Някога аз бях Ушу стрелеца. Спомням си го добре. Защото загубих моите хора в голямата гора и се лутах, докато излязох на плоските земи, тревистите земи и бях приет от чужди хора, сродни по това, че кожата им беше бяла, косата жълта, говорът не много различен от моя. А тя беше Игар и аз я привлякох, като пеех в здрача, защото тя бе предопределена за майка на род и беше широкоплещеста и гърдеста и не можеше да не привлече мъж с големи мишци и широки гърди, който пееше за сърцатостта си в убиване на хора и добиване на месо и с това й обещаваше храна и закрила на нея, докато тя отглежда поколението, което да ходи на лов за месо и да живее подир нея.
И този народ не обладаваше мъдростта на моя народ и добиваше месото си с примки и ями, а в бой използваше боздугани и пръчки за мятане на камъни и не познаваше предимствата на стрелите, бързо летящи, с нарез на края, за да прилягат добре на тетивата от еленска жила, добре усукана да отскача и да се изпъва права на ясеновата пръчка, огъната в средата.
И докато пеех, чуждите мъже се смееха в здрача. И само тя, Игар, ми повярва и ми се довери. И аз я заведох сама на лов, където елените идваха на водопой. И лъкът ми звънна и запя в гъстака, и еленът падна, улучен на място, и топлото месо ни се услади, и тя стана моя там, до водата.
И заради Игар аз останах при чуждите хора. И ги научих да правят лъкове от червено и сладко дъхащо дърво, подобно на кедър. И ги научих да държат и двете си очи отворени и да се целят с лявото око, и да правят тъпи стрели за дребен дивеч и раздвоени стрели от кости за риба в бистра вода, и да цепят наконечници за стрели от обсидиан за елена и дивия кон, за лоса и острозъбия тигър. Но на каменния наконечник те се смяха, докато не прострелях един лос така, че каменният наконечник изскочи от другата страна, а перестата стрела потъна във вътрешностите му и тогава цялото племе ме възхвали.
Аз бях Ушу стрелеца, а Игар бе моя жена и другарка. Ние се смеехме на сутрешното слънце, когато мъжката ни рожба и женската ни рожба, жълти като пчели, се подхлъзваха и падаха и се търгаляха в мръсотията, а нощем тя лежеше, притисната в прегръдките ми, и ме любеше, и настояваше поради изкуството ми да паря дървото и да цепя наконечници за стрели да не се отделям от стана и да оставя другите мъже да се излагат на опасностите на лова и да ми донасят месо. И аз я послушах, и затлъстях, и започнах да се задъхвам, и през дългите нощи лежах без да заспя, и се измъчвах, че мъже от чуждото племе ми носят месо от почит към мъдростта ми, но се смеят на моята дебелина и нежелание да се бия.
А на стари години, когато синовете ни бяха вече възрастни мъже, а дъщерите ни майки, когато от южните страни като морски вълни налетяха мургави мъже с плоски чела, къдравокоси и ние побягнахме назад пред тях към планинските склонове, Игар, както другарите ми дълго преди това и много след това, преплела крака с моите, стиснала ме в преградките си, без да вижда далечни видения, се мъчеше да ме задържи настрана от битките.
И аз се откъснах от нея, затлъстял и запъхтян, докато тя плачеше, че вече не съм я обичал, и излязох на нощен бой и бой призори, където под свиренето на тетивите и писъка на стрелите, оперени, островърхи, ние им показахме на къдравокосите изкуството да убиваш и им показахме какво значи да умееш да искаш да затриваш.
И когато умрях там в края на битката, имаше погребални песни и песни за мен, и в песните сякаш се пееха думите, които бях съчинил, когато съм бил Ушу стрелеца, а Игар, моята другарка-жена, беше преплитала крака с моите и ме стискала в прегръдките си, и искала да ме задържи да не отивам на бой.
Веднъж, небето само знае кога, ное било много отдавна, когато човекът е бил млад, ние живеехме край огромни блата, където планините се спускаха близо до широка, бавна река и където нашите жени беряха ягоди и корени, и където имаше стада от елени, диви коне, сърни и лосове, и ние, мъжете, ги биехме със стрели или залавяхме в ями и задънени долчета. В реката ловяхме риба с мрежи, усукани от жените от кора на млади дръвчета.
Аз бях мъж, нетърпелив и любопитен като сърната, когато я подмамвахме като люшкахме кичури трева, докато лежахме в тревистите гъстаци. Див ориз растеше в блатата и се издигаше от водата по края на водните пътеки. Всяка сутрин дроздовете ни събуйдаха с кряскането си, когато излитаха от гнездата към блатото. А в дългият предвечерен здрач въздухът се изпълваше с техния грак, когато се връщаха в гнездата. Беше времето, когато зрееше оризът. А имаше и патици, и патиците и дроздовете се хранеха и затлъстяваха от зрелия ориз, наполовина олющен от слънцето.
И понеже бях мъж, вечно неспокоен, вечно търсещ, чудещ се винаги какво лежи отвъд планините и отвъд блатата, и в тинята на речното дъно, аз наблюдавах дивите патици и дроздове и размишлявах, докато размишленията породиха прозрението и аз видях. И ето какво видях, хода на мислите ми:
Месото е добра храна. В края на краищата, като го проследиш назад или до началото му, всичкото месо идва от тревата. Месото на патицата и на дрозда идва от семето на блатния ориз. Да убиеш патица със стрела едва ли заслужава труда на преследването й и дългите часове криене. Дроздовете са твърде малки, за да ги биеш със стрели, освен за момчета, които се учат и подготвят за лов на по-едър дивеч. И все пак по време на зреенето на ориза дроздовете и патиците са сочни и тлъсти. Тлъстината им идва от ориза. Защо аз и моите да не тлъстеем по същия начин от ориза?
И аз го измислих в стана, мълком, навъсено, докато децата се криеха наоколо, без да ги забележа, и докато Арунга, моята другарка-жена, напразно ме хокаше и ме караше да отида на лов за още месо, защото бяхме мнозина.
Арунга беше жената, която бях отвлякъл от планинските племена. Двамата прекарахме повече от десетина луни, след като я плених, докато започнем да се разбираме какво говорим. Ах, този ден, когато скочих отгоре й от надвиснал дървесен клон, както вървеше по пътеката! Направо върху раменете й, с тежестта на тялото си, аз я повалих и пръстите ми бяха широко разперени, за да я задържа. Тя пискаше като котка там на пътеката. Биеше се и ме хапеше. Ноктите на ръцете й бяха като на дива котка и ме деряха. Но аз я държах и й надделях, и два дена я бих и карах да върви с мен надолу от клисурите на планинските хора до тревистите земи, където реката течеше през оризовите блата и дроздовете и патиците се хранеха до затлъстяване.
Видението ми дойде, когато оризът беше узрял. Сложих Арунга на носа на обгорения вътре дървесен труп, който беше най-грубата възможна лодка. Казах й да гребе. На кърмата проснах дъбена от нея еленска кожа. С две дебели пръчки навеждах стъблата над еленската кожа и изчуквах зърното, което иначе щяха да изядат дроздовете. И когато изработих похват за тази работа, дадох двете дебели пръчки на Арунга и седнах на носа да греба и да й казвам какво да прави.
В миналото бяхме яли ориза суров, пътьом, и не бяхме го харесвали. Но сега го препърлихме на огъня така, че зърната се раздуваха и разпукваха съвсем бели и цялото племе дотича да ги вкуси.
След това станахме известни между човеците като Ядачи на ориз или Синове на ориза. И дълго, дълго след това, когато Синовете на реката ни прогониха от блатата на по-високите места, ние взехме семето на ориза със себе си и го посяхме. Научихме се да избираме най-едрите зърна за семе, та всичкия ориз, който ядяхме след това, беше по-едрозърнест и по-пухкав от пърленето и варенето.
Но Арунга! Казах, че тя пискаше и драскаше като котка, когато я отвлякох. А помня времето, когато нейния род от планинските хора ме залови и отвлече в планините. Бяха баща й, брат му и двамата й родни братя. Но тя беше моя, беше живяла с мен. И през нощта, когато лежах вързан като диво прасе за клане, а те спяха уморени край огъня, тя припълзя до тях и им разби главите с бойния боздуган, който аз бях направил със собствените си ръце. И тя плака над мен и ме развърза, и избяга с мен обратно при широката мудна река, където дроздовете и патиците се хранеха в оризовите блата, защото това стана преди времето, когато дойдоха Синовете на реката.
