Ваймс се олюля леко и се напъна с все сила да се съсредоточи. Не беше подготвен за такова нещо.

— Съжалявам, сър. Май не ви разбрах.

— Казах, Ваймс, че някой от хората ти е арестувал шефа на Гилдията на Крадците.

— Някой от хората ми?

— Да.

Разпилените мозъчни клетки на Ваймс храбро се заопитваха да се прегрупират.

— Някой от Стражата? — попита той.

Уанз се усмихна без смях.

— Вързал го и го оставил пред двореца. Голям скандал, опасявам се. Имало бележка… а!… ето я… „Този човек се обвинява във: Сговаряне за извършване на Престъпление, по Параграф 14 (и и и) от Общия Наказателен Кодекс, 1678, от мен, Керът Айрънфаундерсън8.“

Ваймс примигна срещу него.

— Четиринайсет и и и?

— Очевидно.

— Какво означава това?

— Наистина нямам ни най-малката представа — сухо отвърна Уанз. — Ами името… Керът?

— Но ние не правим такива неща! — каза Ваймс. — Не можеш да идеш да арестуваш Гилдията на Крадците. Искам да кажа, това ще отнеме цял ден!

— Очевидно този Керът мисли другояче.

Капитанът поклати глава, после трепна.

— Керът? Нищо не ми говори. — Тонът на замъглената му убеденост бе достатъчен дори и за Уанз, който се изненада за миг.

— Той беше доста… — Секретарят се поколеба. — Керът, Керът — произнесе той. — Чувал съм това име и преди. Виждал съм го написано. — Погледът му се изпразни. — Доброволецът, той беше! Спомняш ли си, че ти го показах?

Ваймс се облещи срещу него.

— Нямаше ли там писмо от, не знам, някакво джудже…?

— Някакви приказки за служба в полза на обществото и пазене на улиците в безопасност, точно така. Молеше дали не можем да видим синът подходящ ли е за някоя скромна служба в Стражата.

Секретарят си ровеше из папките.

— Какво ли е направил? — попита Ваймс.

— Нищо. Това беше. Ама съвсем нищичко.

Ваймс сбръчка чело, щом мислите му се оформиха около една нова мисъл.

— Доброволец? — произнесе той.

— Да.

— Не е бил принуден да се запише?

— Той искаше да се запише. А ти каза, че трябва да е някаква шега, а аз казах, че е редно да се опитаме да наберем повече етнически малцинства в Стражата. Нали си спомняш?

Ваймс се опита. Не беше лесно. Смътно си спомняше, че се напи, за да забрави. Това, което обезсмисли опита беше, че вече не можеше да си спомни какво точно се опитва да забрави. В крайна сметка, той просто пи, за да забрави за пиенето.

Мрежата с хаотичния асортимент от спомени, които той дори и не се опитваше вече да удостои с името „памет“, не извади нищо, което да го подсети.

— Така ли? — отвърна безпомощно.

Уанз сключи ръце върху писалището и се наведе напред.

— Слушай сега, Капитане. Негова Светлост иска обяснение. Не искам да бъда принуден да му докладвам, че капитанът от Нощната Стража и хал-хабер си няма за това какво става сред хората под негова, ако мога да използвам най-общо термина, команда. Подобни неща водят само до неприятности, задават се въпроси, такива ми ти работи. А ние не искаме това, нали. Нали?

— Не, сър — промълви Ваймс.

Смътният спомен за някой, който настойчиво му говореше в „Грозда“ се опитваше виновно да изскочи от дъното на съзнанието му. Това със сигурност не беше джудже, нали? Във всеки случай, не и ако не променяха коренно определението за джудже.

— Разбира се, че не искаме — каза Уанз. — Заради старите времена. И т.н. Така че, аз ще измисля нещо, което да му кажа, а ти, Капитане, ще се погрижиш да откриеш какво става и да му сложиш край. Дай на това джудже един кратък урок за това какво ще рече да си страж, разбрахме ли се?

— Ха-ха — дисциплинирано отговори Ваймс.

— Моля? — рече Уанз.

— О! Помислих си, че беше шега. Сър.

— Виж какво, Ваймс, проявявам много голямо разбиране. Предвид обстоятелствата. А сега, искам да идеш там и да оправиш това. Разбра ли?

Ваймс отдаде чест. Черното униние, което винаги се спотайваше, готово да се възползва от трезвеността му, се намести върху езика му.

— Съвсем прав сте, г-н Секретар — отговори той. — Ще се погрижа той да научи, че арестуването на крадци противоречи на закона.

Съжали, че изобщо го е казал. Ако не казваше подобни неща, сега щеше да е къде-къде по-добре — Капитан от Дворцовата Стража, голям човек. Давайки му Нощната Стража, Патрицият си беше направил малка шега. Но Уанз вече четеше нов документ на писалището си. Ако беше забелязал сарказма, не го показа.

— Много добре — каза той.

Не беше просто самотата, а обърнатият наопаки живот. Това беше проблемът, мислеше си Ваймс.

Нощната Стража ставаше, когато останалата част от света си лягаше, и си лягаше, когато зората се понесеше над пейзажа. Прекарваше цялото си време из мокрите, тъмни улици, в един свят на сенките. Нощната Стража привличаше онзи тип хора, които, поради една или друга причина, проявяваха склонност към такъв живот.

Той стигна до Наблюдателницата. Беше древна и изненадващо голяма постройка, вклинена между една работилница за щавене на кожи и един шивач, който правеше подозрителни кожени стоки. Някога трябва да е била много внушителна, но сега по-голямата част от нея беше необитаема и кръстосвана само от бухали и плъхове. Над вратата някакво мото, изписано на древния език на града, сега почти беше ерозирало от времето, мръсотията и лишеите, но поне можеше да се различи: „FABRICATI DIEM, PVNC“.

Превеждаше се — според Сержант Колън, който беше служил в чужди подразделения и се считаше за експерт по чуждите езици, — като „Да Пазим и Да Служим“.

Да. Да бъдеш страж трябва да е означавало нещо, някога.

Сержант Колън, мислеше си той, докато се препъваше из плесенясалия мрак. Ето един човек, който обичаше тъмнината. Сержант Колън дължеше трийсет години щастлив семеен живот на факта, че г-жа Колън работеше по цял ден, а Сержант Колън работеше по цяла нощ. Те си общуваха посредством бележки. Той й приготвяше чая преди да излезе нощем, а тя му оставяше закуската вкусна и топла във фурната сутрин. Имаха три големи вече деца и Ваймс предполагаше, че са се родили в резултат на изключително убедително писане.

А Ефрейтор Нобс… ами, всеки като Ноби би имал неограничено основание да не иска останалите хора да го виждат. За това не се изискваше кой-знае колко да му мислиш. Единствената причина, поради която човек не можеше да каже, че Ноби е съвсем близо до животинския свят, беше, че животинският свят щеше да се вдигне и да си замине.

И накрая, разбира се, идваше той самият. Просто един кльощав, брадясал сбор от лоши навици, маринован в алкохол. И това беше Нощната Стража. Само тримата. Някога са били десетки, стотици. А сега — само трима.

Ваймс пое наслуки нагоре по стълбата, налучка в тъмното пътя към канцеларията си, тръшна се в допотопния кожен стол с изтърбушената му тапицерия, порови в най-долното чекмедже, сграбчи бутилка, захапа тапа, дръпна, изплю корк, отпи. Започна деня си.