През месец март на шестата година от изгнаничеството ми преживях един от най-страшните щормове, каквито може би е преживял човек. Той започна към девет вечерта с наближаването на черни облаци и засилващ се вятър от югозапад, който към единадесет се превърна в ураган, придружен от непрекъснати гръмотевици и най-ослепителни светкавици, каквито съм виждал.

Обзеха ме страхове дори за безопасността на острова. Вълните го заливаха целия, освен върха на пирамидата ми. Там силата на вятъра и пръските на вълните насмалко не ме задушиха и лишиха от живот. Не можех да не съзная, че успях да запазя съществуването си единствено благодарение на трудолюбието, с което бях издигнал пирамидата и с това удвоил височината на острова.

И въпреки всичко сутринта имах голямо основание да бъда благодарен. Всичката ми запазена дъждовна вода беше станала солена, освен тази в най-големия съд, сложен в завета на подветрената страна на пирамидата. Ако пестях грижливо знаех, че ще имам достатъчно за пиене до следващия дъжд, колкото и да се забави той. Колибата ми беше съвсем опустошена от вълните, а от големия запас тюленово месо бе останало съвсем мъничко, и то разкашкано. Но пък бях приятно изненадан да намеря по скалите пръснати много риби, които най-много приличаха на барбуни. Събрах цели хиляда двеста и деветнадесет парчета, разцепих ги и ги изсуших на слънце, както се суши треска. Тази добре дошла промяна в храната не остана без последици. Аз се провиних в преяждане и цялата следваща нощ бях пред прага на смъртта.

На седмата година от престоя ми на острова, пак през същия месец март, налетя подобен щорм с огромна сила. След него, за мое изумление, намерих грамаден мъртъв кит, съвсем пресен, изхвърлен от вълните високо на брега. Представете си задоволството ми, когато, забит дълбоко в корема на огромното животно, намерих харпун от обикновения вид с вързано за него няколко десетки фута новичко въже.

Така отново се възродиха надеждите ми, че все ще дочакам случай да се махна от пустинния остров. Без всякакво съмнение тези води се посещаваха от китоловци и не загубех ли смелост, рано или късно щях да бъда спасен. Сдем години бях се препитавал с тюленово месо и като видях това огромно изобилие от по-друга сочна храна, станах жертва на слабостта си и ядох такива количества, че пак бях ни жив, ни мъртъв. И все пак, в края на краищата, това и случая с дребните рибки бяха обикновени неразположения, дължащи се на непривичността на храната за стомаха ми, който се беше научил да смила тюленово месо и нищо друго освен тюленово месо.

От този единствен кит осолих и изсуших припаси за цяла година. А в разни вдлъбнатини на скалите претопих под слънчевите лъчи много мас, която с малко сол беше добре дошъл сос към ивиците тюленово месо, когато обядвах. От скъпоценните парцали от ризите си успях да направя фитил, та с харпуна за огниво и кремък от канарите бих могъл да имам и светлина вечер. Но това беше суетна работа и скоро се отказах от тази мисъл. Нямах нужда от светлина, когато настъпваше божия мрак, понеже бях се наущил да спя от залез до изгрев и зиме и лете.

Аз, Даръл Стандинг, не мога да се въздържа да не прекъсна този разказ за едно по-раншно мое съществуване, за да подчертая лично мое заключение. Понеже чевешката личност е нещо, което расте, сума от всички предишни съществувания, събрани ведно, каква възможност имаше директора Атъртън да пречупи духа ми с изтезанията в единочката? Аз съм живот, който е устоял, структура, изградена през вековете на миналото — и какво минало! Какво представляваха десет дни или денонощия в усмирителна риза за мен? За мен, който съм бил някога Даниъл Фос и в течение на осем години съм се научил на търпение в това училище от канари, далече в Южния океан?

В края на осмата ми година на острова, през месец септември, когато бях пред изпълнението на най-амбициозния си замисъл да издигна пирамидата до шестдесет фута над върха, една сутрин, когато се събудих, видях пред себе си кораб с марселите отзад и почти на един вик разстояние. За да могат да ме забележат, размахах във въздуха греблото, заскачах от канара на канара и си позволих какви ли не още невъздържани движения, докато видях офицерите на шканците да насочват към мен далекогледите си. Те ми отговориха, като посочиха най-западния край на острова, накъдето тутакси побързах и открих там тяхна лодка, в която гребяха пет-шест моряци. Изглежда, както научих по-после, корабът е бил привлечен от моята пирамида и бе променил курса, за да проучи по-отблизо странната постройка, която надминаваше на височина дивия остров, където бе изградена.

Ала прибоят бе твърде силен, за да може лодката да пристане на моя негостоприемен бряг. След разни несполучливи опити те ми сигнализираха, че трябва да се върнат на кораба. Можете да разберете отчаянието ми, че не мога да напусна необитаемия остров. Аз грабнах своето гребло (което отдавна бях решил да подаря на Филаделфийския музей, ако изобщо остана жив) и без да мисля, се хвърлих с него в разпенения прибой. Късметът ми, силата и ловкостта бяха такива, че сполучих да стигна до лодката.

Не мога да се въздържа и да не разкажа тук една любопитна подробност. Течението беше отнесло кораба така далече, че трябваше да гребем цял час, докато стигнем до него. През това време аз се поддадох на слбостите си, които бях подтискал осем години, и помолих втория помощник капитан, който седеше на кормилото, да ми даде парченце тютюн за дъвкане. Като изпълни това желание, той протегна и лулата си, натъпкана с първокачествен виржински тютюн. Не се минаха и десет минути и аз страхотно повърнах. Причината беше ясна. Организмът ми се беше съвършено очистил от тютюна и това, от което страдах, беше отравяне от тютюн, каквото изпитва всяко момче, когато пуши за първи път. И пак имах основание да бъда благодарен на бога и от него ден до смъртния си час съм се отказал от тази гадна билка.

Аз, Даръл Стандинг, трябва сега да допълня изумителните подробности за това съществувание, което изживях наново, докато лежах в безсъзнание в усмирителната риза на затвора Сан Куентин. Често съм се чудил дали Даниъл Фос е устоял на решението си и е предал изписаното от него гребло във Филаделфийския музей.

Трудно нещо е за затворник в единочка да влезе във връзка с външния свят. Веднъж на надзирател и един път на краткосрочен в единочка доверих, като ги накарах да го научат наизуст, едно запитване, адресирано до уредника на музея. Макар и дали тържествена клетва, и двамата не изпълниха обещанието си. Чак след като Ед Морел по една странна прищявка на съдбата бе освободен от единочката и назначен за главен отговорник на целия затвор, това писмо е било изпратено. Сега ви давам отговора, който получих от уредника на музея, донесено ми тайно от Ед Морел: