Откри Библиотекаря прегърбен над писалището си. Маймуната го изгледа с очакване.

— Още не сме я открили. Съжалявам. Разследванията продължават. Но ти можеш малко да ми помогнеш.

— Ууук?

— Ами, това е магическа библиотека, нали така? Искам да кажа, тези книги са един вид интелигентни, не съм ли прав? Така че, мислех си: обзалагам се, че ако вляза тук през нощта, те много скоро ще вдигнат гюрултия. Защото не ме познават. Но ако ме познават от преди, то много вероятно е да нямат нищо против. Така че, който и да е бил този, който е взел книгата, той трябва да е бил магьосник, не е ли така? Или поне някой, който работи за Университета, във всеки случай.

Библиотекарят се огледа във всички посоки, след което сграбчи Ваймс за ръката и го въведе в закътаното пространство между няколко рафта с книги. Едва тогава той кимна с глава.

— Някой, когото са познавали?

Свиване на рамене, след което ново кимване.

— И затова ни каза на нас, нали?

— Ууук.

— А не на Университетския Съвет?

— Ууук.

— Някаква идея кой може да е?

Библиотекарят сви рамене, определено изразителен жест за едно тяло, което по начало представляваше чувал между двойка плешки.

— Е, и това е нещо. Ако се случи и друго необичайно, ще ме уведомиш, нали? — Ваймс вдигна поглед към грамадите рафтове. — Съвсем необикновено, имам предвид.

— Уук.

— Благодаря ти. Удоволствие е да срещнеш гражданин, който счита за свой дълг да подпомага Нощната Стража.

Библиотекарят го почерпи с банан.

Ваймс се почувства в странно приповдигнато настроение, когато отново излезе на градските пулсиращи улици. Той определено различаваше неща. Бяха само малки парченца от неща, като детски пъзел. Нито едно от тях нямаше самостоятелен смисъл, но всички те загатваха за една по-голяма картина. Само трябваше да намери ъгъл или поне крайче…

Беше съвсем сигурен, че не е бил магьосник, независимо какво си мислеше Библиотекарят. Не и същински магьосник, на когото се плаща. Такова нещо не беше в техния стил.

А оставаше, разбира се, и въпросът с леговището. Най-разумният ход би бил да почака и да види дали драконът ще се появи и тази вечер, и да се опита да види къде. Това означаваше някъде нависоко. Съществуваше ли някакъв начин за различаване на самите дракони? Той беше хвърлил едно око на драконовите детектори на Диблър „Сам-Си-Прерязвам-Гърлото“, които се състояха единствено от парче дърво на метална пръчка. Когато пръчката прегореше, значи си намерил дракона. Като по-голямата част от изобретенията на „Сам-Си-Прерязвам-Гърлото“, то беше напълно ефикасно по свой собствен специален начин, като едновременно с това беше и съвършено безполезно.

Трябва да съществуваше и по-добър начин за откриване на нещото, отколкото да чакаш, докато ти изгори пръстите.

Залязващото слънце се разля на хоризонта като недопържено яйце на очи.

По покривите на Анкх-Морпорк стърчаха цял куп водоливници даже и при нормални обстоятелства, но сега те бяха оживели и с цял куп толкова призрачно страшни лица, каквито никога не бяха виждали извън дървените гравюри за злините, които причинява пиенето на джин сред некупуващите дървени гравюри слоеве от населението. Много от лицата бяха прикачени към тела, стиснали страховит набор от домашни оръжия, които са били предавани от поколение на поколение с векове, а често пъти и с известно насилие.

От мястото, на което беше кацнал върху покрива на Наблюдателницата, Ваймс виждаше как магьосниците се нареждат по покривите на Университета, а тълпите надяващи се търсачи на съкровища чакат по улиците с лопати в ръце. Ако драконът наистина имаше легло някъде в града, то утре щеше да спи на земята.

Някъде изотдолу долетя викът на Диблър „Сам-Си-Прерязвам-Гърлото“, или на някой от колегите му, който продаваше топли наденички. Ваймс изпита внезапен прилив на гражданска гордост. Определено има нещо много хубаво у това гражданство, щом пред лицето на опасността се сеща да помисли и за наденичките, които да продава на участниците.

Градът чакаше. Показаха се няколко звезди.

Колън, Ноби и Керът също бяха на покрива. Колън се цупеше, тъй като Ваймс му беше забранил да използва лъка и стрелата си.

На употребата им не се гледаше с добро око в града, тъй като пускането на стрели от такъв голям лък можеше да ги изпрати през невинния страничен наблюдател, стоящ на стотина ярда разстояние оттам, вместо към невинния наблюдател, към когото е била отправена.

— Точно така — каза Керът, — Указът за Метателните Оръжия (Гражданска Безопасност), 1634 г.

— Я стига си цитирал всичките тия глупости — сопна му се Колън. — Нито един от тези закони не е в сила вече! Това е остаряла работа! Всичко е далеч по-… к’во му се вика сега. Прагматично.

— Със или без закон — намеси се Ваймс, — казах да го оставиш.

— Но, Капитане, голям специалист бях по тая част! — запротестира Колън. — Пък така или иначе — свадливо добави той, — много хора са с лъкове.

Това беше абсолютно вярно. Съседните покриви стърчаха остри като таралежи. Ако горкото създание решеше да се появи, щеше да си помисли, че прелита през плътна дървена стена с прорези в нея. За малко да му станеше жал на човек.

— Казах, остави го — повтори Ваймс. — Няма да позволя хората ми да изпозастрелят гражданите. Така че, остави го.

— Много правилно — одобри Керът. — Тук сме, за да пазим и да служим, нали така, Капитане.

Ваймс го изгледа косо.

— Ъ? Ъхъ. Да. Точно така.

А върху покрива на къщата си горе на хълма Лейди Рамкин нагласи един доста неподходящ сгъваем стол връз керемидите, приготви телескопа, каничка с кафе и сандвичи на парапета пред себе си и се настани удобно да чака. С тетрадка на коленете.

Мина половин час. Сноп стрели приветстваха някакъв преминаващ облак, няколко злощастни прилепа и после, изгряващата луна.

— Копелетата провалиха цялата работа да си играят на война — каза Ноби, най-накрая. — Подплашили са го.

Сержант Колън свали пиката си.

— Така изглежда.

— А и става хладно тук горе — каза Керът. Той учтиво сръга Капитан Ваймс, който се беше тръшнал до комина и мрачно зяпаше в пространството.

— Май вече трябва да слизаме, сър? Много хора вече си тръгват.

— Хммм? — рече Ваймс, без да си мръдне главата.

— Май се кани и да завали — добави Керът.

Ваймс не каза нищо. От известно време наблюдаваше Кулата на Изкуствата, която представляваше центърът на Невидимия Университет и се славеше като най-старата постройка в града. Определено беше най-високата. Годините, климатът и недоизпипаните ремонти й бяха придали чепат и груб вид, като дърво, дето е било свидетел на твърде много гръмотевици.

Опитваше се да си спомни формата й. Както е с много твърде познати неща, той в действителност не я беше поглеждал от години. Сега се опитваше да убеди самия себе си, че гората от малки кули и зъбери на върха й тази вечер изглежда, каквато е била и вчера.

Това малко го затрудняваше.

Без да откъсва очи от нея, той сграбчи Сержант Колън за рамото и лекичко го насочи в правилната посока.

— Виждаш ли нещо странно на кубето на кулата?

Колън се вгледа известно време нагоре, след което се засмя нервно.

— Ами, изглежда като че отгоре седи дракон?

— Да. И на мен така ми се стори.

— Само че, само че, само че, когато се вгледаш добре, то… виждаш, че той просто се е образувал от сенките и бръшляна и прочее. Искам да кажа, ако си притвориш едното око, прилича на две старици и количка.

Ваймс го опита.

— Цъ. Пак си прилича на дракон. Огромен при това. Леко изгърбен и гледа надолу. Ето, можеш да видиш и крилата му как са сгънати.

— Моля да ме извините, сър. Това е само една счупена кула, която създава това впечатление.

Наблюдаваха я известно време. Тогава Ваймс заговори:

— Кажи ми, Сержант — питам от чисто любопитство — от какво мислиш, че се причинява ефектът от двойка огромни разперени крила?