Като порив на вятър в лятна нощ, революцията — дворцова революция, разбира се, премина и стихна. Чон Монг Ю завзе властта. Императорът утвърди всичко, което пожела Чон Монг Ю. Чосон само се потресе от оскверняването гробовете на кралете, възхвали Чон Монг Ю и остана безучастен. Навсякъде се търкаляха глави на сановници, които се заместваха от привърженици на Чон Монг Ю, но нямаше никакви метежи против династията.
А сега, какво ни сполетя нас. Йоханес Маартен и тримата му моряци, след като ги водиха в половината села и укрепени градове на Чосон, за да бъдат заплювани от сганта, бяха закопани до врата на откритата площ пред дворцовата порта. Вода им даваха да пият, за да живеят по-дълго и да ламтят за храната, която, гореща и вдигаща съблазнителна пара, сменяха пред тях час през час. Казват че стария Йоханес Маартенс останал жив най-дълго и издъхнал след цели петнадесет дни.
На Ким мъчителите бавно чупеха кост по кост и става по става и той умираше дълго време. Хамел, за когото Чон Монг Ю се досещаше, че е бил моят мозък, бе предаден на смърт чрез бой с пръчки — накъсо казано, биеха го непрекъснато и усърдно, докато не умря под възхитените крясъци на жителите на Кейджо. На Юнсан позволиха да умре от смела смърт. Той играел на шах с тъмничаря, когато пратеникът на императора, или по-правилни на Чон Монг Ю дошъл с чаша отрова. „Почакай малко — рекъл Юнсан — трябва да бъдеш по-възпитан и да не прекъсваш човека, когато играе шах. Ще я изпия веднага щом свърши играта.“ И пратеникът зачакал, докато Юнсан завършил играта; той я спечелил и след това пресушил чашата.
Само един азиатец може да превърне озлоблението си в неотстъпно и непоклатимо отмъщение до живот. Това Чон Монг Ю наприви с принцеса Ом и мен. Той не ни унищожи. Не бяхме дори хвърлени в затвор. Принцеса Ом беше лишена от благородническото си звание и имотите. С императорски указ, опвестен и разлепен и в най-последното село на Чосон, се съобщаваше, че аз съм от династията Корьо и никой няма право да ме убие. По нататък се съобщаваше, че останалите живи осем моряци не бива да се убиват. Също така никой не бива да ги подпомага. Те трябвало да останат отвъргнати, просяци по пътищата. И това е, което станахме аз и принцеса Ом — просяци по пътищата.
Последваха четиридесет дълги години на преследвания, защото омразата на Чон Монг Ю към принцеса Ом и мен беше безсмъртна. Нещо още по-лошо — той бе благословен с дълъг живот, също както ние бяхме прокълнати с него. Казах вече, че принцеса Ом беше чудо-жена. Освен да повтарям безкрай това твърдение, не мога да намеря думи, с които правилно да я оценя. Някъде съм чул, че една високопоставена дама казала веднъж на любимия си: „Някакъв покрив и кора хляб с теб!“ Всъщност, това е каквото принцеса Ом каза на мен. Повече отколкото да го каже — тя го изживя до сетната буква, когато твърде често корите хляб бяха по-малко от достатъчни, а за покрив ни е служело небето.
Чон Монг проваляше всеки мой опит да избегнем просията. Аз станах носач на гориво и двамата с принцеса Ом се подслонихме в една колиба, което бе безкрайно по удобно от откритите пътища през лютата зима. Но Чон Монг Ю узна за това и мен ме биха, сложиха ми дъска на врата и изхвърлиха на пътя. Беше ужасна зима, същата, когато нещастният „Ами сега“ Вандервоот умря от измръзване по улиците на Кейджо.
В Пьонян станах носач на вода, защото трябва да знаете, че този стар град, стените на койо са били прастари още по времето на Давид, се смяташе от хората за ладия и следователно да изкопаеш в него кладенец би значило да пото пиш града. Затова цял ден хиляди кули с делви за вода на гърба си сноват от портата към реката и обратно. Станах един от тях, докато Чон Монг Ю узна и това и аз бях бит, сложиха ми дъска на врата и ме изхвърлиха на пътя.
Винаги беше все същото. В далечния Виджу станах колач на кучета, убивах животните пред отворената си сергия, насичах ги и закачах за продан, щавех кожите в калта под краката на минувачите, като ги разпъвах с вътрешната страна нагоре в мръсотията на улицата. Но Чон Монг Ю ме откри. Бил съм чирак на вапцар в Пхенян, златотърсач в пясъците на Кангвун, въжар и пресуквач на върви в Чиксан. Плетох сламени шапки в Падок, събирах трева в Ханхай и Масанпо, продадох се на един оризар, да работя превит одве в наводнените оризища за по-малко от надницата на кули. Но нямаше време или място, където дългата ръка на Чон Монг Ю да не ме стигне, накаже и изхвърли на пътя като просяк.
Принцеса Ом и аз търсихме две есени и намерихме един корен на див планински женшен, който се смята за толкова рядко и скъпоценно нещо от лекарите, че двамата с принцеса Ом бихме могли да преживеем охолно цяла година от продажбата на този едничък корен. Но ме хванаха при продаването му, корена конфискуваха а мен ме биха повече и ми сложиха дъска на врата за по-дълго от друг път.
Навсякъде членовече на големия еснаф на бродещите търговци съобщаваха за мен, за моето отиване и идване и за това, което вършех, на Чон Монг Ю в Кейджо. Само два пъти през всичките дни след падането ми срешнах Чон Монг Ю лице в лице. Първия път беше една бурна зимна нощ с виелица, високо в планините Кангвун. Няколко с мъка спестени медни монети бяха осигурили за принцеса Ом и мен място да преспим в най-мръсния и най-студения ъгъл на голямата стая в един хан. Ние тъкмо се канехме да започнем оскъдната си вечеря от бакла и див чесън, сготвени на яхния с парче месо от вол, сигурно умрял от старост, когато се чу звънкане на бронзови звънчета и тропот от копита на дребни кончета отвън. Вратата се отвори и вътре влезе Чон Монг Ю, живо въплащение на благополучие, охолство и власт, и отърси снега от безценните си монголски кожи. Веднага направиха място за него и десетината му предружители, а имаше място за всички, без да се притесняват, когато той случайно зърна принцеса Ом и мен.
— Тия гадове там в ъгъла, махнете ги! — заповяда той.
И конярите му ни прогониха с бичове навън, на виелицата. Но щеше да има още една среща, подир много години, както ще видите.
Нямаше спасение. Никога не са ме оставили да прекося северната граница. Никога не са ме оставили да стъпя на сампан в морето. Еснафът на бродещите търговци предаде тези заповеди на Чон Монг Ю във всяко село, на всеки жив човек в Чосон. Аз бях белязан.
Боже, боже, Чосон, на мен ми са познати всеки твой път и планинска пътека, всичките ти укрепени градове и най-малкото ти от селцата. Четиридесет години скитах аз и гладувах по лицето ти, и принцеса Ом скиташе и гладуваше заедно с мен. Какво ли не сме яли в крайната си нищета! Остатъци от кучешко месо, сплути и негодни за продан, подхвърлени ни от месарите за подигравка; „минари“, водорасли, събрани от застояли, зеленясали локви; развалено „кимчи“, кисело зеле, което смърдеше от триста крачки. Да… отнемал съм кокали от кучета, събирал съм изронени зрънца ориз по обществените пътища, крал съм в мразовити нощи горещата бобена чорба от дребните кончета.
Няма нищо чудно, че не съм умрял. Аз знаех и бях крепен от две неща: първо, принцеса Ом беше до мен; второ, изпитвах сигурна вяра, че ще дойде времето, когато пръстите ми ще се впият в гушата на Чон Монг Ю.
Пъдени винаги от градските порти на Кейджо, където търсех Чон Монг Ю, ние кръстосвахме през четирите годишни времена и десетилетия от четири годишни времена Чосон, всяка педя от чийто пътища бе стара песен за сандалите ни. Нашата история и самите ние бяхме толкова широко познати, колкото широка беше страната. Нямаше жив човек, който да не знаеше за нас и нашето наказание. Имаше кули и бродещи търговци, които подхвърляха оскърбления на принцеса Ом и усещаха гнева на хватката ми в брачния възел на косата си или гнева на юмруците ми в лицата. Имаше стари жени в далечни планински села, които поглеждаха просякинята до мен, загубената принцеса Ом, и въздишаха, и клатеха глави, а очите им се замъгляваха от сълзи. А имаше и млади жени, в чийто лица грейваше съчувствие при вида на широките ми рамене, сините очи и дългата ми жълта коса — към мен, бившият принц Корьо и управител на провинции. Имаше и рояци деца, които се влачеха подире ни с подигравки и дюдюкане, подхвърляха мръсни забележки и ни замеряха с буци кал от пътя.