— Я млъквайте по-добре, ясно? — скастри ги той. — Всъщност тази вечер нямаме нужда от Колелата на Мъчението. Престанете, вие двамата. А сега, Братя… всички ли сте донесли нещата, за които бяхте инструктирани?
Последва всеобщо мърморене.
— Поставете ги в Кръга на Заклинанието — каза Върховният Старши Учител.
Беше окаяна колекция. Донесете магически неща, така им беше казал. Само Брат Пръсти беше измислил нещо, дето си струваше. Приличаше на един вид украса за олтар, най-добре да не питаме откъде. Върховният Старши Учител пристъпи напред и побутна едно от останалите неща с пръста на крака си.
— Какво е това? — попита.
— Т’ва е амулет — измънка Брат Даникин. — Много е мощен. Откупих го от един човек. С гаранции. Закриля те срещу ухапване на крокодил.
— Сигурен ли си, че можеш да се разделиш с него? — попита Върховният Старши Учител.
Последва прилежно кикотене от страна на останалите Братя.
— Нищо не сте свършили, Братя. Донесете магически неща, така ви казах. А не евтини джунджурии и боклуци! Да му се не види, този град е червив от магия! — Той посегна надолу. — Какви са тези неща, за бога?
— Камъни — несигурно отвърна Брат Мазача.
— Това и аз го виждам. И защо да са магически?
Брат Мазача затрепери.
— Имат дупки в тях, Върховен Старши Учителю. А всеки знае, че камъни с дупки в тях са магически.
Върховният Старши Учител се върна обратно на мястото си на кръга. Вдигна ръце.
— Добре, чудесно, хубаво — отегчено промълви той. — Ако така ще го правим, значи така ще го правим. Ако получим дракон, дето е дълъг шест пръста само, всички ще знаем причината за това. Нали така, Братко Мазач? Брат Мазач? Извинявай. Не чух какво каза? Брат Мазач?
— Казах „да“, Върховен Старши Учителю — прошепна онзи.
— Много добре. Поне щом с това сте почти наясно… — Върховният Старши Учител се обърна и вдигна книгата. — А сега, ако всички сме готови…
— Хъм. — Брат Наблюдателна Кула хрисимо вдигна ръка. — Готови за какво, Върховен Старши Учителю?
— За призоваването, разбира се. Боже мой, аз пък си мислех…
— Но ти не си ни казал какво се очаква да направим, Върховен Старши Учителю — изскимтя Брат Наблюдателна Кула.
Върховният Старши Учител се поколеба. Беше вярно, но не се канеше да си го признае.
— Ами, естествено — започна той. — То е очевидно. Трябва да фокусирате съсредоточеността си. Мислете силно за дракони — преведе той. — Всички.
— И това е всичко, така ли? — попита Брат Пазача.
— Да.
— Не трябва ли да пеем някаква мистична струна или нещо подобно?
Върховният Старши Учител се облещи срещу него. Брат Пазача съумя да запази толкова предизвикателен вид срещу лицето на потисника, колкото това беше възможно за някаква си анонимна сянка под черна качулка. Не беше се включил в тайно общество, за да не пее мистични руни. Беше го очаквал с нетърпение.
— Можеш, щом така искаш — каза Върховният Старши Учител. — А сега, искам вие да… да, какво има, Брат Даникин?
Малкият Брат свали ръка.
— Аз не знам никакви мистични струни, Старши Учителю. — Не и такива, които могат да бъдат изпяти…
— Хъм!
Той отвори книгата.
Беше открил с доста голяма изненада, след страници, страници с набожни глупости, че същинското Призоваване само по себе си беше едно кратко изречение. Никакво пеене, никаква поезия, а прост сбор от безсмислени срички. Де Малахит казваше, че те предизвиквали форми на интерференция във вълните на реалността, но загубеният стар глупак най-вероятно си го измисляше покрай другото. Това беше проблемът с магьосниците — те трябваше да направят всяко едно нещо да изглежда трудно. Единственото, от което наистина се нуждаеше човек, беше сила на волята. А Братството притежаваше в изобилие от нея. Дребнава и язвителна воля, да, гадна от озлобление може би, но все пак достатъчно мощна по свой си начин…
Този път няма да опитват нищо засукано. Някое забутано местенце…
Наоколо Братята монотонно пееха това, което всеки един от тях считаше, съгласно разбиранията си, че е нещо мистично. Общият ефект всъщност не беше никак лош, ако човек не слушаше думите.
Думите. О, да…
Той погледна надолу, после ги изрече на висок глас.
Нищо не се случи.
Той примига.
Когато отново отвори очи, се намираше на една тъмна уличка, стомахът му гореше в огън, а той беше много ядосан.
Очертаваше се това да бъде най-лошата нощ в живота на Зеббо Муути, Крадец Трета категория, и хич нямаше да му стане по-добре, ако узнаеше, че тя ще му е и последната. Дъждът принуждаваше хората да си стоят по домовете, а той страшно беше изостанал с графика си. Следователно, беше малко по-непредпазлив от друг път.
Из среднощните улици на Анкх-Морпорк предпазливостта е абсолютно правило. Не съществува такова нещо като „умерено предпазлив“. Или си много предпазлив, или си мъртъв. Може да ходиш насам-натам и да дишаш, но все тая, вече си мъртъв.
Той чу приглушените звуци, идващи от съседната уличка, измъкна увитата в кожа палка от ръкава си, почака докато жертвата почти сви зад ъгъла, скочи, извика: „О, по дяв…“ и умря.
Извънредно необичайна смърт. Никой не беше умирал така от стотици години.
Каменната стена зад него заблестя вишневочервена от горещината, която постепенно се разсея в тъмнината.
Той беше първият, който видя Анкх-Морпоркския дракон. Знанието за това, обаче, не му донесе никаква радост, защото беше мъртъв.
— …олите — довърши той, а безтелесното му вече его погледна към малката купчина въглени долу, която — знаеше го с непозната му досега сигурност, — беше това, от което току-що го бяха обезтелесили. Беше странно усещане, да видиш собствените си тленни останки. Не му се стори чак толкова ужасяващо, както би си го представил, ако го бяха попитали за това, да речем, десет минути по-рано. Да установиш, че си мъртъв, се облекчава от откритието, че наистина съществува твое друго „Аз“, което да осъзнае факта на смъртта.
Отсрещната уличка отново беше празна.
— Това наистина беше странно — каза Муути.
— ОПРЕДЕЛЕНО КРАЙНО НЕОБИЧАЙНО.
— Видя ли го? Какво беше това? — Муути вдигна поглед към тъмната фигура, която изникна от сенките. — Ти кой си, обаче? — подозрително добави той.
— ПОЗНАЙ — отвърна гласът.
Муути се взря в закачулената фигура.
— По дяволите! — възкликна той. — Аз пък си мислех, че ти не идваш за такива като мен.
— АЗ ИДВАМ ЗА ВСИЧКИ.
— Искам да кажа… лично, един вид.
— ПОНЯКОГА. В СПЕЦИАЛНИ СЛУЧАИ.
— Ъхъ, добре — каза Муути, — и това е един от тях, значи! Искам да кажа, приличаше на същински дракон! Какво може да направи човек? Не очакваш да срещнеш дракон зад ъгъла!
— А СЕГА, АКО ОБИЧАШ ДА ТРЪГНЕШ НАСАМ… — Смърт постави костелива ръка върху рамото на Муути.
— Знаеш ли, веднъж една гадателка ми предсказа, че съм щял да си умра в кревата, наобиколен от скърбящи пра-правнуци — рече Муути, докато следваше внушителната фигура. — Какво ще кажеш за това, а?
— МИСЛЯ, ЧЕ Е СГРЕШИЛА.
— Гаден дракон. И бълваше огън. Страдах ли много?
— НЕ. НА ПРАКТИКА БЕШЕ МИГНОВЕНО.
— Това е добре. Не бих искал да си мисля, че много съм страдал. — Муути се огледа наоколо. — А какво ще стане сега? — попита.
Зад тях, дъждът разми малката купчинка черна пепел в калта.
Върховният Старши Учител отвори очи. Лежеше по гръб. Брат Даникин се готвеше да му прави изкуствено дишане. Самата мисъл беше достатъчна, за да върне когото и да било в съзнание.
Той се изправи, като се опитваше да се отърси от усещането, че тежи няколко тона и е покрит с люспи.
— Успяхме — прошепна. — Драконът! Той дойде! Почувствахте!
Братята се спогледаха.
— Ние изобщо нищо не видяхме — каза Брат Мазача.
— Аз може и да видях нещо — лоялно рече Брат Наблюдателна Кула.
— Не, не тук — сряза ги Върховният Старши Учител. — Не бихте искали да се материализира тук, нали! Случи се там, навън, в града. Просто за няколко секунди… — Той посочи. — Погледнете!
