И никакво призоваване на дракони.

Мога да го преустановя, мислеше си той. Мога да го преустановя във всеки един миг, когато си пожелая.

Улиците пред двореца на Патриция бяха претъпкани. Носеше се маниакалният лъх на карнавал. Ваймс плъзна обиграно око по множеството пред него. Обичайната Анкх-Морпоркска тълпа по време на криза.

Половината бяха тук, за да се оплачат, четвърт — да наблюдават другата половина, а останалите — да крадат, просят или продават хот-дог на другите. Бяха се появили обаче и няколко нови лица. Имаше известен брой сериозни мъже с големи саби, преметнати през раменете и с камшици, провесени на коланите им, които крачеха през блъсканицата.

— Новините се разпространяват бързо, а — отбеляза познат глас досами ухото му. — ’ро утро, Капитане.

Ваймс се озова срещу ухиленото, мъртвешко лице на Диблър „Сам Си Прерязвам Гърлото“, доставчик на абсолютно всичко, което би могло да се продаде набързо от отворен куфар на оживена улица и за което се гарантираше, че е изпаднало от волска каруца.

— ’бро утро, Гърло — отнесено отвърна Ваймс. — Какво продаваш?

— Оригинален артикул, Капитане.

Гърлото се наведе по-наблизо. Беше от онези хора, от чиято уста „Добро утро“-то звучи като нечувано, невиждано и уникално предложение за търговия. Очите му заиграха напред-назад в очните гнезда, като двойка гризачи, които опитват да се измъкнат от капан.

— Не можеш да си позволиш да се лишиш от него — просъска той. — Анти-драконов крем. Лична гаранция: ако те изпепели, получаваш си парите обратно, без пазарлък.

— Това, което казваш — бавно започна Ваймс, — ако правилно разбирам думите ти, е, че ако бъда опечен жив от дракона, ти ще върнеш парите?

— Срещу лично заявление — отвърна Сам-Си-Прерязвам-Гърлото. Той отвъртя капака от ярко зелено мазило и го пъхна под носа на Ваймс. — Направен е от над петдесет различни най-редки подправки и билки по рецепта, известна само на шепа стари монаси, дето живеят някъде на някаква планина. Един долар кутийката, и сам си прерязвам гърлото. Това е служба в името на обществото, на практика — набожно добави той.

— Голяма работа трябва да са тия стари монаси, щом така бързо са го сварили — рече Ваймс.

— Умни копелета — съгласи се Сам-Си-Прерязвам-Гърлото. — Сигурно е от медитацията и от яковото кисело мляко.

— Та, какво става, Гърло? — попита Ваймс. — Какви са всичките тия момчета с големите саби?

— Ловци на дракони, Капитане. Патрицият обяви награда от петдесет хиляди долара за онзи, който му донесе главата на дракона. Може и без останалото. Не е глупак той, да знаеш.

— Какво?

— Той така каза. Всичко е написано по плакатите.

— Петдесет хиляди долара!

— Не залага на дребно, а?

— По ми прилича на събиране на провизии за дракона — рече Ваймс. — Това ще докара неприятности, да ми помнят думата.

— Удивен съм, че още не си грабнал сабята и не си се присъединил.

— Аз съм по-скоро в това, което може да се нарече „обслужващ сектор“.

Гърлото съзаклятнически се огледа наоколо, след което подаде парче пергамент на Ваймс.

Там пишеше:

Анти-драконови предпазни стъкла 500 А$/бр. Подвижни детектори на леговища 250 А$/бр. Пронизващи стрели срещу дракони 100 А$/всяка Лопати 5 А$, Кирки 5 А$, Чували 1 А$

Ваймс му го подаде обратно.

— А чувалите за какво са? — попита той.

— За съкровището — отговори Гърлото.

— О, да — мрачно рече Ваймс. — Разбира се.

— Знаеш ли какво, знаеш ли какво… За нашите момчета в униформа — десет процента отстъпка.

— И сам си прерязваш гърлото, нали, Гърло?

— За офицери — петнайсет процента! — скочи Гърлото, докато Ваймс се отдалечаваше. Причината за леката паника в гласа му скоро стана ясна. Имаше изобилна конкуренция.

Населението на Анкх-Морпорк не беше по природа героично, но търговията си му беше в кръвта. На разстояние от няколко стъпки Ваймс би могъл да си купи неограничен брой магически оръжия с „Оригиналин Сиртификат за Афтентичнос“, наметало за невидимост — добра изработка, помисли си той, и беше наистина впечатлен от начина, по който сергиджията използваше огледало без стъкло, — и, като средство за по-леко успокоение, драконови бисквити, балони и хартиени колела на клечки. Медните гривни, облекчаващи при поява на дракони, бяха хубава идея.

Наоколо като че имаше точно толкова чували и лопати, колкото и саби.

Злато, това обясняваше всичко. Съкровището. Ха!

Петдесет хиляди долара! Един офицер от Нощната Стража изкарваше по трийсет долара на месец и трябваше сам да си плати, за да му изработят отличителните знаци.

Какво ли не би могъл да направи с петдесет хиляди долара…

Известно време Ваймс поразсъждава върху това, а след това поразсъждава върху нещата, които би могъл да направи с петдесет хиляди долара. Бяха много повече, като начало.

Той почти налетя на група мъже, скупчени около плакат, закован на стената. Съобщаваше, наистина, че главата на дракона, който тероризира града, е оценена на 50 000 А$, които ще бъдат връчени на храбрия герой, когато я донесе в двореца.

Един от купчината — по ръста, снаряжението и начина, по който бавно проследяваше буква по буква с пръст, Ваймс го прецени като водещ герой — четеше на останалите.

— …в де-ве-о… дво… ре-е-цъ-а. — довърши той.

— Петдесет хиляди — замислено рече един от тях, докато си търкаше брадичката.

— Стисната работа — каза интелигентът. — Далеч под тарифата. Би трябвало да е половината кралство и ръката на дъщеря му като зестра.

— Да, ама той не е крал. Той е Патриций.

— Е, ами половината от Патрицианството или каквото е там, тогава. Как изглежда дъщеря му?

Насъбралите се ловци не знаеха.

— Той не е женен — осмели се да се обади Ваймс. — И няма дъщеря.

Те се обърнаха и го изгледаха отгоре до долу. Прочете презрението в очите им. Сигурно всеки ден прегазваха по една дузина като него.

— Няма дъщеря? — изсумтя един от тях. — Иска хората да убиват дракони, а няма дъщеря?

Ваймс почувства, незнайно защо, че е редно да подкрепи господаря на града.

— Има малко кученце, което много обича — добави услужливо.

— Колко отвратително, да няма даже дъщеря — каза един от ловците. — И какво са петдесет хиляди долара в наши дни? Хвърляш толкова само за капаните.

— Точно тъй — потвърди друг. — Хората си мислят, че е състояние, но не си дават сметка, ами, че нямаш право на пенсия, и после всичките медицински разходи, трябва да си купиш и да поддържаш собствени принадлежности…

— …амортизации по девици… — кимна един дребен дебел ловец.

— Да, и после, съществува… какво?

— Моята специалност са еднорозите — обясни ловецът с притеснена усмивка.

— Аха, ясно. Времената са трудни — остро каза първият.

— И чудовищата стават по-нахални — намеси се още един. — Чух, че едно момче, ами, то си убило дракона там, в езерото, няма проблем, приковало му лапата над вратата…

— „Зъ смелите дебне опасностъ“ — изрече един от слушателите.

— Тъй, и знаете ли какво? Мамчето на онуй чудовище дойде и се оплака. Самата му майка дойде и се оплака на другия ден. Наистина се оплака. Това е почитта, която получаваш.

— Но най-лошото винаги са жените — мрачно вметна друг ловец. — Познавах онази кривогледата Горгона някога, о, истински ужас беше. Непрекъснато си превръщаше носа на камък.

— Не друго, а нашите задници са винаги на челно място — каза интелигентът. — Искам да кажа, де да ми бяха давали по един долар за всеки кон, дето са го изяли изпод мен!

— Точно така. Петдесет хиляди долара? Да си ги завре!…

— Аха.

— Така. Стипца.

— Да идем да пийнем по едно.

— Точно така.

Те кимнаха в справедливо съгласие и се отправиха с бодра стъпка към „Поправения Барабан“, с изключение на интелигента, който притеснено се примъкна обратно към Ваймс.

— Какво куче? — попита той.