Прободох китката си с един решителен удар на ножа и наблюдавах как кръвта закапа от вената ми. Вече нямаше син съд, просто обикновена медна купа, но китките ми бяха нашарени с пресни белези от ножа и аз прекарвах дните си като в сън със старите, добре познати облаци, които замъгляваха очите ми.

– Теа! – дрезгавият глас на господаря ми. – Теа, слез долу!

Аз завързах китката си с безразличие и се изправих, затегнах тъмната роба и сложих шафраненожълтата перука, които ме отличаваха като обикновена проститутка. Вече ги носех от два месеца. Миришех на стотици немити мъже: моряци, каторжници, собственици на таверни. В Брундизиум, на двеста левги от Рим – тук се срещаха всякакви типове.

– Теа!

Олюлявах се, докато слизах по разнебитените стълби, но не беше заради кръвопускането. Напоследък пусках само по капка. Исках да разрежа китката си до костта, но не го правех. Имаше нещо малко и неконтролируемо, което риташе в корема ми, заченато през онези откраднати часове в студената килия, които някога бяха моят Едем! Детето на Ариус. Това ме ужасяваше, но когато забивах ножа в китката си или си варях от билките, които щяха да решат въпроса с обилна струя кръв, ръката ми спираше. Да създам дете на този свят? Казвах си аз яростно. Момиче, за да стане курва като майка си? Момче, за да загине на арената като баща си?

Но не можех да го убия. Дори и да исках, не мислех, че ще умре.

Никое дете на Ариус не би се уплашило от малко кръв.

Гай е мъртъв. Екзекутиран за измяна. Моят съпруг, моят братовчед. Мъртъв.

Трябваше да гледам. Очите му ме обвиняваха, когато стражите го отведоха. Той е мъртъв. Аз съм сама.

– Имаш нови рубини, скъпа Юлия? – пита ме Маркус при следващото си посещение.

– Подарък са – те стягат шията ми, като примка от алени пламъци. – От чичо ми са. Харесва ме в червено. Не в зелено.

– Съпругата ми носи зелено – ми каза той веднъж, – а аз я мразя. Ти трябва да носиш червено.

– Той ти поднася бижутата като извинение – казва Маркус тихо. – Няма да използва греховете на Гай срещу теб.

– Грехове? Какви грехове?

Гласът ми звучи остро. Думите се леят от устата ми, цели потоци, а когато му казах тайната си за гласовете в сенките и очите по ъглите, Маркус ме погледна обезпокоен и ме дръпна да седна на мраморната пейка в атриума, докато говореше за по-леки неща. Той е голяма утеха за мен. Понякога ми напомня за баща ми.

– Дай воля на скръбта си по Гай – ми казва Маркус. – Никой няма да те накаже за това, че скърбиш.

Гай никога не успя да се отпусне с мен. След първите една-две седмици спеше в собственото си легло и се срещахме само на лектуса за вечеря, когато обикновено ме поглеждаше странно и аз осъзнавах, че пак бръщолевя несвързано и гриза ноктите си, докато не започнат да кървят. Той ми се ядосваше, когато отказвах да ям в разточителния му нов триклиниум с изрисуваните златни зверове по стената.

– Виждам очите им – казах му аз тихичко. – Гледат ме.

– Недей, Юлия!

Но аз винаги съм виждала очи. Най-вече очите на чичо ми. Той ми казва да го наричам "чичо", а не Господар и Бог.

– Дори един Господар и Бог трябва да си има някой, който да не се бои от него.

Но аз се боя. А и той наистина е Господар и Бог, поне на моя свят.

– Като каменни плочи – казвам на Маркус в полуунес. – Очите му са като каменни плочи.

Той отново изглежда обезпокоен.

– Добре ли си… Добре ли си, скъпа Юлия?

Веста, свята майко, богиньо на огнището и дома! Как завиждам на твоите весталки, които шепнат насред твоя храм в белите си роби, недокоснати от мъж със смъртна болка! Толкова исках да стана весталка! В твоя храм винаги се чувствам в безопасност и не виждам никакви очи!

Веста, бди над мен! Нямам вяра в никого, освен в теб!

 Дори и новите ми перли не ме утешават.

– Махай се! – метнах едно шишенце с парфюм по Ирис. – Не мога да понасям глупавото ти плоско лице! Вън!

Тя избяга, хлипайки. Каква мудна повлекана! Превръща косата ми в купа сено всеки път, когато я докосне. Ще я изпратя на пазара за роби и ще си намеря нова прислужница, точно така ще направя! Една сенаторска съпруга го заслужава!

Но какво значение има, ако косата ми изглежда като купа сено? Какво значение има, когато тук няма никой, който да ме види?

– Лепида? – Познатото почукване на вратата. – Чух някакъв звук от трошене.

– Просто шишенце с парфюм, Маркус. Ирис го бутна… – Нагласих на лицето си очарователна усмивка.

Съпругът ми влезе и ме целуна по бузата за поздрав. Грозен и не на място в моята хубава синьо-сребриста спалня, миришещ на мастило както обикновено.

– Пак си бил долу в библиотеката, Маркус?

– Не мога да открия "Коментари" на Цицерон.

– Робите не ти подреждат добре нещата. Трябва да ги държиш по-изкъсо.

– Няма нужда. Да се ровиш из рафтовете е половината от удоволствието.

Удоволствие! Лепида Полиа, жената, която привличаше погледите на цял Рим, омъжена за човек, който се рови из свитъците си за удоволствие!

– Колко мило – измърморих аз.

– Ами ти? – Очите му се спряха върху моите. – Успяваш ли да си намериш нещо да се забавляваш?

– Половината от нещата ми дори не са разопаковани. Що се отнася до града… – Махнах елегантно с ръка. – Е, Брундизиум може и да не е Рим, но мисля, че ще намеря какво да правя. Играят "Федра" в театъра… О, и си купих още перли! Толкова бяха красиви, че просто не можах да се сдържа! – показах аз трапчинките си.

– Купувай си каквото ти харесва! – усмихна се той. – Видя ли? Казах ти, че спокойствието ще ти се отрази добре.

– Вероятно си прав – задържах задължителната си усмивка.

– Паулиний ще дойде за вечеря днес. И няколко приятели. Ще бъде хубаво пиршество. Ще ти бъде приятно, нали?

"Хубаво пиршество"! Сериозният син на Маркус и няколко стари мъже, които дрънкат за републиката. След като в продължение на четири години седях на приеми редом със сенатори, управители на провинции, до най-видните патриции на Рим. – Разбира се, че ще ми бъде приятно, Маркус. Ще кажа на готвача да приготви малко от онова сърнешко месо със счукан розмарин, което Паулиний обича.

– Помолих го да дойде по-рано. Сабина обожава историите му, преди да си легне.

– И двамата я глезите – укорих го аз. – Тя си има гледачка, която да ѝ разказва истории.

– Какво да се прави, като харесва повече историите на Паулиний? – Той отново ме целуна по бузата, уф, тази миризма на мастило… И тихичко излезе, накуцвайки.

Изчаках, докато се отдалечи на безопасно разстояние, преди да метна още едно шишенце с парфюм по вратата. Мразя Маркус! Мразя го, мразя го, мразя го!

Паулиний Норбан свали меча си, когато противникът му се преви на две.

– Добре ли си, Верий? Да не те...

– Ха! – Верий се изправи и замахна с меча си нагоре към шията на Паулиний. – Знаех си, че ще се хванеш! Предаваш ли се?

– Предавам се!

Те прибраха мечовете си в ножниците и с големи крачки се измъкнаха от горещината на тренировъчната площадка. Запътиха се обратно към преторианските казармени помещения.

– Трябва да се стремиш да убиваш, Норбан. Що за праправнук си на Август? Безопасен си като печена мида.

Паулиний го сграбчи и те се сборичкаха на слънчевия двор. Двама трениращи преторианци, които трябваше да се дръпнат от пътя им, изругаха беззлобно.

– Предаваш ли се? – изрече задъхан Паулиний, палците му притискаха гърлото на Верий.

– Предавам се, предавам се!