Преминах през бариерата, но все още не бях стигнал до работната площадка, а само до предоперационната, както наричахме помежду си съблекалнята. Беше обикновена заводска съблекалня, с тази единствена разлика, че при преобличане трябваше да минем голи през един бетонен тунел, който отделяше помещенията, съхраняващи всекидневното и работното облекло. В средата на тунела имаше датчик за радиация и по този начин теоретично — а до голяма степен и на практика — се изключваше възможността за изнасяне на зараза извън института. За тези, които бяха свикнали — а с какво ли не се свиква, — предварителното измиване не причиняваше никакво неудобство. Израза бяхме откраднали от хирурзите не само по асоциация — към двете съблекални — външна и вътрешна — имаше и по една баня, задължително. Човек трябваше само да внимава да има по два комплекта от дребните предмети за всекидневна употреба: цигари, запалка, калкулатор, писалка и др. — единият в работните дрехи, и по възможност запасът да не се изчерпва. А хартиените кърпички и без това не се перат.
В тунела Алберт вървеше винаги пред мен. В началото бях решил, че това му е присъщо, но впоследствие разбрах, че е тъкмо обратното: Алберт е срамежлив. Алберт и срамежливост — това ме бе изненадало. Възможно ли е наистина въображението ми да е ограничено? Все пак преструвах се, че не забелязвам как Алберт винаги ме изпреварва с една крачка. Но днес, когато спомена атакуващата игра, си го спомних. Изпитах огромно изкушение да го ритна по синеещия се от малко хладната светлина на неона задник, дето се люшкаше пред мен. За щастие умерената ми природа ме възпря от тази неразумна постъпка. Всъщност в основата си Алберт е добро момче и мой приятел, защо да го обиждам?
Може би гневът се насъбра у мен заради чадъра. Ако Алберт не ми бе поискал на заем ракетата, нямаше да бърникам из шкафа и в раздразнението си да допусна тази непривична за мен грешка с чадъра. Алберт беше причината да се притеснявам пред жената с голямата уста, въпреки че нямам този навик. В колата включих радиото, за да чуя прогнозата за времето. Ако бяха обещали дъжд, поне впоследствие можех да се оправдая пред себе си не по отношение на причината за стореното, а по отношение на ползата от него. Ала метеоролозите обещаваха и за по-нататък сухо, тихо, задушно време и оня час и половина от днешната утрин, който за мене бе изтекъл, ми даде възможност да стигна до извода, че този път прогнозата е вярна.
Излязохме от тунела и колебливото ми раздразнение изчезна окончателно. Алберт набързо облече стерилните панталони и се обърна към мен:
— Довечера ще дойдеш ли на тренировка?
— Естествено — отвърнах, вече претръпнал от излишните въпроси. Беше забелязал, че съм дошъл с две ракети, за какво друго бих донесъл втората?
От дълго време работех с Алберт и сега, след като няколко седмици извършвах измерванията на КП, не знаех липсва ли ми компанията му, или да се радвам? Няма кой да ме дразни постоянно, но пък и спокойствието си има граници… На Алберт, естествено, методичността му е чужда, ала има идеи, това трябва да му се признае.
За щастие при измерванията няма нужда от идеи, а по-скоро от методичност. Дълго би било да обяснявам какво е това КП, въпреки че по всяка вероятност ще революционизира практическото приложение на ядрената физика. Всъщност става въпрос за това, че вече няма да е необходимо около управляемите ядрени реакции да се строят защитни стени от дебел бетон, тежка вода и тем подобни. Достатъчен ще бъде един сравнително тънък и лек слой КП, който спира по-сигурно и от най-дебелия бетонен бункер стремящото се навън лъчение! С това атомните електроцентрали ще станат по-евтини и по-лесни за управление, а освен това ще се открие възможност за снабдяване на корабите и подводниците, а и на по-малки превозни средства с атомни двигатели. Обвивката от КП ще може да осигури необходимата защита за пътниците на автомобил с атомен двигател, а с течение на времето там, където няма електрическа мрежа, акумулаторите и батериите — или пък агрегатите — ще могат да бъдат заместени с големи колкото кибритена кутия атомни източници на ток, обвити в слой от КП.
(За което, естествено, ще трябва да се внедри в практиката вече теоретично разработеният метод за превръщане на енергията, но не за това става въпрос в момента). Засега да останем на КП-то, това е прякото ми задължение. Не познавам точния му състав, но то не е толкова важно за мен. Съкращението КП всичко на всичко подсказва, че в основата на новото защитно покритие стои някаква керамична плоча, в която, доколкото съм чул, преди изпичане, под високо налягане са диспергирани кристални силикати и тежки метали. Добрите механични качества на обработените по съответния начин керамични материали са известни отдавна и се използуват в промишлеността, ала способността им да поглъщат радиацията и извънредното повишаване на тази способност посредством споменатите „сплави“ е нещо съвсем ново. Лабораторните изпитания се провеждат вече от години, но в промишлени условия за пръв път ще бъде изпитано при нас.
Въпреки че лабораторните изпитания обещаваха пълна сигурност, правителството даде съгласие за промишлени изпитания само при условие, че опитният реактор, облицован със защитна обвивка от КП, ще бъде снабден и с обичайната защитна обвивка от бетон. Според специалистите това е наистина напълно излишно, но тъй като държавата осигурява необходимите материални предпоставки, в края на краищата бяха построени и двете защити. Може би действително сме прекалено близо до града?
Строителството продължи доста дълго, навярно защото да се изпече необходимото покритие от КП наведнъж е невъзможно, а пък ако се направи от отделни парчета, като да речем стена от тухли, дори да става дума за много по-големи „тухли“, какво ще стане с фугите? И къде е — да останем на сравнението — оня хоросан, който също така ще поглъща лъчението? Явно е, че такъв няма, но проблемът според мен е по-малък от времето, отишло за решаването му: тъй като никакво лъчение не е в състояние да се движи по зигзаг, следователно, ако фугите се покрият също с КП плочи или ивици, поглъщането ще е пълно.
А моята конкретна задача, която временно ме отдели от Алберт, произлиза тъкмо от необхватността на този материал. Понеже КП реакторът е още по-автоматизиран от предишните. Всички съоръжения и уреди са с дистанционно управление. Най-капризни измежду тях са манипулаторите, тези изкуствени ръце, които освен преместването на радиоактивните вещества и модераторите1 този път ще бъдат в състояние да извършват и различна контролна дейност вътре в реактора. Движението им е толкова усъвършенствувано, че вече почти доближава способностите на роботите от различните утопии. Сравнението куца само там, че докато роботите повече или по-малко са способни на самостоятелни действия в рамките на дадена задача, нашите манипулатори са просто съоръжения с дистанционно управление. Но съоръжения, които се движат с точност до хилядни от милиметъра, измерват минимални напрежения и излъчване, дори ги коригират, откриват и поправят технически дефекти, но цялата дейност се направлява от пулт, разположен извън защитната стена. Задачата ми е да проверя и изпробвам монтираните манипулатори още преди официалното приемане.
Давид, ако случайно не беше станал физик, щеше да пробие и като дипломат. Той има нужда както КП-то да функционира успешно, така и успехът да дойде без сътресения. Правителството желае страстно успеха, защото е вложило много пари в тази работа, и тъкмо затова е и прекалено загрижено, няма си понятие от техническите въпроси и е склонно да приеме един изгорял предпазител като крах на целия механизъм. Ударната точка е Давид, който сменя бликащия от думите му нечуван динамизъм и подигравателна нападателност с мъдра предпазливост и претеглена пресметливост. Може би той е единственият в света, който би се осмелил да коригира теорията на относителността, но ще го направи така, сякаш я обяснява. Той несъмнено има едно голямо предимство в сравнение с останалите си колеги: ако при даден спор трябва да се позовава на някакъв авторитет, няма нужда да търси цитати, смело може да се позовава на самия себе си, няма човек, който да влезе в спор с него. А какво приказват зад гърба му — то си е друг въпрос.
