Светът изплува на фокус.

Животът е само химикали. Капка тук, друга — там, всичко е променено. Елементарно капене на ферментирали сокове и съвсем внезапно си изправен пред още няколко часа, които да изживееш.

Някога, по времето, когато това е бил почтен квартал, някакъв изпълнен с надежди собственик на съседната кръчма бе платил значителна сума пари на магьосник за светещ цветен надпис, всяка буква-в различен цвят. Сега работеше от време на време, като понякога даваше накъсо в дъжда. В момента „Е“-то беше в ослепително розово и светеше и гаснеше напосоки.

Ваймс беше свикнал с него. Струваше му се като част от живота.

Вгледа се известно време в трепкащата игра на светлината върху ронещата се мазилка, след което вдигна единия си обут в сандал крак и тупна тежко върху дъсчения под. Два пъти.

След няколко минути далечно хриптене подсказа, че Сержант Колън се качва по стълбите.

Ваймс броеше на ум. Колън винаги се спираше за шест секунди най-горе на площадката, за да си върне част от въздуха.

На седмата секунда вратата се отвори. Лицето на сержанта изгря в рамката като месечина.

Сержант Колън можеше да бъде описан така: той беше от онези хора, които, ако си изберяха военната кариера, автоматически се закотвяха на поста сержант. Човек никога не би могъл да си ги представи като ефрейтори. Или пък капитани. Ако не тръгнеше по пътя на военния, тогава той изглеждаше роден за нещо като, кой-знае, касапин в колбасарски цех; някоя работа, където голямото червено лице и склонността да се потиш даже и в мразовито време са на практика част от необходимите квалификации.

Той отдаде чест, много внимателно постави оръфан лист хартия върху бюрото на Ваймс и го разглади.

— ’р вечер, Капитан — каза той. — Докладва се вчерашния инцидент, и такова. Освен това, дължиш четири пенса на Чай-Клуба.

— Каква е тая работа с някакво джудже, Сержант? — рязко попита Ваймс.

Колън сбърчи чело.

— Какво джудже?

— Онова, което току-що се е включило в Нощната Стража. Казва се… — Ваймс се поколеба, — Керът, или нещо подобно.

— Той? — Ченето на Колън увисна. — Той е джудже? Винаги съм казвал, че не може да им се има вяра на малките копеленца! Значи, той успя да ме заблуди, Капитане, малкият му кучи син трябва да е излъгал за ръста си! — Колън беше предубеден за ръста, поне що се отнасяше до хора, по-ниски от самия него.

— Знаеш ли, че е арестувал Президента на Гилдията на Крадците тази сутрин?

— За какво?

— За това, че е Президент на Гилдията на Крадците, както изглежда.

Сержантът изглеждаше озадачен.

— Къде е престъплението в това?

— Струва ми се, че май е най-добре да поприказвам с този Керът.

— Вие не го ли видяхте, сър? — попита Колън. — Той каза, че ви е докладвал, сър.

— Аз, ъъ, сигурно съм бил зает по това време. Не ми е едно на главата.

— Да, сър — съгласи се Колън учтиво.

Ваймс имаше точно толкова останало му самоуважение, колкото да отвърне поглед и да зарови из пластовете бумаги върху бюрото си.

— Трябва да го отстраним от улиците възможно най-скоро — промърмори той. — Преди да се усетим и вече ще ни е докарал шефа на Гилдията на Убийците заради това, че убива хора! Къде е той?

— Изпратих го навън с Ефрейтор Нобс, Капитане. Казах да му покаже района и бакиите, такива работи.

— Ти си изпратил току-що постъпило попълнение навън с Ноби? — уморено попита Ваймс.

Колън се запъна.

— Ами, сър, опитен човек, помислих си, Ефрейтор Нобс би могъл да го научи на много…

— Нека се надяваме само, че не се учи бързо — каза Ваймс, докато си нахлупваше кафявия железен шлем на главата. — Хайде.

Когато излязоха от Наблюдателницата, на стената на кръчмата беше подпряна стълба. Някакъв як мъж отгоре й изпсува под носа си, докато се бореше със светещата табела.

— „Е“-то не работи както трябва — извика му Ваймс.

— Какво?

— „Е“-то. А „Т“-то пращи, когато вали. Крайно време беше да го поправят.

— Поправят? О! Да. Поправят. И аз точно това правя. Поправям го.

Стражите зашляпаха през локвите. Брат Наблюдателна Кула бавно поклати глава и после отново насочи вниманието си към отверката.

Мъже като Ефрейтор Нобс могат да бъдат открити във всяка армия. Въпреки че познанията им върху всяка буква от Правилника обикновено са енциклопедични, те имат пълната грижа никога да не пораснат в чин над, може би, ефрейтор. Той имаше склонността да говори през крайчеца на устата си. Пушеше непрестанно, но странното нещо — забеляза Керът, — беше, че всяка една цигара, запалена от Ноби, се превръщаше във фас почти на мига и си оставаше фас безкрайно дълго или докато не се озовеше зад ухото му, което представляваше един вид никотиново Слонско Гробище. В редките случаи, когато той вадеше някоя от устата си, държеше я, стисната в юмрук.

Беше дребен, кривокрак мъж, който малко приличаше на шимпанзе, дето никога не го канят на следобедно парти.

Възрастта му беше неопределима. Но в цинизма и общата досада от света, която е един вид историческо мерило на личността, той беше на около седем хиляди години.

— Леко парче е тоя маршрут — рече той, докато крачеха по една мокра улица в квартала на търговците. Опита някаква дръжка на врата. Беше заключена. — Дръж се за мен — добави, — и аз ще имам грижата да нямаш проблеми. Така, ти пробваш дръжките на вратите от другата страна на улицата.

— А! Разбирам, Ефрейтор Нобс. Трябва да проверим дали някой не си е забравил магазина отключен — каза Керът.

— Бързо схващаш, синко.

— Надявам се да мога да арестувам някой нарушител на местопрестъплението — пламенно изрече Керът.

— Ъ-ъ, ъхъ — отвърна Ноби несигурно.

— Но ако открием някоя незаключена врата, предполагам, че трябва да извикаме собственика — продължи Керът. — А един от нас трябва да остане да пази нещата, нали така?

— Да? — Ноби се поободри. — Аз ще го направя — каза той. — Хич да не те е грижа. А ти можеш да отидеш и да намериш жертвата. Собственика, искам да кажа.

Той изпробва нова дръжка. Завъртя се в ръката му.

— Там у нас, в планините — започна Керът, — ако заловят някой крадец, провисват го на…

Млъкна, докато лекичко побутна някаква дръжка. Ноби се смръзна.

— На какво? — попита той, слисан от ужас.

— Не си спомням сега — каза Керът. — Майка ми казваше, че така или иначе и това е прекалено леко наказание за тях. Да се Краде е Грях.

Ноби беше надживял неизвестен брой чутовни кланета просто като ги беше пропуснал. Той пусна дръжката на вратата, после я потупа приятелски.

— Ето! — извика Керът.

Ноби подскочи.

— Какво ето?

— Спомних си на какво ги провисваме — каза Керът.

— О! — немощно възкликна Ноби. — Е, и на какво?

— Провисваме ги на градската кула — каза Керът. — Понякога с дни. Не повтарят, това мога да ти кажа.

Ноби подпря пиката си на стената и изрови угарка из дълбините на ухото си. Необходимо беше да изяснят едно-две неща, реши той.

— Защо трябваше да станеш страж, момче?

— Всички все това ме питат — рече Керът. — Не трябваше. Аз поисках. Това ще ме направи Мъж.

Ноби никога никого не поглеждаше право в очите. Той се вгледа удивено в дясното ухо на Керът.

— Искаш да кажеш, че от нищо не бягаш?

— Защо ще искам да бягам от нещо?

Ноби се пообърка малко.

— А! Винаги има нещо. Може би… може би несправедливо са те обвинили в нещо. Като, например — той се ухили, — може би необяснимо как се е оказало, че от склада липсват определени неща и са нарочили теб. Или пък определени неща са били открити в торбата ти, а ти и представа си нямал как са се озовали там. Такива ми ти неща. На стария Ноби можеш да кажеш. Или — той сръга Керът, — може би е нещо друго, а? Шерше ла фам, а? Да не е загазило някое момиче?

— Аз… — започна Керът, а после си спомни, че, да, човек трябва да казва истината, дори и на странни хора като Ноби, които май не знаеха какво е това. А истината беше, че Минти винаги загазваше заради него, макар че точно как и защо, за него си оставаше загадка. Почти всеки път, когато той си тръгваше след посещение в пещерата на Роксмекърови, чуваше баща й и майка й да крещят. Те винаги бяха много учтиви с него, но по някакъв начин, само защото са я зърнали с него, беше достатъчно Минти да загази яко в отношенията й с техните.