— Да — отвърна той.

— А! Често се случва — мъдро каза Ноби.

— Непрекъснато — рече Керът. — Почти всяка нощ всъщност.

— Господ да ме убие! — възкликна Ноби, впечатлен. Погледна надолу към Предпазителя. — И затова ли са те накарали да го носиш това?

— Какво искаш да кажеш?

— Е, не се притеснявай — рече Ноби. — Всеки си има своята малка тайна. Или голяма тайна, както може да се окаже. Даже и капитанът. Той е при нас само защото е бил Унизен от Жена. Така казва сержантът. Унизен.

— Божичко! — възкликна Керът. Звучеше болезнено.

— Но аз пък мисля, че е защото казва каквото мисли. Казал го веднъж по грешка на Патриция, чух. Казал, че Гилдията на Крадците не била нищо друго, освен банда крадци, или нещо подобно. Та затова е при нас. Н’нам, наистина. — Той погледна в размисъл към тротоара, после каза: — И къде живееш, момче?

— Има една дама, казва се Г-жа Пам… — започна Керът.

Ноби се задави с някакъв дим, дето тръгна в обратна посока.

— В „Сенките“? — изхъхри той. — Ти живееш там?

— О, да.

— Всяка нощ?

— Е, всъщност, всеки ден. Да.

— И си дошъл тук, за да станеш мъж?

— Да!

— Мисля, че не бих искал да живея там, откъдето идваш — каза Ноби.

— Ами, виж — започна Керът, съвършено объркан, — дойдох тук, защото г-н Варнеши каза, че това е най-хубавата работа на света, да поддържаш закона и пр. Така е, нали?

— Ами, ъ-ъ — отвърна Ноби. — Колкото до това… искам да кажа, поддържането на Закона… искам да кажа, някога, да, преди да се появят всичките Гилдии и подобни… законът, един вид, не е наистина, искам да кажа, в наши дни, всичко е по-скоро… ох! Не знам. Общо взето, просто си удряш звънчето и си държиш главата наведена.

Ноби въздъхна. После изсумтя, измъкна пясъчния часовник от колана си и се взря в бързо изтичащите песъчинки. Върна го обратно на мястото му, свали кожения калъф от звънеца на колана си, след което го раздруса веднъж-дваж, не много силно.

— Дванайстия час — измънка, — и всичко е наред.

— И това е всичко, така ли? — попита Керът, когато нищожното ехо заглъхна.

— Кажи-речи. Кажи-речи. — Ноби смукна набързо от фаса си.

— Само това? Никакви среднощни гонитби по покривите? Никакво люлеене на полилеи? Нищо такова? — попита Керът.

— Не бих казал — пламенно отвърна Ноби. — Никога не съм правил нещо подобно. Никой никога не ми е казвал за нещо подобно. — Дръпна от цигарата, — Човек може да умре от студ, ако тича по покривите. Аз мисля, че ми стига звънецът, ако нямаш нищо против.

— Мога ли да опитам? — попита Керът.

Ноби изпита чувството на несигурност. Единствената причина, поради която направи грешката безмълвно да подаде звънеца на Керът.

Онзи го разгледа няколко секунди. После мощно го размаха над главата си.

— Дванайсет часа! — изрева той. — И всичко е на-рееедд!

Ехото заподскача напред-назад по улицата, докато най-сетне не го погълна ужасна, плътна тишина. Няколко кучета залаяха в нощта. Заплака бебе.

— Шшшшш! — изсъска Ноби.

— Е, всичко е наред, нали така?

— Няма да е, ако не спреш да размахваш тоя скапан звънец! Дай го тук!

— Не разбирам! — рече Керът. — Виж, имам ей тая книга, дето ми я даде г-н Варнеши… — Той затършува за „Законите и Военните Порядки“.

Ноби хвърли един поглед към тях, после сви рамене.

— Никога не съм ги чувал. А сега спирай с тая дандания. Нали не искаш да вървиш и да вдигаш такъв шум. Всякакви можеш да ги привлечеш. Хайде, насам.

Той сграбчи Керът за ръката и го подкара по улицата.

— Какви всякакви? — попита Керът, докато безцеремонно го бутаха напред.

— Лоши — промърмори Ноби.

— Но ние сме Стражата!

— Адски си прав! И не искаме да се замесваме с подобни хора! Спомни си какво се случи с Гаскин!

— Не си спомням какво се е случило с Гаскин! — отвърна Керът съвсем сащисан. — Кой е Гаскин?

— Беше преди теб — измърмори Ноби. Той се поохлади малко. — Горкото копеле. Можеше да се случи на всеки от нас. — Вдигна очи и изгледа свирепо Керът. — А сега престани, чуваш ли? Лазиш ми по нервите. Кървави среднощни гонитби, дръж ми задника!

Упъти се решително по улицата. Обичайният начин на придвижване на Ноби беше като боязливо пристъпваше с едното рамо напред, а комбинацията от решителната крачка и боязливото пристъпване създаваше странен ефект, подобно на рак, който куца.

— Но, но — подхвана Керът, — в тази книга пише…

— За никаква книга не ща да знам — изръмжа Ноби.

Керът изглеждаше напълно съкрушен.

— Но Законът…

Прекъснаха го почти окончателно с брадва, която изсвистя от един нисък вход досами него и отскочи от отсрещната стена. Последва я шумът от разцепено дърво и изпотрошени стъкла.

— Ей, Ноби! — припряно рече Керът. — Там се бият!

Ноби хвърли поглед към вратата.

— Разбира се, че се бият. Това е бар на джуджета. От най-долнопробните. Стой надалеч от тях, момче. Тия малки копелета са в състояние да ти подложат крак, а после дванайсет пъти да ти извадят душата, Дръж се до стария Ноби и той ще…

Той сграбчи Керът за рамото, дебело като дървесен ствол. Беше като да се опиташ да изтеглиш къща.

Керът беше пребледнял.

— Джуджета, които пият? И се бият?

— Няма съмнение — отвърна Ноби. — Непрекъснато. И използват такъв език, дето аз не бих го използвал даже и към собствената си скъпа майчица. Гледай да не се забъркваш с тях, те са отровна пасмина… не влизай вътре!

Никой не знае защо джуджетата, които в планините водят тих, благопристоен живот, забравят напълно за това, когато се озоват в големия град. Нещо го прихваща дори и най-безупречния миньор на желязна руда и го подтиква да се носи непрекъснато в метална ризница, да грабне брадва, да си смени името на нещо като „Хванигръклян Избийпищялков“ и да се напие до войнстваща забрава.

Сигурно се дължи именно на това, че там, у дома, те водят наистина тих и благопристоен живот. В края на краищата, най-вероятно първото нещо, което едно младо джудже иска да направи, когато хване към големия град, след като седемдесет години е работило за баща си на дъното на мината, е да си поръча едно голямо и после да фрасне някого.

Боят представляваше едно от типичните им забавни сбивания, с около стотина участници и около сто и петдесетина съюзи. Крясъците, клетвите и дрънченето на брадви по железни шлемове се смесваха с шума от пияната групичка до камината, която — още един типичен обичай на джуджетата,-пееше за злато. Ноби се натресе в гърба на Керът, който ужасен наблюдаваше сценката.

— Виж какво, тук всяка нощ е все така. Не се намесвай, така казва сержантът. Национални нрави или нещо подобно. С национални нрави не се занимавай.

— Но, но — заекна Керът, — това е моят народ. Един вид. Срамота е да се държат така. Какво ще си помислят хората?

— Ние мислим, че са долни малки копелета. А сега, хайде!

Но Керът беше нагазил в боричкащата се маса. Той сви ръце на фуния пред устата си и изрева нещо на език, който Ноби не разбра. На практика, който и да било език, включително и собствения му, би подхождал на описанието, но в този случай той беше Езикът на Джуджетата.

— Гр’дузк! Гр’дузк! ааК’зт езем ке бур’к тзе тзим?9

Боят престана. Сто брадясали лица се втренчиха в приведената фигура на Керът. Раздразнението им се примеси с изненада.

Една очукана халба отскочи от бронята му. Керът се пресегна и вдигна някаква биеща се фигура, без видими усилия.

— Дж’ук, йдтруз-т’руд-езтуза, худр’зд дезек дрез’хук, хузукрук’т б’тдуз г’ке’к ме’ек б’тдуз т’бе’тк кче’друтк ке’хкт’ д. ааДб’тхук?10

[/1/ Популярна игра сред джуджетата, която се състои в заставане на няколко крачки разстояние един от друг и хвърляне на големи каменни късове по главата на противника.]