните тогава? — попита Керът озадачено.

Старото джудже си пое дълбоко дъх.

— Ти си човек — рече то.

— Какво, като г-н Варнеши ли? — Г-н Варнеши докарваше една волска каруца горе в планината веднъж седмично, за да търгува разни неща за злато. — Аз съм от Големите хора?

— Висок си шест стъпки и половина, момчето ми. А той — само пет. — Джуджето отново заусуква хлабавия нит. — Разбираш как стоят нещата.

— Да, но… но може би аз просто съм малко висок за ръста си — отчаяно рече Керът. — В края на краищата, може да има ниски човеци, защо пък да няма и високи джуджета?

Баща му го потупа дружески по задната част на коленете.

вернуться

3

Carrot — морков, англ.; бел.пр.

5
{"b":"283574","o":1}