Литмир - Электронная Библиотека

— Мога ли да си ида у дома?

— Дали тълпата се е разпръснала? — добави майка й.

— Страхувам се, че не е — каза докторът. — Но ще ви пробием път.

Изправи се между майка си и доктора, напълни дробовете си с въздух и тръгна. Разстоянието до колата й се стори безкрайно. Извика в съзнанието си спомена за последната целувка на Воркосиган и това й помогна да го измине. Тълпата все още си беше там, но хората мълчаха и я гледаха с някакво ново, примесено с уплаха уважение. От празничната им възбуда нямаше и следа. Корделия изведнъж съжали, че им е развалила веселбата.

* * *

Тълпа имаше и пред жилищния комплекс на майка й, около асансьорите, дори пред вратата на апартамента. Корделия вдигна ръка за поздрав и се усмихна, но отказа да отговаря на въпросите с леко поклащане на глава. Най-накрая вратата се затвори зад гърба им.

— Уф! — изпусна въздишка на облекчение тя. — Предполагам, че са били добронамерени, но имах чувството, че жива ще ме изядат!

— Тук се говореше само за войната! — въздъхна майка й и отново я прегърна. — Всички в униформа бяха третирани като герои, особено хората от твоя Експедиционен корпус. А когато се прибраха първите пленници и разпространиха новината за теб… О, Господи! Най-хубавото беше друго — разбрах, че си жива и здрава! Бедничката ми!

— Е, това обяснява кой им е пуснал тази муха в главата. Никога не съм вярвала, че една клюка може да се възприеме толкова безкритично! Пуснаха я ескобарците, а другите я лапнаха като топъл хляб! Нищо не можех да направя…

— Какво ти направиха?

— Вървяха по петите ми и ме засипваха с предложения за терапия… Всички бяха убедени, че бараярците са манипулирали паметта ми с лекарства… О, разбирам… Ти питаш какво са ми направили БАРАЯРЦИТЕ, нали? Нищо особено. Ворутиер положително имаше желание да се гаври с мен, но смъртта го изпревари… — Реши да не тревожи майка си с повече подробности. — Но се случи нещо друго и то наистина е важно… — Поколеба се за момент, после каза: — Отново се срещнах с Арал Воркосиган…

— С този ужасен човек? — пребледня майка й. — Когато чух името му по новините, веднага се досетих, че миналата година именно той уби лейтенант Розмънт!…

— Да, всъщност не… Човекът е същия, но не той уби Розмънт…

— Не разбирам защо изпитваш симпатия към него.

— И ти трябва да сториш същото, мамо — погледна я в очите Корделия. — Той ми спаси живота. Скри ме в собствената си кабина, докато отмине шумотевицата след убийството на Ворутиер. Ако ме бяха пипнали, положително щяха да ме разстрелят!

Загрижеността отказа да напусне лицето на майка й.

— Той… Той направи ли ти нещо лошо?

Въпросът тежеше от ненаказана ирония. Корделия не посмя да сподели дори с майка си за ужасната тежест на истината, която падна върху плещите й заедно с откровенията на Воркосиган. Но майка й изтълкува погрешно мрачния израз на лицето й.

— О, миличка, извинявай!…

— Какво? Не, за Бога! Воркосиган не е като останалите. Именно той промени нещата в лагера за военнонленнци, не даваше и с пръст да ни докосват! Дори ме помоли… — Думите бавно заглъхнаха в гърлото й. Очите й се насълзиха от милото загрижено лице, вдигнато срещу нея. — Разговаряхме дълго… Той е свестен човек.

— Но репутацията му не е особено добра…

— Да, зная. Ала всичко, което говорят за него, е лъжа.

— Значи не е убиец?

Корделия изпадна в сериозно затруднение.

— Как да ти кажа… Вероятно е убивал, защото е войник. Такава му е работата. Но аз зная само за трима души, които е убил извън повелята на дълга…

— САМО трима, а? — проточи многозначително майка й. — Значи не е сексуален маниак…

— Изключено! — тръсна глава Корделия. — Преживял е доста тежко самоубийството на жена си, но дори не подозира, че аз зная това… Научих го от онзи престъпник Ворутиер, който се е гаврил с него… Подозирам, че това не е цялата истина, но за гаврите съм сигурна… Ворутиер не можеше да го понася. Попитах Арал как стоят нещата, но той отказа да говори по този въпрос…

Добре, че не станах адвокат, помисли Корделия, отбелязала смаяното изражение върху лицето на майка си. Клиентите ми положително щяха да намажат въжето!…

— Надявам се, че всичко ще ти се изясни, когато го видиш лично — завърши накрая тя.

— Явно ти е взел ума — колебливо се усмихна майка й. — Но с какво? С обноски, с външност?

— Не съм много сигурна — въздъхна Корделия. — Говори предимно за политическия живот на Бараяр… Твърди, че е отвратен от него, но аз мисля, че именно това е слабостта му. И пет минути не може да мисли за друго…

— А интересно ли ти е?

— Ужасно е! — призна Корделия. — Разказва такива страшни неща, че човек може да остане буден в продължение на седмици!

— Едва ли си привлечена от външността му — промърмори майка й. — Видях го на холограма преди няколко седмици, нищо особено…

— Така ли? — вдигна глава Корделия. — Случайно да си запазила тази холограма? Къде е?

— Сигурно е в някой от архивните дискове — отвърна майка й и стана на крака. — Но ще ти кажа нещо направо в очите, момичето ми — твоят Рег Розмънт изглеждаше десет пъти по-добре!

— Предполагам, че е така, особено ако човек разсъждава обективно — кимна Корделия.

— Какво тогава те привлича в този човек?

— Не зная. Може би добродетелите, които се крият в недостатъците му… Смелостта му, силата му, енергията… Има власт над хората… Не служебна, а друга — чисто човешка. Макар че разполага и с достатъчно служебни правомощия… Хората или го обожават, или не могат да го понасят. А най-странният тип, който съм срещала някога, изпитва тези две чувства едновременно… Във всеки случай никой не спи в негово присъствие.

— А ти към коя категория се числиш, Корделия? — погледна я с интерес майка й.

— Как да кажа… Не го мразя, но не бих казала и че го боготворя… — Помълча, после тихо добави: — Но когато някой го нарани, имам чувството, че изтича моята кръв…

— О!

Това беше единственият коментар на майка й. Устата й продължаваше да се усмихва, но в очите й проблесна страх. Стана и се зае да подрежда дрехите на дъщеря си.

* * *

Командирът й се появи на четвъртия ден от отпуската. Със себе си водеше мълчалива спътница и сърцето на Корделия пропусна един такт.

— Капитан Нейсмит, това е доктор Мехта от медицинската служба към Експедиционния корпус — обяви командор Тейлър.

Доктор Мехта беше слаба жена с шоколадова кожа, почти връстница на Корделия. Тъмната й коса беше стегната на кок, от безупречно изгладената й униформа лъхаше на стерилност.

— Пак ли психиатър! — изпъшка Корделия и усети как мускулите на врата й окаменяват. Това означаваше нови разпити, нови лъжи и увъртания. С единствената цел да се прикрие празнотата в официалната й версия, запълнена от горчивите истини на Воркосиган…

— Получихме рапорта на командор Спраг с известно закъснение — добави с извинителен тон Тейлър. — Ужасна история! Искрено съжалявам за това, на което те подложихме. Ако рапортът беше пристигнал навреме, положително нямаше да се стигне дотам…

— Не исках да го ритна! — изчерви се Корделия. — Той просто ми се изпречи… Обещавам, че това няма да се повтори никога!

Командор Тейлър с мъка прикри усмивката си.

— Добре де, аз и без това не гласувах за него… Между нас казано, изобщо не ми пука за „Стабилния Фреди“. Но… — Тук направи пауза да се прокашля и някак тържествено добави: — Той самият проявява жив интерес към твоя случай. Вече си известна в цялата страна, независимо дали това ти харесва, или не…

— О, стига глупости!

— Не са глупости. Трябва да изпълниш дълга си!

Кого цитираш, Бил? — запита се Корделия. Това не е в твоя стил. Вдигна ръка да разтърка схванатите си вратни мускули и направи гримаса:

— Мисля, че изпълних дълга си както подобава! Какво още искат от мен?

Тейлър притеснено сви рамене:

— Дадоха ми да разбера, че… Всъщност ми внушиха, че имаш добри перспективи като говорител на правителството по военните въпроси… След като се възстановиш, разбира се.

46
{"b":"283169","o":1}