Въоражен с тези съвременни знания, при завръщането си чрез малката смърт от предишни свои съществувания, могъл съм да сравнявам небесата тогава и сега. И звездите наистина се променят. Виждал съм полярни звезди и други полярни звезди, и цели династии от полярни звезди. Днешната полярна звезда е в малката мечка. А пък в онези далечни времена аз съм виждал полярна звезда в Дракона, в Херкулес, във Вега51, в Лебед, в Цефей. Не, дори и звездите не пребъдват вечно, ала споменът и знанието за тях пребъдват в мен, в моя дух, който е памет и който е вечен. Само духът пребъдва. Всичко друго, което е само материя, преминава и трябва да премине.
О, аз виждам себе си и днес като този човек, появил се в стария свят, русокос, свиреп, кръвник и любовник, плътояден и плодояден, чергар и грабител, който с боздуган в ръка е бродил с хилядолетия по света и търсил месо за храна и закътани гнезда за рожбите и кърмачетата си.
Аз съм този човек, сборът на всичко това, всичкото, което той е бил, това неокосмено двукрако същество, което се е издигнало от тинята и създало любов и закон от анархията на плодовития животински свят, кряскал и ревал в джунглата. Аз съм всичко, което този човек е бил и е станал. Аз виждам себе си през мъчителните поколения да ловя с капани и да убивам дивеч и риба, да изсичам гората за първите ниви, да правя груби сечива от камъни и кости, да градя къщи от дърво и да ги покривам с напластени листа и слама, да облагородявам диви треви и полски корени, да ги отглеждам, докато станат прародители на ориза и просото, на житото и ечемика и всякакви сочни ядива, да разрохквам почвата, да сея, да жъна, да струпвам запаси, да мъкна влакната на растения, да изпридам от тях конци, да ги тъча на плат, да изобретявам системи за поливане, да обработвам метали, да правя пазари и търговски пътища, да строя кораби и да създавам мореплаване — да, и да организирам селища, да свързвам едни селища с други, докато се превърнат в племена, да свързвам племена, докато се превърнат в народи, вечно да търся закони, на които се подчиняват нещата, вечно да съставям закони за човеците, та да могат човеците да живеят заедно в разбирателство и с обединени усилия да сразяват всякакви пълзящи, пъплещи, налитащи твари, които иначе биха могли да ги унищожат.
Аз съм бил този човек при всички негови раждания и стремежи. Аз съм този човек днес, чакащ падащата ми се смърт според закона, който съм помагал да бъде измислен преди много хиляди години и по силата на който съм умирал много пъти преди, много пъти. И като размишлявам за тази необятна моя история, откривам няколко велики и прекрасни влияния и най-главните от тях са любовта на жената и любовта на мъжа към себеподобната жена. Аз виждам себе си, мъжа, като любовник, винаги като любовник. Да, бил съм също и велик войн, но някак си ми се струва, като седя тук и претеглям точно всичко, че повече от всичко друго съм бил велик любовник. Тъкмо защото любовта ми е била велика, съм бил и велик воин.
Понякога си мисля, че историята на човека е историята на любовта към жената. Този спомен за цялото ми минало, който пиша сега, е спомен за любовта ми към жената. Винаги, в десетте хиляди съществувания и образи съм я любил. Аз я любя сега. Сънят ми е изпълнен с нея; мечтите в будните ми часове, откъдето и да започнат, винаги ме водят при нея. Няма начин да се отърва от него, този вечен, прекрасен, бляскав образ на жената.
О, не ме разбирайте погрешно. Аз не съм зелен, запален младеж. Аз съм възрастен мъж, с разнебитено здраве и тяло, и трябва скоро да умра. Аз съм учен и философ. И като всички поколения философи преди мен, аз познавам жената такава, каквато е — с нейните слабости и низости, и безсрамия и подлости, с нейните земни стремежи и очи, които никога не са съзрели звездите. Но… предвечният, неопровержим факт остава: краката й са хубави, очите й са хубави, прегръдката и гърдите й са рай, чарът й е властен, далеч над всеки друг чар, който някога е заслепявал мъжа; и както полюсът щеш не щеш притегля стрелката на компаса, точно така щеш не щеш тя притегля мъжа.
Жената ме е карала да се смея на смъртта и разстоянието, да презирам умората и съня. Убивал съм мъже, много мъже, заради любовта към жената, или в топла кръв съм кръщавал брачната ни нощ, или съм измивал петното на нейното предпочитание към друг. Стигал съм до смъртта и безчестието и съм се опозорявал с предателство спрямо другарите си и звездите заради една жена — по скоро заради самия себе си, понеже толкова много съм я желал. И съм се спотайвал, примрял от желание за нея, само за да я видя да минава и да наситя очите си с чудото на поклащащата й се снага и на косата, черна през нощта, или кестенява, ленена или цялата златна на слънце.
Защото жената е прекрасна… за мъжа. Тя е сладост за езика му и благоухание за ноздрите му. Тя е огън в кръвта му и гръм в тръби; гласът й е повече от всякаква музика в ушите му; и тя може да разтърси душата му, която иначе стои непоклатима в присъствието на титаните на светлината и мрака. И далече в своите мечти, в далечните си въображаеми небесни селения, дали валкирия или хурия, мъжът с готовност е отделил място за нея, защото не може да види рай без жена. И мечът, пеещ в бой, не пее толкова сладка песен, колкото жената само със смеха си на лунна светлина или с любовното си ридание в мрака, или с полюшващата се снага, когато върви на слънце, а той лежи замаян от копнеж в тревата.
Аз съм умирал от любов. Умирал съм заради любовта, както ще видите. След кратко време ще ме изведат мен, Даръл Стандинг, и ще ме накарат да умра. И тази смърт ще бъде заради любовта. О, немалко бях възбуден, когато заклах професор Хаскел в лабораторията на Калифорнийския университет. Той беше мъж. Аз бях мъж. И имаше една прекрасна жена. Разбирате ли? Тя беше жена, а аз бях мъж и любовник с цялата наследственост на лщбовта от черната крещяща джунгла, преди любовта да е станала любов, а човекът — човек.
О, да, то не е нещо ново! Често, много често в това отдавна минало съм жертвал живот и чест, положение и власт заради любовта. Мъжът е различен от жената. Тя е близка до непосредственото и познава само необходимостта от незабавното. Ние познаваме чест над нейната чест и гордост по-висша от най-фантастичната й представа за гордост. Нашите очи обладават далечен поглед в мечтанията, докато нейните очи не виждат по-далече от твърдата почва под краката й, гърдите на любимия върху нейните гърди, детето изпълнено с жизненост в извивката на нейната ръка. И въпреки това такава е алхимията на нашия живот, изработена от вековете, че жената извършва магия в нашите мечти и в нашите жили, така че повече отколкото мечтите и далечните видения, и самата кръв на живота ни за нас е жената, която, както любовниците вярно казват, е за нас повече от целия свят. И все пак това е правилно, иначе мъжът нямаше да бъде мъж, боец и завоевател, вървящ по победния си път през лицето на всички други и по-низши твари, защото ако мъжът не беше любовник, царствен любовник, той никога не би могъл да стане и царствен боец. Ние се бием най-добре и умираме най-добре, и живеем най-добре за това, което любим.
Аз съм такъв мъж. Виждам себе си в много свои облика, които са се слели в моето аз. И винаги виждам жената, многото жени, които са ме създавали и унищожавали, които са ме любили и които аз съм любил.
Спомням си — о, много отдавна — когато човешкият род е бил много млад, как направих примка и чма с кол по средата, насочен нагоре, за залавяне на зъбатия тогавашен тигър. Тигърът с дълги зъби и дълъг косъм беше най-голямото зло за нас, които живеехме около огнището — той се промъкваше нощем при огньовете ни, а денем увеличаваше купчината черупки от изядените миди, които ние събирахме за храна от солените мочурища.
И когато ревът и крясъците на лъва ни събудиха нас, наклякали около прегорелите въглени и аз бях подлуден от далечното видение на сполуката ми с ямата и кола, жената беше тази, която стиснала ме в преградката си, преплела краката си с моите, се боричкаше и не ме пускаше да отида в мрака да задоволя желанието си. Тя беше полуоблечена, само колкото за топлина, с кожи, оръфани и обгорени от огъня кожи от убити от мен зверове; тя беше мургава и мръсна от пушека на огъня, неумита от пролетните дъждове, с криви и изпочупени нокти и ръце, загрубели с дебела като на петите кожа и приличащи повече на лапи, отколкото на ръце; но очите й бяха сини като лятното небе, като дълбокото море и в тези очи, в стиснатите й около мен ръце и в сърцето, биещо до моето, имаше това, което ме сдържаше… макар че в мрака, докато тигърът ревеше бясно в агонията си, аз чувах до зори другарите ми да хихикат и да ми се присмиват с жените си, че не съм имал вяра в смелото си начинание и изобретение, та да дръзна да отида нощем до направената от мен яма с кол за унищожаването на тигъра. Но моята жена, дивата ми другарка, ме държеше мен, дивака, и очите й ме притегляха, ръцете й ме сковаваха, а приплелите й се крака и сърцето, биещо до моето, ме прелъстиха и ме откъснаха далече от мечтите, от мъжките ми постижения, от хващането и убиването на тигъра върху кола в ямата.
