Радостта на Цезар бе помрачена от едно писмо на Сервилия и една книга:
„Реших, че съдържанието на това, което ти пращам, ще ти причини силна възбуда, Цезаре. Все пак ти си единственият човек, освен мен, чиято омраза към Катон надвишава дори планината Арарат. Този «шедьовър» е сътворен от онзи недодялан селяк Цицерон и е издаден, естествено, от Атик. Когато ми се предостави възможност да срещна този двуличник, който успява да поддържа добри отношения както с теб, така и с враговете ти, аз така го насолих, че ще ме помни цял живот.
«Ти си не само двуличник, а и паразит, Атик! — рекох му. — Пълен бездарник, който извлича големи печалби, без да има талант. Е, радвам се, че Цезар основа една от най-големите си колонии за безимотните на Рим в твоя латифундии в Епир. Това ще те научи как се извлича печалба от обществена земя! Дано да изгниеш още приживе и дано голтаците на Цезар съсипят бившето ти имение!»
Не можех да намеря по-сполучлив начин да го уязвя. Очевидно с Цицерон са си мислели, че са успели да те накарат да основеш колонията си някъде по-далеч от стадата и кожарските фабрики на Атик в Бутротум. Цезаре, не оставяй Атик да те придума да промениш мястото на колонията си! Земята не е негова, той не плаща наем за нея и не заслужава нищо от това, което получава благодарение на теб и бедните! Да издаде тези противни хвалебствия за най-отвратителния човек, когото познавам! Бясна съм! Когато прочетеш Цицероновия «Катон», и ти ще побеснееш. Разбира се, този идиот, синът ми, смята, че книгата е шедьовър. Той бил написал скромен памфлет във възхвала на Катон, но го скъсал, щом прочел творението на Цицерон.
Брут каза, че ще се върне в Рим веднага щом Вибий Панза отиде да управлява Италийска Галия вместо него. Не разбирам, Цезаре, къде ги намираш тези бездарници? Панза все пак е достатъчно богат, за да се ожени за щерката на Фуфий Кален, така че, предполагам, ще се издигне. В момента в Рим има доста от твоите бивши легати от Галия, от претора Децим Брут до бившия управител Гай Требоний.
Знам, че Клеопатра ти пише поне по четири пъти на ден, но реших, че ще се радваш да чуеш и някоя по-обективна гледна точка. Тя преживява някак си, но е изключително нещастна без теб. Как си посмял да я излъжеш, че очакваш кратка кампания? Доколкото мога да преценя, Рим няма да види очите ти поне година. И защо, в името на боговете, си я настанил в този мраморен мавзолей? Бедното създание постоянно трепери от студ! Зимата е сурова и дойде рано: Тибър замръзна, в Рим вече вали сняг. Доколкото разбирам, зимата в Александрия е като късна пролет в Италия. Момчето се справя много по-добре и страшно се забавлява със снега.
Сега една клюка. Фулвия е бременна от Антоний и грее от радост. Представи си! Вероятно е момче — за третия в колекцията и от недодялани селяндури! Клодий, Курион, а сега и Антоний.
Цицерон… О, не мога да не мисля за този човек! Онзи ден се ожени за седемнайсетгодишната си повереничка Публилия. Отвратително.
Прочети «Катон». Между другото, Цицерон много искаше да го посвети на Брут, но той отказа тази «върховна» чест. Защо ли? Защото знаеше, че ако приеме, ще го убия.“
Той прочете „Катон“ и наистина се вбеси поне колкото Сервилия. Според Цицерон Катон бил най-благородният римлянин, живял някога на земята, най-верният и най-безкористен служител на потъпканата Република, враг на всички тирани като Цезар, постоянен защитник на мос майорум, герой дори в смъртта си, съвършен съпруг и баща, бляскав оратор, загърбил всяко телесно удоволствие, съвършен стоик и така нататък, и така нататък. Може би ако Цицерон бе спрял дотук, Цезар би могъл да приеме „Катон“. Ала той не спираше. През цялото време върховните добродетели на Марк Порций Катон се съпоставяха с невъобразимите пороци на диктатора Цезар.
Разтреперан от гняв, Цезар остана неподвижно в креслото си, прехапал до кръв устни.
„Значи така смяташ, а, Цицероне? Добре, ти постигна своето. Цезар никога вече няма да те моли за нищо. Ти никога няма да влезеш в Цезаровия сенат, дори да молиш на колене. Колкото до теб, Атик, издателю на това скверно излияние на човешката злоба, Цезар ще послуша съвета на Сервилия. Безимотните колонисти ще наводнят Бутротум!“
По време на похода си към Отвъдна Испания Цезар бе съчинил една поема — „Итер“ („Път“). Като я препрочете, той установи, че е по-хубава, отколкото му се беше сторила в началото. Най-доброто, което бе писал от години. Достатъчно добро, за да бъде издадено. Разбира се, бе възнамерявал да я изпрати на Атик, чиято малка войска от писари вършеше прекрасна работа. Сега обаче „Път“ щеше да отпътува при братята Сосий. Атик нямаше да получи вече нито ред от него. За да отмъщаваш, не беше нужно да си цар на Рим. Достатъчно беше да си диктатор на Рим.
Гневът му не отмина, а се превърна в хладна решителност. Цезар започна да пише опровержение на Цицероновия „Катон“, в което всяка точка щеше да бъде разгледана. Изяществото на изказа щеше да накара Цицерон да осъзнае пълното си бездарие. „Катон“ не можеше да бъде отминат с лека ръка. Всеки, който го прочете, щеше да сметне Цезар за по-лош дори от най-извратения гръцки тиранин. Тази книга бе пълен боклук и трябваше да бъде опровергана!
Обикновено Цезар се стремеше към битка, за да сложи бърз край на войната. В Испания обаче бързаха републиканците. Цезар бе твърде зает със своя „Антикатон“, за да мисли за битки.
Секст Помпей с удоволствие прочете „Катон“, но остана малко разочарован, че не се споменаваше нищо за похода през пустинята — последните радостни моменти в живота му. Провинция Африка бе отвратителна, но Испания беше още по-лоша. Той ненавиждаше Тит Лабиен, а Атий Вар смяташе за безличен човек. Само бедният Гней заслужаваше да се бори за него, но той бе загубил доста от стария си плам.
— От мен няма никаква полза на сушата, Сексте, това е горчивата истина — рече му мрачно Гней преди една среща с Лабиен и Атий Вар.
Беше първият ден на март. Снеговете около Кордуба се топяха и испанското слънце отново напичаше.
— И аз се чувствам по-сигурен по море — призна Секст. — Какво ще стане сега?
— О, ще предизвикаме Цезар на битка колкото се може по-скоро. — Гней спря, стисна силно китката на брат си. — Сексте, обещай ми нещо.
— Каквото кажеш.
— Ако падна в бой или срещна края си по някакъв друг начин, ожени се за Скрибония.
Тръпки побиха Секст. Той издърпа ръка от пръстите на брат си.
— Не, бате! — изкрещя като глезено малко дете. — Това е смешно! Нищо няма да ти се случи!
— Имам предчувствие.
— Преди битка всеки си мисли най-лошото!
— Съгласен съм, че може да си въобразявам, но си представи, че се случи? Не искам скъпата ми Скрибония да остане на улицата. Тя няма пари и никаква роднинска връзка с Цезар.
В сините очи на брат си Секст видя същата отчаяна убеденост, която бе наблюдавал в очите на баща си, когато Помпей Велики говореше за бягство в далечна Серика.
— За теб, Сексте, нямам никакви лоши предчувствия — продължи Гней. — Независимо дали ще победим, или ще изгубим, ти ще оцелееш. Моля те, вземи Скрибония със себе си! Дари баща ни с внуци чрез нея, защото аз не успях да го сторя. Кажи, че ще го направиш! Обещай!
За да не позволи на брат си да види сълзите му, Секст го прегърна.
— Обещавам.
— Добре. Хайде сега да видим какво има да ни каже Лабиен.
Всички се съгласиха, че войската трябва да напусне околностите на Кордуба и да се премести на юг, за да примами Цезар далеч от лагерите и източниците му на провизии. Най-големият удар за Гней Помпей дойде, когато Лабиен отказа да поеме главното командване.
— Аз нямам късмета на Цезар — рече той. — Две битки ми бяха нужни, за да го осъзная, но сега го разбирам добре. Всеки път, когато поема командването, губим. Затова сега е твой ред, Гней Помпее. Аз ще командвам конницата и ще изпълнявам заповедите ти.
