Едно от малкото й утешения бе появата на легата на Долабела Авъл Алиен, дошъл да я освободи от присъствието на четирите Цезарови легиона. Алиен беше очаквал да срещне съпротива, но за негово най-голямо учудване царицата се съгласи с готовност: „Да, да, взимай ги! Още утре! Без тях ще имам с трийсет хиляди гладни гърла по-малко.“

Трябваше да вземе някои решения. Цезар я беше подтиквал да мисли в перспектива, но тя не бе такъв човек. А и никой, най-малко живеещият в разкош монарх, не знаеше какво причинява чумата. Хаем я уверяваше, че жреците ще спрат разпространението на болестта, че тя няма да стигне по на север от Пролемаида, където всякакво придвижване на хора и животни бе спряло. Гризачите, разбира се, продължаваха да се придвижват, макар и с по-малка скорост. По разбираеми причина Хаем беше твърде зает с грижи за подчинените си жреци, за да отиде до Александрия при фараона. Така Клеопатра нямаше от кого да получи съвет и не знаеше какво да прави.

Все още скърбяща за смъртта на Цезар, царицата не бе способна да мисли трезво. Тъй като предполагаше, че и на следващата година Нил няма да излезе от коритото си, тя издаде нареждане, разрешаващо само на носещите александрийско гражданство жители на града да купуват зърно. Жителите на делтата щяха да получат такова разрешение само ако са заети в земеделски дейности или производството на хартия, което бе монопол на фараона и не биваше да спира.

В Александрия имаше милион евреи и метици. Цезар им беше дал римско гражданство и Клеопатра бе потвърдила тази мярка. След заминаването на диктатора обаче милионното гръцко население също поиска граждански права. В крайна сметка единствените жители на Александрия, които нямаха гражданство, бяха потомците на египтяни. Преди идването на Цезар с тази привилегия се бяха ползвали само триста хиляди души с македонско потекло. Ако положението се запазеше, хамбарите трябваше да осигурят по малко повече от два милиона медимни всеки месец. Ако това количество се намали на един милион медимни на месец, перспективата беше по-обнадеждаваща.

Затова Клеопатра се отметна от обещанията си и лиши евреите и метиците от александрийско гражданство, като позволи на гърците да го запазят. Тя вече не бе способна да взима разумни решения. Никога не беше приела съвета на Цезар да осигури жито за най-бедните, а сега лишаваше една трета от населението на града от храна, за да спаси живота (както тя го виждаше) на най-достойните и благородни свои поданици. Никой в двореца не посмя да възрази срещу указа. Едноличната власт криеше своите недостатъци. Монарсите обичаха да са заобиколени от хора, които постоянно се съгласяват с тях. Никой не търпеше някой да му противоречи, освен ако не беше от ранга на Цезар. Ала кой в Александрия можеше да се мери с него?

Указът порази евреите и метиците като гръм от ясно небе. Техният владетел, на когото бяха служили така самоотвержено, за когото бяха жертвали толкова много, сега искаше да ги умори от глад. Дори да продадат цялото си имущество, те нямаха право да купят жито, без което не можеха да оцелеят. То бе запазено за александрийците с македонски и гръцки произход. А какво оставаше за градското население да яде по време на глад? Месо? При суша животните също измираха. Плодове? Зеленчуци? При суша такива нямаше, защото въпреки близостта на Марейското езеро на солената песъчлива почва не вирееше нищо. Александрия, този присаден клон на египетското дърво, просто не можеше да се изхранва. Жителите на делтата имаха с какво да се препитават, александрийците — не.

Хората започнаха да се изселват, особено от районите Делта и Епсилон, но дори това не беше лесно. Щом новините за чумата достигнаха морето, чуждестранните кораби изчезнаха от пристанищата на Александрия и Пелузиум, а египетските търговци, пътуващи в чужбина, установиха, че им е забранено да акостират в други градове. Египет се оказа напълно изолиран от света, и не по някакво нареждане, а заради вековния страх на хората от чумата.

Размириците започнаха, когато александрийците от македонски и гръцки произход барикадираха хамбарите и поставиха многобройна стража. Районите Делта и Епсилон закипяха, дворецът се превърна в крепост.

Отгоре на всичко Клеопатра се тревожеше и за Сирия. Когато Касий й поиска кораби, тя бе принудена да откаже, защото все още се надяваше да намери източници на жито някъде по света.

В началото на лятото научи, че Касий възнамерявал да нападне страната й. Тогава дойде и вестта, че нивото на първия нилометър отново е в границите на разлива на смъртта. Реколта нямаше да има, дори покрай Нил да останат достатъчно живи хора, които да засеят зърното. Според съобщенията на Хаем шейсет процента от населението на Горен Египет беше измряло. Уведомяваше я също, че чумата е прекосила границата, прокарана от жреците при Птолемаида, но че сега се надявали да я спрат при Мемфис. Клеопатра не знаеше какво да прави.

В края на септември положението малко се подобри. За облекчение на Клеопатра войската на Касий бе тръгнала на север през Анатолия. Нямаше да има нападение. Тъй като не знаеше за писмото на Брут, тя реши, че Касий се е уплашил от чумата. В същото време дойдоха пратеници от царя на партите с предложение да продадат на Египет голямо количество ечемик.

Клеопатра беше толкова объркана, че отначало бе в състояние да говори на пратениците само за трудностите, които щеше да срещне с транспортирането на зърното. Тъй като пристанищата на Сирия, Пелузиум и Александрия бяха затворени, ечемикът трябваше да се превози по Ефрат до Персийско море, сетне около Арабския полуостров до Червено море и да се стовари в залива, разделящ Египет от Синай. Заради чумата, говореше тя пред мълчаливите пратеници, зърното не можело да се разтовари в Миос Хормос или другите пристанище на Червено море, защото не бе възможно да се пренесе по суша. И така нататък, и така нататък.

— Божествена фараонке — рече водачът на пратениците, когато тя му даде възможност да проговори, — това не е необходимо. Сегашният управител на Сирия е някой си Фабий, който може да бъде подкупен. Подкупи го! Така ще можем да изпратим ечемика по суша до делтата на Нил.

Голямо количество злато смени собственика си, но Клеопатра имаше злато в изобилие. Фабий с готовност прие своя дял и ечемикът стигна до делтата.

Александрия получи запаси за още известно време.

Новините от Рим бяха оскъдни заради блокадата на александрийското и пелузийското пристанище, но скоро след заминаването на партските пратеници (които бързаха да уведомят царя си, че царицата на Египет е пълна глупачка) Клеопатра получи писмо от Амоний, нейния агент в Рим.

С удивление научи, че Рим е изправен пред поне две граждански войни: една между Октавиан и Марк Антоний и една между Освободителите и този, който управлява Рим, когато войските им стигнат Италия. Никой не знаеше какво ще стане, пишеше Амоний, само Цезаровият наследник бил старши консул, а всички останали — обявени извън закона.

Гай Октавий! Не, Цезар Октавиан. Едно двайсетгодишно момче? Старши консул на Рим? Невъзможно! Тя си го спомняше добре — много красиво момче, което притежаваше някои от чертите на Цезар. Сиви очи, много спокоен и мълчалив, ала въпреки това тя бе почувствала някаква скрита сила в него. Племенник на Цезар и следователно братовчед на Цезарион.

Братовчед на Цезарион!

Обхваната от трескави мисли, Клеопатра отиде при бюрото си, седна и извади лист и тръстикова писалка.