Но чак на четвъртата ми година на острова, когато се бях примирил с мисълта да остана да живея там до края на живота си, създадох моя шедьовър. Той ми отне осем месеца, но беше здрав и събираше повече от тридесет галона. Тези каменни съдове будеха у мен голямо удовлетворение, дотолкова, че навремени забравях за смирението си и прекомерно се гордеех с тях. Наистина, за мен те бяха и по-елегантни отколкото и най-скъпите мебели за някоя кралица. Направих си малък каменен съд, побиращ не повече от една кварта46, с който да пренасям водата от местата, където я събирах до големите гърнета. Ако кажа, че този едноквартов съд тежеше не по-малко от двадесет и осем фунта, читателят ще разбере, че дори и събирането на дъждовна вода не беше лесна задача.
Тъй направих самотния си живот колкото можеше по-удобен. Бях си изградил закътано и сигурно жилище, а колкото до храната, винаги имах под ръка шест месечен запас, консервиран чрез осоляване и сушене. За тези неща, съществени за запазване на живота и които човек надали би очаквал да си подсигури на пустинен остров, не можех да не бъда безкрайно благодарен.
Макар и лишен от радостите на общуване с някакво човешко същество, дори не и куче или котка, аз бях повече примирен със моята съдба, отколкото биха били хиляди други. На необитаемото място, където ме беше запратила съдбата, смятах, че съм далеч по-щастлив от мнозина, осъдени за позорни престъпления да влачат съществуването си в строг тъмничен затвор със съвест, разяждаща ги като неизцерима язва.
Колкото и мрачни да бяха изгледите за мене, аз не губех надежда, че това провидение, което в последните минути, когато бях заплашен от гладна смърт и когато можех лесно да бъда погълнат от морската бездна, беше ме изхвърлило на тези голи скали, че то в крайна сметка ще изпрати някого да ме избави.
Макар и да бях лишен от обществото на други човеци и от удобствата на живота, не можех да не си помисля, че в моето окаяно положение все пак имаше известни предимства. Целият остров, макар и малък, беше моя неоспорвана собственост. Вероятно никой никога нямаше да се появи, за да оборва моите права, освен може би земноводните обитатели на океана. Тъй като островът беше почти непристъпен, нощем моят сън не се нарушаваше от непрестанни страхове за нападение на човекоядци или хищни зверове. И аз често коленопреклонно благодарях на бога за тези различни и многобройни милости.
И все пак човекът си остава странно и трудно за разбиране създание. Аз, който се бях молил на бога само за сплуто месо за ядене и достатъчно не много солена вода за пиене, щом се видях благословен с изобилие от сушено месо и сладка вода, започнах да изпитвам недоволство от участта си. Започнах да искам огън и вкус на готвено месо в устата. И непрекъснато се улавях да копнея за някои деликатеси, които бяха част от всекидневната храна на трапезата у дома в Елктън. Колкото и да се мъчех, въображението ми вечно надделяваше над волята и ме унасяше в мечти за хубавите неща, които бях ял, и за хубавите нещя, които щях да ям, ако някога се избавя от това усамотение.
Това беше старият Адам в мен предполагам — жилката на този първи баща, който е бил първият бунтар против божиите заповеди. Чуден е наистина човекът — вечно ненаситен, вечно недоволен, никога в мир с господа или със самия себе си, с дни, изпълнени с неспокойствие, с нощи, преситени със суетни сънища за желания своенравни и греховни. Да, много ме дразнеше и жаждата за тютюн. Сънят често беше мъчение за мен, защото именно тогава желанията ми се развихряха така, че стотици пъти съм сънувал да притежавам тютюн с бъчви, складове… да, кораби тютюн и цели плантации.
Но си отмъщавах сам на себе си. Непрекъснато се молих на бога да смири сърцето ми и пречиствах плътта си с упорит труд. Като не можех да подобря духа си, реших да подобря пустинния си остров. Четири месеца се трудих да изградя каменна стена, дълга тридесет фута заедно с крилата й, и десетина фута висока. Тя трябваше да защити колибата през периода на големите бури, когато целият остров беше дребно птиче в пастта на урагана. И времето ми не беше напразно пропиляно. След това си лежах обкръжен от спокойствие, докато целият въздух на сто фута над главата ми представляваше поток от разбунена вода.
На третата година започнах каменния си стълб. Това беше по-скоро пирамида, квадратна, широка в основите, издигаща се не много стръмно към върха. Бях принуден да я зидам по този начин, понеже на цели остров нямаше нито приспособления, нито дървен материал за направа на скеле. Завърших пирамидата си чак накрая на петата година. Беше на най-високата точка на острова. Но като ви казвам, че върхът беше само четиридесет фута над морското равнище, а върхът на пирамидата беше четиридесет фута над върха на острова, че ви стане ясно, че без сечива бях удвоил височината на острова. Някой, без да мислят, може да кажат, че съм се намесил в божиите сметки за създаване на света. Твърдя, че не е така. Защото не влизах ли и аз в божиите сметки, наред с купчината канари, щръкнали в самотиите на океана? Моите ръце, с които да работя, гърбът, който да превивам и на който да нося, пръстите, с които да хващам и да държа — не са ли влизали и те всичките в божиите сметки? Много размишлявах аз по този въпрос. Сигурен съм, че бях прав.
На шестата година разширих основите на пирамидата си така, че осемнадесет месеца след това паметникът ми се издигаше петдесет фута над височината на острова. Това не беше вавилонска кула. Тя служеше за две цели. Тя ми служеше за наблюдателница, от която да оглеждам океана за кораби, и увеличаваше вероятността островът ми да бъде забелязан от нехайно блуждаещ поглед на някой моряк. И поддържаше здравето в тялото и ума ми.
На осемнадесетия ден от месец юни в шестата година от пребиваването ми на острова забелязах корабно платно. Но то мина далеч към подветрената страна, на твърде голямо разстояние, за да ме открие. Вместо да се отдам на отчаяние, самото появяване на това платно събуди у мен най-живо удоволствие. То ме убеди във факта, в който дотогава до известна степен се съмнявах, а именно, че тези части на морето понякога се посещаваха от мореплаватели.
Между другото, там, където тюлените излизаха от морето, построих две широко разперени крила на ниски каменни стени, които се стесняваха в нещо като задънена улица, където можех удобно да убивам влезлите там тюлени, без да подплашвам другарите им отвъд и без да могат ранените и уплашили се тюлени да избягат и да всеят тревога в другите. Седем месеца посветих само на този строеж.
С минаването на времето ставах все по-доволен от съдбата си и лукавият идваше все по-рядко в съня ми да измъчва стария Адам в мен със забранени видения за тютюн и вкусни гозби. И аз продължавах да се храня с тюленово месо и да казвам, че е добро, и да пия сладката дъждовна вода, каквато винаги имах предостатъчно, и да бъда благодарен на господа. И господ ме чуваше, сигурен съм — защото през целия си престой на този остров нито за миг не знаех що е болест, освен в два случая, които се дължаха на ненаситното ми лакомство, както ще разкажа по-нататък.
На петата година, преди да се убедя, че киловете на кораби наистина порят понякога тези води, започнах да изрязвам на греблото си записи за най-забележителните събития, случили се, след като бях напуснал мирните брегове на Америка. Правех ги колкото можех по-четливи и трайни, със съвсем мънички буквички. Шест или пет букви понякога ми костваха цял ден работа — толкова старателно го вършех. А в случай, че тежката участ ме обречеше да не доживея дългожеланата възможност да се завърна при приятелите и семейството ми в Елктън, изрязах на широката страна на греблото историята на злата ми съдба, която вече разправих в началото на този разказ.
Това гребло, което ми беше свършило толкова много работа в отчаяното ми положение и на което сега бе записана собствената ми орис и орисията на другарите ми моряци, пазех като зеницата на окото си. Вече не рискувах да удрям с него тюлените по главата. Вместо това се въоражих с каменен боздуган към три фута дълъг и с подходящ диаметър, за изработването на който ми трябваше цял месец. Също така, за да запазя греблото от лошото време (защото при леки ветрове го използвах за флагщок на върха на пирамидата ми, на който развявах знаме, направено от една от скъпоценните ми ризи), направих за него калъф от добре обработени тюленови кожи.
