По лицето на крадеца се изписа паника. Неопределена вина наводни съзнанието му. Въпросът не беше какво е направил, а какво е открил Патрицият. Той имаше очи навсякъде, но нито едни от тях не бяха толкова ужасяващи, колкото леденосините, точно над носа му в момента.

— Аз, ъ-ъ, не разбирам много добре… — започна крадецът.

— Любопитен избор на цели. — Патрицият вдигна лист хартия. — Например, една кристална топка, притежание на гадателка от Чистата Улица. Малък орнамент от храма на Офлър-Богът-Крокодил. И т.н. Дреболии.

— Опасявам се, че наистина не знам… — започна старшият крадец. Патрицият се наведе напред.

— Сигурен ли си, че не е нелицензирана кражба? — попита той.7

— Веднага ще се погрижа! — запелтечи старшият крадец. — Можеш да разчиташ на това!

Патрицият го дари с мила усмивка.

— Сигурен съм, че мога — каза той. — Благодаря ти, че дойде да ме видиш. Не губи време да си тръгнеш.

Крадецът се заизмъква навън. Винаги ставаше така с Патриция, горчиво разсъждаваше той. Идваш при него с абсолютно основателно оплакване. А в следващия миг откриваш как се измъкваш заднешком, кланяйки се и огъвайки се, доволен, че просто си се отървал жив оттам. Трябва да му отдадеш дължимото на Патриция, съгласи се той недоволно. Иначе той изпращаше хора да си го вземат.

Когато си тръгна, Лорд Ветинари натисна малкото бронзово звънче, което викаше секретаря му. Името на човека, въпреки почерка му, беше Лупин Уанз. Той се появи, приготвил молив да пише.

Ето какво можеше да се каже за Лупин Уанз. Беше изтупан. Той винаги създаваше впечатлението, сякаш току-що са го довършили. Дори и косата му беше така пригладена и напомадена, че изглеждаше като че са я изрисували.

— Стражата явно има някакви проблеми с Гилдията на Крадците — каза Патрицият. — Ван Пю беше тук и твърдеше, че някой от Стражата го е арестувал.

— За какво, сър?

— За това, че е крадец, очевидно.

— Някой от Стражата? — попита секретарят.

— Знам. Но все пак, погрижи се.

Патрицият се усмихна сам на себе си.

Винаги беше трудно да проникнеш в идиосинкратичното чувство за хумор на Патриция, но видението на червендалестия, разлютен старши крадец не искаше да го остави.

Един от най-големите приноси на Патриция към надеждното функциониране на Анкх-Морпорк беше, още от ранните дни на неговото администриране, легализирането на древната Гилдия на Крадците. Престъплението винаги е било сред нас, разсъждаваше той, следователно, ако ще има престъпление, то поне нека бъде организирано.

И така, Гилдията беше насърчена да излезе от сенките и да си построи голяма „Сграда на Гилдията“, да заема мястото си по обществените банкети, както и да основе образователен институт с дневни курсове и сертификати от Града и Гилдията, и пр. В замяна на постепенното ограничаване на Стражата, тя се съгласи, опитвайки се да бъде лоялна, да държи нивото на престъпността до ниво, определяно всяка година. По този начин всеки можеше да планира отнапред, казваше Лорд Ветинари, и така бе отстранена част от несигурността заради хаоса, който представлява животът.

А след това, малко по-късно, Патрицият привика отново водещите крадци и им каза, о, между другото, има и още нещо. Какво беше то? О, да…

Аз знам кои сте вие, им рече той. Знам къде живеете. Знам какви коне яздите. Знам къде жените ви си правят прическите. Знам къде сладичките ви дечица, на колко станаха вече, божичко, как лети времето, знам къде си играят те. Така че няма да забравите за какво се бяхме споразумели, нали така? И им се усмихна.

Усмихнаха се и те, криво-ляво. И всъщност, това се оказа много задоволително решение от гледна точка на всички. Много кратко време им беше необходимо на старшите крадци да си пуснат шкембета и да си поръчат кланови гербове, както и да почнат да се събират в прилични помещения, а не из опушените бърлоги, които никой така или иначе не харесваше особено. Сложна система от разписки и квитанции имаше грижата, макар че всеки можеше да се кандидатира за вниманието на Гилдията, никой да не бъде свръхоблагодетелстван с него, и това беше много приемливо — поне за онези граждани, които бяха достатъчно богати, че да си позволят доста разумните вноски на Гилдията, гарантиращи необезпокояван живот. За това съществуваше странна чужда дума: „за-страх-уловка“. Никой не знаеше точно какво е означавала първоначално, но Анкх-Морпорк беше вложил свое съдържание в нея.

На Стражата това не й бе харесало, но простият факт беше, че крадците се справяха далеч по-добре с контрола върху престъпленията, отколкото някога бе успявала. В края на краищата, Стражата трябваше да работи двойно по-яко, за да намали престъпността поне мъничко, докато единственото, което Гилдията трябваше да направи, беше да работи по-малко.

И така, градът процъфтяваше, докато Стражата западна, точно като безполезен придатък, в шепа нежелани безделници, които никой човек със здрав разум не би си помислил дори да приеме насериозно.

Последното нещо, което някой искаше от тях, беше да им щукне да се борят с престъпността. Но да видиш старши крадеца, поставен в неловко положение, беше нещо, което при всички случаи си заслужаваше безпокойството, това Патрицият го чувстваше.

Капитан Ваймс много колебливо почука на вратата, защото всяко почукване отекваше из черепа му.

— Влез.

Ваймс си свали шлема, пъхна го под мишница и отвори вратата. Изскърцването й беше като тъп трион през главния му мозък.

Той винаги се чувстваше неудобно в присъствието на Лупин Уанз. Ако е думата за това, той се чувстваше неудобно и в присъствието на Лорд Ветинари — но това беше различно, това беше въпрос на възпитание. И обикновен страх, разбира се. Докато Уанз — него го познаваше още от детството им в „Сенките“. Още тогава си личеше, че има бъдеще. Той никога не стана главатар на бандата. Никога главатар. Не му достигаше сила и издръжливост за това. Пък и, в края на краищата, какъв беше смисълът да си главатар на бандата? Зад гърба на всеки главатар на банда винаги имаше по няколко помощници, дето драпат да се издигнат. Да си главатар на банда не е работа с дългосрочна перспектива. Но във всяка банда има по едно бледо момче, дето му позволяват да остане в нея, защото именно то е, което дава всички свежи идеи, обикновено свързани с разни стари жени и незаключени магазини. Това беше нормалното място на Уанз в хода на нещата.

Ваймс беше един от обикновените редници тогава, фалцетът — еквивалент на вечно съгласния. Спомняше си Уанз като кльощаво малко дете, което винаги се влачеше най-подире в обикновените си панталони, които доизносваше от някого и със странното подскачане, което си беше измислил, за да не изостава от по-големите момчета и все даваше някакви нови идеи, за да не се занасят безцелно с него — обичайното занимание, ако не им се представеше нищо друго по-интересно. Това беше превъзходно обучение за суровостта на зрелия живот, а Уанз добре се изучи.

Да, и двамата бяха тръгнали от канавките. Но Уанз си беше пробил път нагоре, докато — както и той самият пръв щеше да си признае, — Ваймс просто беше следвал пътя. Уж стигаше донякъде, но казваше какво мисли или каквото не трябва. Обикновено правеше и двете едновременно.

Това го караше да се чувства неудобно с Уанз — тиктакането на силния часовник на амбицията.

Ваймс така и не успя да овладее амбицията. Тя беше нещо, което се случваше на другите хора.

— А, Ваймс.

— Сър — рече Ваймс дървено. Не се опита да отдаде чест, за да не би да загуби равновесие. Съжаляваше, че не му остана време да си изпие вечерята.

Уанз порови из документите върху писалището си.

— Задават се странни работи. Сериозно оплакване срещу теб, опасявам се.

Уанз не носеше очила. Ако обаче носеше очила, сега би погледнал Ваймс над рамките им.

— Сър?

— Някой от хората ти от Нощната Стража. Май е арестувал шефа на Гилдията на Крадците.