Продължи да напява същата мелодия и го залюля на ляво-надясно, наляво-надясно, наляво-надясно …

По едно време спря да плаче.

След малко по равномерното, подобно на мъркане дишане разбра, че спи.

Безкрайно внимателно избута с коляно леглото обратно до стената и го сложи в него. Зави го — дали бе виждал одеяло? Легло виждаше със сигурност за първи път. Подпъхна завивката. Изправи се и го погледна. Лицето му изглеждаше учудващо в съня.

Някак си вече не беше толкова важно, че е тъй грозен. Наистина.

Тръгна да излиза на пръсти, но като стигна вратата, спря и се обърна. А ако се събуди? Може да се изплаши повече отпреди, ако очаква, че ще съм при него да го галя и не ме види веднага. Може да се паникьоса, да се разбеснее.

Мис Фелоус се поколеба, не можеше да се реши. Отново се изправи до леглото и се заоглежда. Въздъхна. Това бе единственият начин. Бавно се преви над креватчето и легна до момчето.

Легълцето бе твърде малко за нея. Наложи се да притисне колене към гърдите си и да опре рамо в стената. За да не притеснява детето, трябваше да се усуче в неудобна поза. Лежеше с широко отворени очи, вдървена, смачкана. Чувстваше се като Алиса в Страната на чудесата, след като бе отпила от шишенцето с етикет „Изпий ме“. Така. Значи тази нощ няма да спи. Беше само първата нощ. По-нататък ще е по-лесно. Някои неща бяха по-важни от съня.

Усети допир по ръката. Пръстите на детето се потъркваха в дланта й. Търсеше я в съня си. Малката груба ръчичка пропълзя в нейната.

Мис Фелоус се усмихна.

Тя се стресна и се събуди. Чудеше се къде се намира и защо е толкова схваната и натъртена. Долови непривичен мирис на друг човек и забравеното усещане за нечие тяло, притиснато в нейното.

С усилие потисна неудържимото желание да изпищи и едва го сподави в гърлено стенание.

Момчето седеше и я гледаше с огромните си очи. Грозното момченце, детето, изтръгнато от времето. Малкото неандерталско дете.

Измина дълъг миг, преди мис Фелоус да се опомни, че вечерта бе легнала при него. Тогава се сети. За всичко. Осъзна, че все пак някак е успяла да заспи въпреки всичко. Вече бе утро.

Бавно, без да сваля поглед от лицето му, внимателно спусна на пода първо единия си крак, после другия. Бе напрегнала мускули, за да реагира бързо в случай, че момчето се изплаши.

Хвърли бърз предпазлив поглед към открития таван. Дали ония отгоре наблюдават? Камери се въртят усърдно, регистрират как навлиза в новия ден с премрежен поглед.

Тогава момчето протегна ръка и докосна устните й с късите си пръстчета. Изцъка бързо два пъти и изръмжа — казваше нещо.

Мис Фелоус неволно се отдръпна при допира му. Погледна го. Потръпна леко. Укори се за това, ала не можеше да се владее — на дневна светлина изглеждаше ужасно грозен.

Момчето отново заговори. Отвори уста и направи движение, като че нещо излиза оттам.

Не беше трудно да разгадае значението на жеста. С разтреперен глас мис Фелоус попита:

— Искаш пак да ти попея, така ли?

Момчето не отговори, но продължи да се взира в устните й… Развълнувано и от напрежение леко фалшиво, мис Фелоус подхвана снощната песничка. Грозното момченце се усмихна. Изглежда, позна мелодията. Започна неравномерно да се поклаща и непохватно да размахва ръце. Издаде кратък клокочещ звук — вероятно започваше да се смее.

Мис Фелоус въздъхна. Във властта на музиката е да озаптява диви зверове. Е, щом помага…

— Чакай малко — каза тя. — Нека се оправя. Само за минута. После ще ти приготвя закуска.

Наплиска лицето си и се среса. През цялото време мисълта за липсата на таван и за електронните очи я влудяваше. Освен това се опасяваше, че не са само електронните очи.

Момчето остана в леглото. Не сваляше очи от него. Изглеждаше спокоен. Яростта и дивата лудост от първите му часове в двадесет и първи век сякаш бяха останали назад. Всеки път, щом се обърнеше към него, мис Фелоус му махваше с ръка. Накрая той отговори на жеста й — непохватното помахване предизвика приятна тръпка на изненада.

Като привърши, каза:

— Май имаш нужда от нещо по-солидно. Какво ще кажеш за малко овесени ядки с млякото?

Усмихна се, като че ли беше разбрал. Като че ли.

Закуската стана готова само за миг в микровълновата фурна. Кимна на детето. Нямаше как да разбере дали схвана жеста или просто долови миризмата, но стана от леглото и тромаво приближи. Краката му бяха къси в сравнение с набитото тяло и от това изглеждаха по-криви, отколкото бяха. Погледна към пода — явно очакваше мис Фелоус да сложи купата с овесени ядки на пода пред него, за да я излочи.

— Не — каза тя. — Вече си малко цивилизовано момченце. Или поне ще станеш. Малките цивилизовани момченца не се хранят на земята.

Цъкания. Ръмжене.

— Знам, че не разбираш какво ти говоря, но рано или късно и това ще стане. Мисля, че аз не мога да науча твоя език, но съм съвсем сигурна, че ти можеш да научиш моя.

Извади една лъжица от чекмеджето и му я показа:

— Лъжица.

Той я погледна напълно безразлично.

— С това се яде. Лъжица.

Тя я потопи в паницата и я поднесе към устата си. Той ококори очи, широките му ноздри видимо потръпнаха. Издаде странен звук, много тихо ръмжене. Мис Фелоус предположи, че това е протест на гладно същество, което мисли, че някой се кани да му отнеме закуската.

Направи се, че слага лъжицата в устата си, преглътна и облиза устни с удоволствие. Той следеше движенията й с нещастните си кръгли очи, но явно нищо не схващаше.

— Сега опитай ти — каза мис Фелоус, тръсна овесените ядки обратно в купичката, обърна лъжицата към него, за да му покаже, че тя не е за ядене, гребна още веднъж и му я подаде.

Той се отдръпна, ококори се разтревожен, сякаш лъжицата бе нещо опасно. Мургавото личице се сбръчка от страх. От устните му се изтръгна нещо средно между ридание и ръмжене.

— Гледай — подкани го тя, — лъжица, каша, уста.

Не, въпреки глада не искаше да знае за лъжицата.

— Добре тогава — реши мис Фелоус, — има време и за това — и я махна. — Но ще трябва да държиш купичката в ръце. Знаеш как. Повече никакво клечене на пода.

Подаде му купата. Той погледна към нея, сетне към пода.

— Хвани я с ръце.

Цъкания. Стори й се, че установява някаква последователност, но не бе сигурна. За Бога! Хоскинс трябва да нареди да записват тези звуци, ако вече не го е направил.

— С ръце! — твърдо настоя мис Фелоус. — Така!

Разбра. Взе купичката в ръце и я вдигна към лицето си.

Палците му потънаха в кашата. Беше доста неумел и се омърля ужасно, но повечето храна все пак влезе в устата му.

„Значи схваща бързо, когато не е вцепенен от страх.“

Мис Фелоус се съмняваше дали животинското лочене от земята ще се повтори повече.

Внимателно го наблюдаваше как се храни. Изглеждаше здрав, беше набит и як. Очите му блестяха, бузите руменееха и нямаше видими признаци на треска или болести. Изглежда, засега се справяше много добре с изпитанията на необичайното си пътешествие.

Макар да не знаеше повече от останалите за растежа на неандерталските деца, мис Фелоус определено започваше да мисли, че по всяка вероятност момчето е по-голямо, отколкото й се стори в началото. Беше по-скоро на четири, а не на три години. Безспорно бе дребен, но физическото му развитие превъзхождаше това на съвременните тригодишни деца. Разбира се, това до известна степен може би се дължеше на условията, при които бе живял някъде в Каменната ера. Каменната ера! Да, разбира се! Неандерталците са населявали каменната ера. Почти сигурна беше. Имаше толкова много да чете, когато й се удаде случай.

Опита този път да го накара да пие мляко от чаша. Момчето бързо се ориентира и хвана чашата с две ръце, но на неговата възраст повечето деца държаха чашите по този начин. Поне не мислеше, че стъкленият съд е опасен, както му се бе сторила лъжицата. Имаше обаче проблем с отвора — беше прекалено малък и не можеше да напъха лицето си в него. Зави високо — плач на отчаяние, прерастващо в ярост. Мис Фелоус хвана ръката на момченцето, наклони чашата и я притисна към устните му.