Цезар бързо се изправи, вдигна ръце над главата си със стиснати юмруци, целите в пясък.

— Африка, държа те! — изкрещя той, превръщайки лошата поличба в благоприятна.

Той не забравяше и старото поверие, че Рим не може да победи в Африка, ако няма на своя страна някой Сципион. Метел Сципион бе в командването на републиканците, но Цезар беше обявил за свой заместник (чисто формално) Сципион Салвитон, презряна издънка от рода на Корнелиите Сципиони, когото бе измъкнал от един римски бордей. Това бе пълна глупост, съзнаваше Цезар: Гай Марий беше завладял Африка без никакъв Сципион в редиците си, макар че Сула бе от рода на Корнелиите.

Нищо обаче не можеше да се сравнява с тревогата от продължаващото недоволство сред легионите му. Към Девети и Десети в Сицилия се присъедини и Четиринайсети. Тогава той успя да потуши бунтарските настроения, но със стъпването им в Африка вълненията се възобновиха. Цезар строи размирните легиони, бичува неколцина и изля по-голямата част от гнева си върху петимата главни виновници за това положение, включително войнишкия трибун Гай Авиен. Те бяха натоварени с всичките си вещи на кораб за Италия, порицани, уволнени, лишени от всякакви права да получат земя и дял от плячката.

— Ако бях Марк Крас, щях да избия половината от вас! — изкрещя Цезар пред събраните мъже. — Вие не заслужавате милост! Аз обаче не мога да убивам мъже, които са се сражавали толкова храбро за мен!

Естествено, новината за размириците сред Цезаровите легиони достигна до ушите на републиканците. Лабиен ликуваше.

— Каква катастрофа! — сподели Цезар пред Калвин. — От осемте ми легиона три са съставени от неопитни новобранци, а на три от останалите пет не може да се има доверие.

— Ще се сражават за теб с целия си плам, както всеки друг път — увери го спокойно Калвин. — Ти имаш такова влияние над тях, за каквото глупаци като Марк Крас никога не са мечтали. Да, знам, че ти беше приятел, но пълководец, който избива собствените си войници, е глупак.

— Той бе твърде слаб.

— Добре, че и ти имаш слабости, Гай. Това е хубаво за всички. Великодушието ти няма да остане неоценено. — Калвин го потупа по ръката. — Няма да има повече бунтове. Можеш спокойно да обучаваш новобранците си.

Цезар се вслуша в този съвет и установи, че късметът отново е на негова страна. При една тренировка на трите си легиона той случайно се натъкна на Тит Лабиен и значителна републиканска войска. Успя да се измъкне благодарение на типичната си решителност. Лабиен престана да се перчи.

Вестите за тези събития достигаха до Публий Ситий. Той и двамата мавритански царе започнаха да се тревожат, че Цезар, разполагащ с много малко сили, ще претърпи поражение.

Какво, чудеше се Ситий, можеше да стори Мавритания, за да помогне? Нищо в провинция Африка, защото мавританската войска бе същата като нумидийската: състоеше се само от лека конница и се сражаваше с копия от разстояние, не в ръкопашен бой. А и корабите бяха твърде малко за транспортирането на войниците на хиляда мили по море. Затова Публий Ситий реши, че е най-добре да нападнат Нумидия от запад и да принудят цар Юба да защитава владенията си. Така републиканците щяха да се лишат от конницата и основния си източник на провизии.

В момента, в който чу, че наглият Ситий е нахлул в земите му, Юба изпадна в паника и трескаво се изтегли на запад.

„Не знам колко време можем да задържим Юба — писа Ситий до Цезар, — но се надяваме, че така ще те облекчим поне за малко.“

Цезар не пропусна да се възползва от облекчението. Той изпрати Гай Салустий Крисп с един легион на големия остров Церцина, където републиканците пазеха големи запаси от зърно. Макар че бе време за жътва, той нямаше достъп до африканското жито, защото латифундиите около река Баграда лежаха на запад от фронта на републиканците. Територията на Цезар около Лептис Майор бе най-бедна от цялата провинция, а земите на юг от Тапсос бяха още по-неплодородни.

— Републиканците забравиха едно нещо — сподели Цезар пред Салустий, вече възстановил се от пребиването с камъни в Абела. — Че Гай Марий насели Церцина със свои ветерани. Баща ми имаше най-голяма заслуга за това, така че церцинците много уважават името Цезар. Давам тази задача на теб, Салустий, защото твоето сладкодумие може да накара и птиците да слязат от небесата. Просто напомни на внуците и правнуците на Мариевите ветерани, че Цезар е племенник на Марий и че сега е моментът да му се отблагодарят. Използвай красноречието си и няма да се наложи да се биеш. Искам церцинците доброволно да ни предадат зърнените запаси на Метел Сципион. Така ще имаме храна за цялото ни пребиваване в Африка.

След като Салустий потегли на краткото си пътуване за Церцина, Цезар укрепи позициите си и започна да праща съчувствени писма до зърнените плутократи около Баграда и Катада, към които Метел Сципион се отнасяше неоправдано агресивно. След като взимаше безплатно зърното, което му бе необходимо, по непонятни причини Метел Сципион предприемаше политика на изгорената земя, като опустошаваше засетите за следващата реколта ниви.

— Изглежда — сподели Цезар пред Квинт Педий, — сякаш Метел Сципион е убеден в поражението на републиканците.

— Който и да победи, ще загуби — заяви мъдро Педий, който произлизаше от земеделски род. — Да се надяваме, че тази война ще свърши навреме, за да се засее втори път. Зимните дъждове тепърва предстоят, а пепелта е добра тор.

— Да се надяваме, че Салустий ще успее — отвърна Цезар.

Салустий и легионът му се върнаха след две нундини.

Той се разтапяше от удоволствие. Церцинците се бяха обявили на страната на Цезар и се съгласиха да пазят основната част от зърното на острова, да го защитават от републиканската флота и да изпращат на Цезар необходимите количества жито винаги когато пожелае.

— Прекрасно! — възкликна той. — Сега ни остава само да принудим противника да влезе в битка и да свършваме тази неприятна работа.

По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. В отсъствието на цар Юба нито Метел Сципион, нито Лабиен искаха да влизат в сериозни сражения с толкова непредвидим противник като Цезар, дори при положение, че ветераните му недоволстваха.

Цезар писа на Публий Ситий да оттегли войската си.

На практика чакането беше по-дълго, отколкото показваше календарът, защото по заръка на Цезар колегията на жреците вмъкна един допълнителен месец след февруари: двайсет и два дни. Този малък месец, наречен мерцедон, изглеждаше безкраен. Войската на републиканците стоеше около Хадруметум, а легионите на Цезар — край Лептис Майор. Бездействаха цели два месеца, докато Публий Ситий най-сетне получи писмото към края на март и се оттегли.

Юба побърза да се върне в провинция Африка.

Въпреки това Цезар с мъка принуди републиканците да влязат в сражение — толкова се бояха те от него. Нападаха, после бързаха да отстъпят, нападаха и пак отстъпваха. Много добре, нека бъде така! Цезар реши да нападне Тапсос откъм сушата. Градът не беше много далеч от Лептис Майор и вече се намираше под масивна морска блокада. Лабиен обаче го бе укрепил добре и той все още се държеше.

Следван от цялата републиканска войска, включително конницата на Юба, той настъпи към Тапсос в началото на април.

Типичните черти на блатистото, неприветливо крайбрежие дадоха на Цезар дългоочакваната възможност: равна, песъчлива ивица земя с широчина около два километра и дължина от няколко километра. От едната страна се намираше морето, от другата — солена лагуна. Силно развълнуван, но без да показва чувствата си, Цезар изведе войската си на това открито място.

Надяваше се Лабиен да не се досети защо е подредил хората си в агмеи квадратум вместо в обичайната колона от по осем човека в редица. При този строй войниците вървяха в няколко колони — така широчината се увеличаваше за сметка на дължината. Очакваше Лабиен да си помисли, че поради постоянната опасност от войската на републиканците Цезар просто иска да събере легионите си и да ги изтегли колкото се може по-бързо от незащитената ивица земя. Всъщност Цезар възнамеряваше да атакува.