— Пак сте вечеряли зелеви сарми — отговорих и се зарадвах, че междувременно бяхме стигнали до КП-то. Имах доста елементарни представи за психоанализата, така че дори не се и опитах да разгадая съня на Бирике. Щях да взема да стигна до някои прекалени изводи, а възможно е просто съседът на Бирике да е брадат, а пък майка й вчера да е прала голямото пране… Когато говорим за така наречените дълбини на душата, не е необходимо веднага да си представяме Голямата Марианска падина, възможно е да става въпрос просто за някоя цепнатина…

На няколко крачки от сивия бетонен куб на КП-то се издигаше стъклената сграда на командния пункт. Всяка единица от комплекса имаше два пулта за управление: един на мястото на опита, извън защитната стена, и един друг, доста по-надалеч, да може в случай на злополука да се намесят без риск. По мнението на някои хора достатъчен бил последният, пултът за управление на мястото на опита представлява излишно увеличение на разходите, ала и тук се наложи волята на Давид.

— Коня не го храним с ръка. С вила поставяме сеното отпреде му — каза той в специфичния си стил. — Но това не означава, че дръжката на вилата трябва да е дълга десет километра… Конят обича да знае кой го храни, а пък един реактор си е цяло хергеле…

Забелязал съм, че Давид не е единственият висококвалифициран учен, който охотно дава простор на личните мотиви. Като че ли малко се плашат от възможността, която с все сили се мъчат да докажат: че светът може да бъде подреден в строг математически ред. Странно, но въпреки това интересно явление. За мен е тъкмо обратното: това, че светът може да бъде логично подреден, ми придава сигурност и настроение. А пък на тях, на истински големите мозъци, това им е малко… Или пък много? Като че ли търсят нещо, с което да заменят изгубената религия.

Отворихме командната зала и вдигнах щорите. Слънцето освети уредите. Утрото обещаваше да бъде добро и ползотворно. Почувствувах, че отново навлизам в ритъм.

— Днес ще прегледаме движението на модераторите — казах на Бирике и извадих от папката си двата екземпляра на работния план. Единия сложих пред момичето. — Проста, механична история, ако сме в добър синхрон, можем да свършим още днес… Внимавайте… Вие тук в дадения порядък и интервали от време ще включвате отделните елементи, а аз вътре ще засичам дали модераторът се движи в зададената посока и степен… Нали ви казвам, всичко е съвсем просто, зависи само от това, строго да спазвате предписаните интервали… Ето ви хронометъра…

— Добре — отговори Бирике и едновременно натиснахме копчетата и на двата часовника. Не се и съмнявах, че всичко наистина ще бъде в ред. Може Бирике да не разбира ролята на модераторите в забавянето на атомните реакции, вярно е и това, че преди брадатия моряк беше сънувала и едноок пират, а веднъж и тромпетиста хермафродит, въпреки че, както впоследствие се установи, не беше съвсем наясно с понятието хермафродитизъм; но в замяна на това можех напълно да бъда уверен в това, че Бирике ще натиска, дърпа и върти нужните копчета и ръчки, обозначени в работния план, по определените интервали.

Поразително е, като си помислим, че точно при такъв сложен технически обект, какъвто е един реактор, човек е принуден да си служи с примитивни технически средства. И точно обектът го принуждава. Защото за какво става въпрос? Просто за това, че ако Бирике натисне тук едно копче, аз долу трябва да видя наистина ли се е помръднал онзи лост, който се командува от въпросното копче. Трудността идва оттам, че между мен и Бирике няма никаква връзка. При производствени условия човек няма да влиза във вътрешността на КП-то, ще има само една телевизионна камера, но тя засега не може да ме замени. Бих могъл да взема със себе си един УКВ предавател, но дебелата бетонна стена ще го засенчва по-силно и от най-дълбокия тунел на метрото. Да не говорим пък за КП стените!

Остава единствената възможност — да съгласуваме работата си с помощта на подробния работен план и двата хронометъра. Е, та тъкмо затова имах нужда от Бирике, която насън се носи по вълните, но будна е точна, ловка и практична.

Махнах й за довиждане и я оставих сама в командната зала. Отидох до бетонния куб на КП-то. Външната и вътрешната врата на шлюза се отваряха с воланна брава с цифрова комбинация, като сейф. При производствени условия по един ключ и запис на числото ще има в канцеларията на Давид, в командната зала и при дежурния от охраната, както е и с останалите единици от комплекса. Сега единият ключ беше у мен и аз бързо преминах през шлюза. В името на реда затворих след себе си вратите, но да ги заключвам нямаше смисъл. Ако възникнеше някакъв проблем, Бирике би могла да дойде при мен… След обичайната бетонна стена следваше покритата с пластмаса КП стена. Между двете беше оставено място колкото за един сервизен път, натъпкан с радиометри и индикатори. Ако въпреки всичко КП-то не се окаже достатъчно непроницаемо и радиацията проникне през него, уредите веднага ще сигнализират в командния пункт… Разбира се, вероятността за това е малка, но и в КП-то може да се появи пукнатина, нарушение на целостта, все още не са известни коефициентите на стареене, с две думи: КП-то е още експеримент, а при експеримент всяка презастраховка е уместна.

Всъщност и самата КП стена до голяма степен е излишна, тъй като реакторът е облицован отвътре с КП. Това е така нареченият рефлектор, чиято задача е не само да погълне вредните излъчвания, но и да хване стремящите се да избягат неутрони и да ги върне обратно в реактора, повишавайки по този начин коефициента на полезно действие. Но този слой КП е накъсан от плетеница от уреди, манипулатори и проводници, от тръбите на топлообменника, все нарушения в целостта на бронята. Затова е и необходима — поне засега — стената.

Погледнах часовника си: оставаха още две минути, докато Бирике натисне горе първото копче… Първият манипулатор трябва да помръдне надясно. Хитроумно устройство, което поема автоматично пристигащия от склада графит, обръща го над реактора и го поставя в отвора. Това са три операции… Когато прътът докосне горния ръб на реактора, манипулаторът дава сигнал и капакът на отвора се премества. После манипулаторът подава пръта на сервомеханизма, който го пуска на зададената дълбочина и го фиксира. Това ще разиграем сега с Бирике, както и спускането в отвора на три степени: най-напред на петдесет, после на сто и накрая на петстотин милиметра. Бирике горе ще нагласи управляващото устройство на тези стойности, а пък аз тук, долу, ще засичам точността на изпълнението. Половин дузина манипулатори обслужваха реактора.

От галерията, където беше входът, по една желязна стълба слязох на покрива на реактора. Погледнат отгоре, реакторът с многото си дупки приличаше на хоризонтално разрязано швейцарско сирене. Само че в швейцарското сирене дупките не са толкова равномерно разпределени. И не го режат хоризонтално. Каквото и да си приказваме, фактът си е факт — не ме бива в сравненията. Може би затова съм толкова педантичен по природа.

Манипулаторът безшумно се размърда — отново погледнах часовника си: Бирике стартира точно. Бях сигурен.

Работата ме беше погълнала. Изпитвах удоволствие от машината, която послушно, точно, би могло да се каже, закономерно се плъзгаше по релсите си, по ролките си; рамената й се накланяха и завъртаха с мазна елегантност… Има хора, които се боят от машините. Това са повечето хора, които не ги разбират. У тях се събужда същият оня страх, който е парализирал пра-човека при срещата му със саблезъбия тигър. Но професионалният ловец или работникът от зоологическата градина не се страхуват от тигъра, защото го познават. Работникът, техникът, инженерът знаят, че машините не хапят. Но, естествено, не бива и да се дразнят.

Над реактора вече се бе плъзнал вторият манипулатор, сетне тръгна третият. Само като си помисля колко години ще работят, без да ги види човешко око, без да ги докосне човешка ръка…

Петдесет милиметра, сто милиметра, петстотин милиметра. Добре, да видим следващия.