— Седни! — каза тя, все едно говореше на кученце. — Седни! Не? Добре тогава, недей. Банята. Дай ръка и ще ти покажа какво се прави в банята. Пак не си съгласен, така ли? Не можеш просто да го направиш на пода, разбираш ли? Това не ти е четиридесетхилядната година преди Новата ера, и дори да си свикнал да копаеш дупки в земята, сега няма как. Особено в дървен под. Дай ръка и ела с мен вътре, хайде! Не? По-късно.

Мис Фелоус усети как започва да пелтечи. Почувства се изтощена. Осъзна, че става късно, а тази вечер отрано бе подложена на фантастично напрежение. Беше подобно на съновидение — стърчи в кукленската къща и се мъчи да обясни на някакво малко маймунче с издадено чело и широко отворени очи как се пие мляко от чинийка, как се ходи в тоалетната и как да седи на легълцето.

Не, яростно се укори тя. Не маймунче. Никога не го наричай така. Дори и сама пред себе си.

— Дай ръка — отново рече мис Фелоус. Почти успя. Почти.

Часовете се търкаляха едва-едва, а тя не бе постигнала нищо. Явно нямаше да успее нито с тоалетната, нито с леглото. А сега вече и той изглеждаше преуморен. Зина в прозявка. Очите му бяха безизразни, устните му се отпуснаха. Неочаквано се сви на голия под. После бързо се претърколи под креватчето.

Мис Фелоус коленичи и се втренчи в него. Изгледа я яростно и зацъка с език.

— Добре — съгласи се тя, — щом се чувстваш по-сигурно, спи там.

Почака малко. Чу се равномерно, спокойно дишане. Колко ли беше изморен! На четиридесет хиляди години от дома, захвърлен в чудновато чуждо място, пълно с ярки светлини, твърди подове и странни хора, каквито не бе виждал никога по-рано и въпреки всичко се сви на кравай и заспа. Мис Фелоус му завиждаше за способността да се приспособява. Децата бяха така издръжливи, толкова бързо и лесно се адаптираха дори към най-ужасния стрес.

Угаси лампата, затвори вратата и легна на кушетката, поставена за нея в най-голямото помещение.

Над нея бе мракът.

Внимателно се взря в него. Чудеше се дали някой не я дебне от балкона. Ясно й бе, че става смешна, че вече е късно и там няма никой. Наблюдаваха я единствено купчина електронни сензори. И все пак съвсем да не можеш да се усамотиш…

По всяка вероятност всичко се заснемаше. Абсолютно всичко, което ставаше в СТАСИС-зоната, се записваше на видео. Не трябваше да приема предложението, без да настоява преди това да види къде ще живее.

Доверете ми се — й бе казал той. Да. Точно така.

Добре. За тази вечер ще се примири. Но утре ще ги накара да поставят покрив поне над нейните стаи. Освен това, щом искат от мен да спя тук, тия глупаци ще трябва да донесат огледало, по-голям скрин, още една мивка.

Не можеше да заспи. Въпреки че беше уморена, лежеше с отворени очи, обхваната от безсънието, което завладява в състояние на крайно изтощение.

Напрегнато се ослуша за шум от съседната стая.

Дали пък нямаше да излезе? Можеше ли?

Стените бяха отвесни и невероятно високи, ала ако детето умееше да се катери като маймуна?

По отвесна стена без дупки за ръцете? Пак мислиш за него като за маймуна.

Не би могъл да се прехвърли при нея. Не. Сигурна беше. Пък и всевиждащите сензори на Хоскинс бяха на балкона. Сигурно щяха да регистрират и да вдигнат тревога, ако момчето запрескача от стая в стая посред нощ.

Сигурно.

Не си направих труда да се осведомя за толкова много неща, помисли мис Фелоус.

После усети, че се чуди дали е опасен. Физически опасен.

Спомни си какви усилия положиха, за да го окъпят. Видя как първо Хоскинс, а после и Елиът едва го удържаха мирен. Съвсем малко дете, а силно. И как одра Елиът.

Ами ако влезе и …

Не, каза си мис Фелоус. Няма да ми навреди.

Хоскинс в никакъв случай не би я оставил сама независимо от сензорите над нея, ако мислеше, че има опасност да …

Опита се да се присмее на собствените си страхове. Беше само дете на три години, най-много на четири. Още не бе успяла да му изреже ноктите. А ако я нападне с нокти и зъби, докато спи …

Задиша учестено. Колко налудничаво наистина, колко налудничаво… И все пак…

Съзнанието й не преставаше да се лута нагоре-надолу и все не успяваше да се задържи върху някакво задоволително становище. Какво представляваше той — опасна отвратителна маймуна или ужасно изплашено малко дете, откъснато от близките си. Едното или другото? А защо не по малко и от двете. Изплашеното дете също може да причини болка, ако удари достатъчно силно. Спомни си няколко неприятни случая в болницата — деца, доведени до такова отчаяние, че бяха нападнали персонала с истинско ожесточение и бяха причинили немалки щети.

Мис Фелоус не смееше да се отпусне и да заспи. Не смееше.

Лежеше, взираше се нагоре и напрегнато се ослушваше. Изведнъж чу нещо.

Момчето плачеше.

Не пищеше от страх или яд; не викаше, не крещеше. Плачеше тихичко — ридание на нещастно самотно дете.

Всичките й съмнения се изпариха незабавно. За пръв път мис Фелоус с болка помисли: Бедното! Бедното ужасено дете!

Разбира се, че беше дете. От какво значение беше формата на главата или грубата коса. Беше дете, осиротяло така, както не беше осиротявало никое друго дете на света. Хоскинс я предупреди пределно ясно при първата им среща: „Това ще е най-самотното дете на света.“ Нямаше ги не само майка му и баща му, а и целия му вид, до последния човек. Грубо го бяха грабнали от времето му и сега то бе единственото подобно същество във Вселената.

Единственото. Последното.

Изпитваше все по-силно и по-дълбоко съжаление. Едновременно с това дойде и срамът от собственото й бездушие, от отвращението, което си бе позволила да почувства към детето, от разочарованието, което бе показала от дивашкото му държание. Как можа, чудеше се тя, да бъде толкова жестока? Да се държи толкова непрофесионално. Не бяха ли му причинили достатъчно зло, та трябваше жената, избрана да се грижи за него и да му помогне да се приспособи към непознатия нов живот, да го гледа с презрение?

Внимателно придърпа нощницата около глезените си — тези сензори, не можеше да не се притеснява от идиотските сензори, — стана от леглото и отиде на пръсти в стаята на момчето.

— Момченце — прошепна тя, — момченце.

Коленичи и заопипва под леглото. Тогава внезапно прояви благоразумие, резултат от дългогодишния опит с увредени деца, и издърпа ръката си обратно — можеше да я ухапе. Светна нощното осветление и отдели леглото от стената. Клетото. Беше се свило нещастно в ъгъла, завряло брадичка в коленете си, вперило в нея замъглен, неспокоен поглед.

В сумрака отблъскващите, груби черти не се виждаха, главата не изглеждаше така голяма и безформена.

— Горкичкото — прошепна тя. — Горкичкото изплашено момченце.

Мис Фелоус прекара ръка през косата му — същата твърда, сплъстена, бодлива коса, която й се бе сторила тъй неприятна преди няколко часа. Сега просто изглеждаше необичайна. Отначало той настръхна при допира й, но после усети как се отпуска.

— Горкото дете — промълви тя. — Дай да те прегърна.

Той тихичко изцъка, после сподавено изръмжа, сякаш изгъргори, злощастно и глухо.

Седна на пода до него и отново погали косата му, бавно и ритмично. Тялото му осезаемо се отпусна. Може би никой досега не бе милвал косата му там, в жестокия праисторически свят, в който бе живял. Изглежда, му харесваше. Внимателно и нежно си играеше с косата му — приглаждаше я, подреждаше я, вадеше репеи от нея, прокарваше ръка по темето му — бавно-бавно, почти хипнотизиращо.

Погали бузата, ръката му. Той не се възпротиви.

Затананика тихо, нежно, без думи, спокойно и монотонно някаква мелодия от детството си, която бе пяла на много разстроени деца, за да ги успокои и утеши. Той вдигна глава и се вторачи в устата й в мрака. Явно се дивеше на звука.

Привлече го по-близо и както я слушаше, го обгърна с ръце. Не се дръпна. Бавно притисна страната му с едната си ръка и внимателно притегли главата му към рамото си. Подпъхна другата под краката му и с плавно, спокойно движение го вдигна в скута си.