Дебел мъж с бретон от мазни къдрици, падащи върху челото му, се наведе навън през оранжевите копринени завеси, за да се провикне през портата.

– Бавиш ни, скъпо момче.

През портата на школата на Галий излезе едър мъж с червеникава коса, гал или британец. Той носеше тежки железни брони на краката си, зелена препаска и абсурден шлем със зелени пера. Предпазен наръкавник покриваше ръката му, кожени каиши опасваха незащитените му гърди и покрития с белези гръб. Лицето му беше непроницаемо като гранит – и аз го познах.

Робът. Онзи, който се би в игрите по случай възкачването на императора преди месеци. Спомням си, че дори се просълзих за него, също както се просълзих за лъвовете, когато паднаха на арената с копия, забити в мускулестите им гърди. Бях си помислила, че е мъртъв. Дори и след като императорът го бе помилвал, се наложи да го извлекат навън с куки, както правеха с мъртвите лъвове. Но той не беше мъртъв. Беше се върнал като гладиатор.

– Побързай, Ариус – нетърпеливо извика ланистът от носилката си. – Задръстваме пътя.

Той се подпря на каляската и скочи вътре. Ариус. Значи това беше името му.

За първи път закопнях да гледам игрите.

Подземните нива на Колизеума бучаха като тръбите на водопровод. Робите се щураха през осветените с факли коридори, някои с камъни за точене на оръжията, други с остри прътове, с които да мушкат животните, за да ги настървят, преди да ги пуснат на арената, някои с големи гребла, за да извличат мъртвите. В далечината се чу рев на лъв или може би на умиращ човек.

– Основната битка е в два – изджавка един разпоредител към Галий вместо поздрав, като оглеждаше гладиаторите. – Дръж ги настрана дотогава. Кой е Британеца? Той е на ред веднага щом тигрите приключат с онези затворници.

Няколко изсъскани думи от Галий и Ариус се озова в тъмен коридор. Пролетната топлина никога не проникваше в недрата на Колизеума; коридорите бяха усойни и студени. От земята се издигаше фин прах, вдигнат от вибрациите, които предизвикваше публиката с ликуването си.

С макара изтеглиха Ариус на горните нива; един роб го отведе до портата и припряно бутна в ръцете му меч и тежък щит.

– Късмет, гладиаторе!

Ариус зачака, като прокарваше пръст нагоре-надолу по острието на меча си. В мрака видя очертанията на дървен меч.

Аплодисментите стихнаха. Той долови неясно гласа на говорителя на игрите.

– А сега… свирепостта на Британия… довели сме ви… Ариус Варварина… в ролята на.. Механизмът за задвижване на тежката врата издрънча и тя започна да се издига. Ослепителна светлина заля коридора.

– АХИЛЕС, НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ВОЙН НА СВЕТА!

Овациите го блъснаха като стена, докато крачеше към светлината. Петдесет хиляди гласа крещяха името му. Неясни очертания на ярки копринени туники и бели тоги, бледи кръгове на лицата и черни кръгове на зейналите усти на фона на поразително синьото небе. Никога през живота си не беше виждал толкова много хора.

Усети се, че гледа втренчено пред себе си, и с трясък свали забралото си. Нямаше нужда да разбира кой беше Ахилес, нито каква роля щеше да играе. Убиването си беше убиване.

Демонът радостно се разви от спиралата си в гърдите му.

Гласът на говорителя прозвуча отново, за да укроти овациите.

– А сега – достойни противници на могъщия герой Ахилес. Портата в другия край на арената издрънча. Ариус захвърли плаща от раменете си и вдигна меча, като се приведе и зае поза за битка.

– ЦАРИЦАТА НА АМАЗОНКИТЕ И НЕЙНИТЕ МОМИЧЕТА ВОЙНИ!

Острието на Ариус потрепна.

Жени. Пет жени. В покрити с пера златни шлемове и щитове във формата на полумесец, със златни гривни на глезените. С голи гърди, за да може публиката да утоли похотливия си взор. Тънки блестящи саби, вдигнати високо. Устни, стиснати в мрачно изражение.

Яростта на демона се изпари. Остави го студен и треперещ. Върхът на меча му се сведе надолу и докосна пясъка.

Водачката им, покрита с червени пера, нададе остър писък и се спусна към него.

– Ох, проклет да съм… – изръмжа той и вдигна меча си.

Подхвана ги една по една. Първо най-дребната. На не повече от четиринайсет. Тя се опитваше да го прободе повече с отчаяние, отколкото с умение. Уби я бързо. После тъмнокосата с родилен белег на рамото. Той изби сабята от ръката ѝ и извърна очи щом я съсече. Всеки удар траеше векове.

Бавно, изключително забавено, като в сън, той видя как водачката им се изправи и извика, опитвайки се да ги събере. Тя знаеше какво прави. Ако бяха нападнали заедно може би щяха да успеят да го повалят. Но те изпаднаха в паника и се разпръснаха. И за най-голяма и бурна радост на тълпата, той се спусна след тях и ги съсече една по една.

Просто се опита да го направи бързо.

Водачката с дръзки алени пера – тя беше последна. Добре се съпротивляваше, задържаше меча му отново и отново с тънкия си щит. Сабята ѝ беше лека като вейка, когато се кръстосваше с неговия меч. Очите ѝ изглеждаха огромни и диви през процепа на забралото.

Той изби сабята от ръката ѝ и притисна шипа на щита си към голите ѝ гърди. Вратът ѝ се изви в агония. Тя се сви на пясъка като пречупена глинена фигурка.

Не беше мъртва. Още не. Просто се давеше в собствената си кръв, с изпотрошения си гръден кош се опитваше да поеме въздух. Той уморено пристъпи напред, за да пререже гърлото ѝ.

"Мите! Мите!"

Викът порази слуха му и той занемял погледна нагоре. Навсякъде по редовете от зрители палците сочеха нагоре за милост. Виковете бяха добронамерени, мнението единодушно: милост за последната амазонка!

Очите му пламнаха. Пот. Той захвърли меча настрани и застана на едно коляно, за да пъхне ръката си под раменете ѝ. Тя кървеше отвсякъде Очите ѝ отправиха към него мътен поглед. Олюляващата се ръка се протегна, за да махне забралото му. И тогава гласът ѝ го разтърси до мозъка на костите, когато му проговори на езика, който не беше чувал повече от дванайсет години. Родният му език

– Моля те… – каза тя с хриплив глас.

Той я погледна втренчено.

Тя отново се задави в собствената си кръв.

– Моля те.– Той погледна в тези огромни, отчаяни очи.

– Моля те.– Той плъзна дланта си в косата ѝ, завъртя главата ѝ назад, за да разголи изящната ѝ шия. Тя затвори очи със силна въздишка. Той с лекота прокара острието през едва пулсиращата ѝ артерия под челюстта.

Когато изпотрошеното ѝ тяло изстина в ръцете му, той погледна нагоре. Публиката беше затихнала. Той се изправи, целият опръскан с кръвта ѝ и гледан от хиляди невярващи очи.

Гневът на демона се надигна и Ариус с всички сили започна да удря мраморната стена с меча си. Удряше отново и отново, чувстваше мускулите на гърба си и накрая острието се счупи на две с грозен звук. Той метна парчетата настрана, изплю се върху тях, след това изтръгна яростно шлема си и го запокити след тях.

Яростта се надигна в гърлото му и той закрещя – не ругатни, просто продължителен зверски рев без думи.

Те го аплодираха.

Аплодираха.

Те ликуваха, те пищяха, те го заливаха с хвалебствени крясъци като болезнено падащи капки дъжд. Те хвърляха монети, те хвърляха цветя, те се изправяха на крака и скандираха името му. Те тропаха с крака и разклащаха мраморните скамейки.

Едва тогава той се разплака, застанал сам насред огромната арена, заобиколен от телата на пет жени и от хиляди бавно сипещи се листенца от рози.

– Той е великолепен – гласът на Лепида звучеше лениво. – Не мислиш ли, Теа?

Измънках нещо, посягайки към шишенцето с розово масло. Господарката ми лежеше по лице на зелената мраморна маса за масаж в банята на семейство Полий – красива чернокоса русалка сред безвкусните фигури на риби по мозайката и показната бъркотия от шишенца с парфюми.

– Наистина, никога не съм виждала някой, подобен на него. Много по-интересен от Белерофон. Белерофон е твърде цивилизован. Този Ариус е истински варварин. – Тя повдигна ръката си, за да мога да втрия розовото масло отстрани на тялото ѝ. – Има нещо неопитомено в него, не мислиш ли? Искам да кажа, никой цивилизован мъж не би убивал жени. Но този Ариус, той просто ги овърша, без изобщо да се замисли.