– Моля, господарке?

– Любовник, Теа. Мъж. Знаеш какво е любовник, нали? – Ох, тя беше в отвратително настроение тази зима. – Кой е той?

– Той ли?

– О, само не ме гледай с тоя неразбиращ поглед. Много добре знаеш за какво говоря! – Видях как сините ѝ очи се присвиват в огледалото. – Между робини и господарки няма тайни. Кажи ми!

Ще трябва да ѝ подхвърлиш все нещо.

– Как разбрахте? – попитах с тих глас.

– Очевидно е всъщност. Мечтаеш, докато си вършиш работата, усмихваш се на супата. А днес на обяд те нямаше твърде дълго време за едно просто пазаруване. И така – кой е той?

– Ами… Той е… – Проклет да е острият ѝ поглед! Прокарах гребена през дългата ѝ черна коса и ми се щеше да я изскубя всичката. – Той има таверна. В Субура.

– Съдържател на таверна в бедните квартали? О, Теа, какъв късмет. Какво още?

– Той има хм… черна коса. От Брундизиум е. Има белег на кокалчетата на пръстите си. От един случай, когато някакъв пиян прекарал нож през тях.

Лепида се засмя.

– А иска ли да се ожени за теб? Не, чакай да позная: вече е женен!

Аз се възползвах от подсказката и измънках:

– Ами нея я няма през повечето време… Те не се разбират много– много.

– Сигурна съм, че не се разбират. От гладиатор на съдържател на таверна! Теа, винаги съм си знаела, че имаш лош вкус. Всъщност… – Тя се извърна и ме погледна. – Я си повдигни косата от врата. Богове, имаш синина, каква страст!

– Обича ме с животинска страст… – промърморих на гръцки и скрих една усмивка на глупаво щастие.

Тя я долови и нещо в лицето ѝ разкри раздразнението ѝ.

– Тичай тогава в крайните квартали! – рече троснато и се обърна към огледалото си.

Твърде близко, помислих си, като оставях гребена. Но пред Ариус същата вечер само се засмях.

– Не се тревожи, пратих я по грешна следа. Може би е по-добре, че е забелязала. От сега нататък винаги, когато се измъквам заради теб, тя ще си мисли, че отивам при собственика на таверна.

– Та кой е този съдържател на таверна? – Той ухапа възглавничката на ухото ми. – Мога ли да го убия?

Би се в Колизеума две седмици по-късно. С един огромен мъж от Триновантия; близка и изтощителна борба. Сражаваха се с мечове около половин час. Бях неспособна да размахвам ветрилото от паунови пера, дори и ако от това зависеше животът ми, но Лепида беше твърде заета да се цупи, че да забележи вцепенената ми фигура.

– Наистина не разбирам защо всички вдигат такъв шум?! – намусено рече тя. – Той е просто един голям грозен варварин!

– Тълпите са сляпо влюбени в него – каза разсеяно Полий. – Трябва да признаеш, че е великолепен. Успя да постави триновантиеца на колене Но въпреки цялото презрително отношение на Ариус, докато прекрачваше през Портата на живота, той беше разкървавен и зашеметен. А някакъв глас в главата ми шепнеше: "Колко време остава, преди да бъде убит"?

Молих се във всички храмове в Рим. Посетих и вещици, и астролози, и гадатели. Похарчих всички монети, които бях изкарала с пеене, и купих шепи амулети. Коленете ми се протриха да се моля на всеки бог и богиня, за които някога бях чувала, а не бях чувала за малко. Ариус намираше усилията ми за много забавни или поне така се преструваше.

– Но ти вярваш само в един бог… – отбеляза той една нощ.

– Да, но моят бог е бог на евреите – отвърнах, като се сгуших до тялото му под бодливата завивка. – Той ще се грижи за мен, защото съм една от Избрания народ, но него ти не го интересуваш.

– И мен той не ме интересува – Ариус прокара длан нагоре по гърба ми и остави диря от приятни тръпки, – така че сме наравно.

– Кои са твоите богове? Бих могла да се моля на тях Той се подпря на един лакът и ме погледна с онзи момчешки поглед, който напълно заличаваше обичайното му каменно изражение.

– Имаме Епона. Богинята на конете.

– Какво общо има тя с Колизеума?

– Тогава Артио.

– Коя е тя?

– Богинята на гората. Също и на мечките – добави важно той.

– Бъди сериозен.

– Имаме и Сатаида. Тя е господарката на скръбта.

– Това е по-добре. Ще я помоля да те пази да не те убият и по възможност изобщо да не се меси в живота ми.

– Ти би скърбяла? – усмивката му се стопи.

Бих умряла.

Не го казах. Това щеше да означава да изкуша един бог, който не обича да заема второ място в ничие човешко сърце. Но загрубялата от меча ръка на Ариус се плъзна през косата ми, сякаш за да почувства мислите ми с пръстите си, и тогава ме притисна толкова силно до себе си, че не ми остави място за нищо друго, освен за радост.

– Ариус? – прошепнах в мрака.

Не получих отговор. Усетих шепота на диханието му върху голото си рамо.

Внимателно, за да не го събудя, се обърнах с лице към силните му гърди. Затворих очите си в тъмнината. И заговорих тихо на иврит, езика на детството ми.

– Ариус. Ариус, Ариус, Ариус, обичам те. Обичам те. Обичам начина, по който потъркваш белега на ръката си, когато си нервен. Обичам начина, по който превръщаш меча в жива част от тялото си. Обичам начина, по който впиваш изгарящия си поглед в мен, сякаш винаги ме виждаш за първи път. Обичам черната жилка в теб, която иска да убие целия свят, и меката жилка, която след това съжалява. Обичам начина, по който се смееш, сякаш си изненадан, че изобщо можеш да се смееш. Обичам начина, по който ме целуваш, докато остана без дъх. Обичам начина, по който дишаш и говориш, и се усмихваш. Обичам начина, по който ме оставяш без въздух, когато ме прегръщаш. Обичам начина, по който превръщаш смъртта в танц. Обичам недоумението, което виждам в очите ти, когато осъзнаеш, че си щастлив. Обичам всеки мускул и костица от твоето тяло, всеки, всеки трепет и частичка от душата ти. Обичам те толкова, че не мога да го изрека на глас на дневна светлина. Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Аз вдишах аромата на косата му, усетих допира на кожата му. Обгърнах го целия с ръце. И най-накрая промълвих молитвата:

– Господ да те пази!

И заспах.

– Един срещу шестима! – Лепида елегантно си вееше с едната ръка. – Нямам търпение! Богове, кога най-сетне ще избият тия зебри, за да стигнем до забавната част?

Ръцете ми трепереха, докато ѝ наливах вино. Като в просъница чувах рева на тълпата, свистенето на камшиците на арената, животинските звуци на ужас. Игрите Агоналии са в чест на бога с две лица – Янус, които откриваха всяка нова година. Ловът на диви зверове беше в разгара си долу на арената, зебри на райета бяха преследвани от отряди мъже с копия. Но зебрите бяха просто прелюдия към голямото забавление: Ариус Варварина срещу шестима испанци.

Един срещу шестима, крещях вътрешно. Един срещу шестима!

Лепида беше убедила баща си да бъде така.

– Знам, че е срещу правилата – беше изгукала тя, – но пък каква битка ще бъде! Тълпите обожават отчаянието!

– Победи ги! – Аз сграбчих лицето на своя любим между дланите си тази нощ и усетих, че тонът на гласа ми се повишава. – Обещай ми, че ще живееш! Обещай!

Той ме прегърна силно, люби ме страстно, но не обеща. Твърде мъдър беше. След два месеца и половина с него и аз трябваше да съм твърде мъдра.

– Теа, побързай с това вино!

Подадох ѝ бокала с вледенени пръсти. На арената извличаха мъртвите зверове с гребла, а обедните екзекуции напредваха бързо. Подготовка за Ариус и испанците. Посегнах под туниката си за избелялата панделка, която бях закачила на врата си тази сутрин. На нея висяха дузина талисмани и медальони със заклинания, за да предпазват от насилствена смърт. Закупени от стари гадатели и астролози, вещици и ясновидци, за да откупя живота на любимия си.

Неясно чух гласа на говорителя на игрите:

– … доведохме ви… победителите от Лузитания… ИСПАНСКИТЕ ДИВАЦИ!

Те се втурнаха навън под вълна от аплодисменти: шестима яки и свирепи бойци със саби, блестящи на слънцето, с поклащащи се лилави пера, покланяха се, махаха и дефилираха наперено пред тълпата. Дъхът им образуваше бял облак в студа.