– Прескочи го – казах аз грубо.

– Следва, дете… О, спокойно, не се плаши, няма да те издам. Още деца, но това вече е в бъдещето. Да, цяла тълпа деца.

– Чии деца?

Не и на Домициан! Не и негови! О, Господи, само не негови! Сетих се за египетската каша с връхчета от акация, която може да предотврати зачеване; тинктурите от джоджен и седефче, които могат да прекъснат бременността, ако кашата не подейства. Трикове на проститутките, които бях научила през времето, прекарано на крайморската улица, а сега бих ги използвала с удоволствие. Никое мое дете нямаше да бъде от Домициан!

– Не се знае чии деца. Това е длан, а не родословно дърво. Има и златен венец в основата на пръста. И двамата знаем кой е това. Линиите се пресичат – предстоят ти изпитания!

– Колко дълго? – прошепнах.

– Не знам. Известно време, мисля. Период на трудности с неясен изход. Нещо повече… – Той сгъна пръстите ми върху дланта и бутна ръката ми към мен. – Тежко минало, скъпа моя, и тежко бъдеще. Съжалявам.

– Известно време? – повторих аз.

Колко дълго е това известно време? Колко дълго?

Ганимед ме помилва по главата.

– В такива случаи мразя да гледам в бъдещето! – Несий бутна чинията обратно към мен. – Ето. Ето, вземи си кифла.

 Ганимед ме накара да отидем на пазар. Посетих по-модния от пазарите на Тиволи и дори със забулено лице всички ме разпознаваха.

– Малко парфюм?

– Руж от Индия?

– Коприна, която ще направи кожата ви сияйна!

Вървях тромаво из форума и посочвах всичко, което исках. Избирах неща, които щяха да запазят стойността си – златни статуетки и украшения от слонова кост, неща, които бяха достатъчно малки, че да мога да ги взема със себе си в случай на бягство. Ганимед вървеше по петите ми като послушно кученце и носеше нарастващата купчина покупки. Жени плебейки шепнеха, прикривайки уста с длан, когато ме видеха; патрицианки повдигаха оскубаните си вежди; двама легионери се смушкаха с лакти. Всички се отдръпваха, за да ми направят път.

Бижута. Влязох в първия магазин, посочих един поднос с пръстени и пред слисаните очи на собственика започнах да ги слагам по насинените си ръце. По два-три на всеки пръст – злато, сребро, перли.

– Гривни?

– Да! – Грабнах с шепи от изящните гривни и ги нанизах на ръката си, докато не заприличах на престъпник в окови, а след това закопчах три или четири огърлици около врата си. – Икономите на императора ще се погрижат за сметката – казах аз и излязох с щедрия откуп.

Откуп, който можеше да ми осигури бъдещето, когато омръзнех на императора!

Моля те, Господи, нека да е скоро!

Пресякох улицата до най-близката скамейка, студен мраморен блок до Храма на Юпитер. Една количка трябваше да спре рязко, за да не ме блъсне, но никой не изруга, нито ми показа юмрук. Аз бях наложницата на императора. Кой би ме докоснал? Преторианецът с униформа в червено и златно, който вървеше зад гърба ми, не беше там, за да ме защитава, а за да ме пази да не избягам.

Ганимед издаде въпросителен звук.

– Да – казах му аз, сядайки, – да, с право ме изведе навън! Прекрасно е!

Дори още по-прекрасно беше да съм сама, да знам, че императорът се е върнал в града и може да не дойде до утре вечерта Обърнах лицето си срещу бриза. Красив ветровит ден! Не беше студено, въпреки че се бях загърнала с вълнената си пала. Идеален ден!

Сгуших се по-дълбоко във вълнената дреха и в бижутата си.

– Ганимед! Ганимед, ти ли си това?

Вдигнах поглед. Ганимед, с лице, засияло в усмивка, побутна покупките ми настрана, пристъпи напред и се поклони с вълнение пред една дребна жена в жълто, която слизаше от позлатена носилка с множество орнаменти.

– Да – каза тя, – и аз се радвам да те видя. Как ми се иска все още да си мой, Ганимед; не съм имала хубав масаж, откакто те загубих. О, кой е това? – Тъмните ѝ очи се обърнаха към мен.

– Атина, домина – станах аз, както повеляваха добрите обноски.

– Аз съм Флавия Домицила. – Топлата ѝ малка ръка ме повдигна от поклона ми. – Живея във вилата точно над хълма, ето там. Или по-точно казано, сега живея там; мъжът ми беше наместник в Сирия. Но императорът ни извика обратно най-сетне, така че сега съм твърдо решена да се установя за постоянно, както подобава на римска матрона. Императорът – каза небрежно тя – ми е чичо. В известен смисъл. 

Както и да е. Значи тя беше тази Флавия Домицила – другата дъщеря на император Тит от първия му брак; втората племенница на Домициан. Не толкова интересна и не толкова одумвана, колкото полусестра ѝ Юлия, тъй като имаше хубав брак и, както си бе редно, беше родила двама синове. Което означаваше, че… хм… вероятно майката на бъдещия император стоеше срещу мен с очарователната флавиевска усмивка на розовото си личице.

– Трябва да минеш да ме посетиш някой път във вилата – бъбреше тя. – Съвсем наблизо е с носилката, а аз обожавам компаниите. Опасявам се, че не мога да ти идвам на гости, защото чичо ми ненавижда посетители.

Аз примигнах. На гости? Жена патрицианка, от рода на Флавиите, да покани курвата на чичо си да намине на гости? Изобщо осъзнаваше ли какво бях аз?

– О, какъв късмет! – Тя плесна с меките си ръце. – Направо си умирах да те зърна! Ти си абсолютно прелестна, така е! Определено не съм чула погрешно!

– Императорът… е казал за мен?

– Разбира се, че не. Той не казва нищо на никого. Но робите говорят, дори и немите. Чувала съм толкова много за пеенето ти, трябва да ми попееш някой път. А също свириш и на лира, нали? О, богове, каква е тази синина?!

Погледнах я остро, търсейки в погледа ѝ прикрито коварство. Но тя гледаше синия отпечатък на китката ми без любопитство.

– Паднах от носилката, домина. Дръпнах ръкава си надолу. Какво точно знаеше тя за Домициан, тази патрицианка, облечена в жълто, чийто флавиевски чар се носеше около нея като аромат на индийски парфюм? Какво беше споделила с нея полусестра ѝ Юлия?

Наследила ли си вкуса на чичо си, освен очите му, Флавия?

– Поискай от Ганимед да ти приготви от специалния си мехлем. – Флавия направи жест и аз тръгнах до нея надолу по улицата, докато тя крачеше със сляпата самоувереност на човек, на когото тълпите винаги правят път. – Той приготвя прекрасно ухаеща смес – много добра за ожулвания и натъртвания. Постоянно трябваше да я забърква за Юлия. Тя непрекъснато падаше от носилките.

Погледнах Флавия Домицила, а черните ѝ очи ме преценяваха, проницателни и без да мигат, от нежното лъчезарно флавиевско лице.

Отново се поклоних.

– Благодаря, домина!

– О, небеса, може и само Флавия – потупа ме тя по рамото. –Мисля, че вече трябва да тръгвам, твърде много неща за вършене имам тази сутрин. И не забравяй да се отбиеш.

Още един проблясък в жълто и си тръгна, а придружителите ѝ преторианци се носеха след нея като опашка на комета.

До вечерта императорът се прибра.

– Ще идвам и ще си отивам цялото лято. Свиквай.

– Да, Господарю и Бог наш.

– Мислех, че сме се споразумели за "цезар".

– Да, цезаре.

– Защото вие евреите вярвате само в един бог, нали? Така че, когато ме наричаш "Господар и Бог", или лъжеш, или наистина си мислиш, че съм единственият ти бог.

– Искаш ли вино?

– Не, не искам. Кое от двете е, Атина? Аз бог ли съм, или ме лъжеш?

– Каквото и да отговоря, ще ми кажеш, че лъжа.

– Вероятно. – Той се облегна назад. – И какво точно представлява този единствен истински твой бог?

– Той е строг. Но и справедлив, също.

– Той взима ли си смъртни жени, като Юпитер?

– Не. Той има в себе си и мъжко, и женско начало.

– Нищо чудно, че евреите са такъв смачкан народ. Кажи ми, ти страхуваш ли се от този твой женствен бог?

– Да. Страхувам се.