– Горкият Паулиний – каза наместникът развеселен. – По-добре да го изпратя да си ляга, преди Сатурнин да му е скочил. Онова там е Сатурнин – отбеляза той важно, – управител на Горна Германия, нали знаеш. Той си пада по момченца, особено пияни хубавци като Паулиний. Ще си отиде до една година и бездруго. Сатурнин, имам предвид. – Лапий пооправи перуката си, гърдите му се изпъчиха, докато благородните му гости наблюдаваха как си бъбри толкова приятно с най-великия гладиатор на Рим. – А ето и една пикантна клюка, която не можеш да чуеш в Рим, Варварино. Сатурнин ще бъде отстранен от наместническия си пост до края на годината! Домициан не харесва мъже, които си падат по момченца, нали разбираш. Представи си само! Хубав младеж е по-приятен за блудство, отколкото което и да е момиче, и ще откриеш едва шепа мъже в Рим, които да не са съгласни с мен, но за пръв път нашият император е един от тях. Само като си помисля за император Нерон и неговите момченца! Когато го изритат от наместническия пост и това стане най-голямата новина в Рим, Варварино, кажи им, че си го чул за пръв път от мен.

– Да не мислиш, че ме интересува – каза Ариус – кой управлява затънтените ви провинции?

Усмивката на Лапий започна да се изплъзва, но той я улови и я върна обратно на мястото ѝ:

– Отлично – каза той ведро. – Танцьорките са готови. Прекрасни са, нали? Всичките са твои! Разбира се, ако ги искаш Ариус се върна към медовината си, гледайки с безразличие гъвкавите кафяви тела, които се гърчеха голи върху мозайката. На сутринта го чакаше път от Агрипинензис до Таунус. Боец от Думнония го очакваше, беше се заклел публично, че ще изпрати Варварина с крясъци при боговете му. Донякъде Ариус се надяваше това да се случи.

Декември се стопи в януари, сливайки се в една пиянска, нещастна зима за Паулиний. Пиянството и нещастието се изпариха за миг, когато новината гръмна в палата на братовчед му: наместник Сатурнин от Горна Германия бе организирал въстание. Беше се провъзгласил за император и начело на една войска от легионери и местни жители се беше насочил към Агрипинензис.

– Сега и Горна Германия! – мърмореше сенатор Скаврий. – Какво следва? Галия? Испания?

Още недоволно мърморене. Нещата в Сената вървяха по обичайния си начин, въстанието почти не се споменаваше. Сатурнин беше обявен за самовлюбено конте, разочарован стар войник, следван от шепа намацани със синя боя местни диваци. Но повече сенатори от обикновено продължиха да дискутират събитието, след като вече беше достигнато крайното заключение; те се скупчваха заедно по мраморните редове, докато пръстите им нервно си играеха с лилавите ръбове на тогите им.

– Ако и Египет се надигне, ще останем напълно блокирани

– … а и императорът е далеч, в Дакия Отново гласът на Скаврий – басов и с нотки на паника:

– Казвам да преговаряме със Сатурнин сега. Да го усмирим. Кой знае какво може да се случи?! Искаме ли още една година като Годината на Четиримата императори?! Тогава сенатори падаха в канавките от лявата и от дясната страна на пътя, защото са симпатизирали на грешния претендент! Искаме ли същото?

– Годината на Четиримата императори – гласът на внука на бога Август преряза суматохата като с нож. Очите се насочиха към фигурата с посивяла коса, която седеше отделена на известно разстояние и лениво чертаеше кръгове с перото си по мраморната скамейка. – Чудех се кога някой ще я спомене. Двайсет години изминаха оттогава и все още никой от вас не говори за това, без да се разтрепери от страх!

– Лесно ти е да го кажеш, Норбан! – тросна се Скаврий. – Ти не се бориш със зъби и нокти за живота си като останалите, когато главите започнат да се търкалят. Какво знаеш ти за треперенето от страх?

– Знам, че докато седим тук и си говорим, синът ми е в Долна Германия! – Маркус все още гледаше надолу към перото си. – Знам, че носи от лилавата императорска кръв във вените си, точно като мен. Знам, че наместник Лапий го е назначил за неформален командир на легионите в Долна Германия – от почит към името му. Това означава, че когато Сатурнин направи равносметка за тези, които застрашават управлението му, Паулиний ще е пръв в списъка Кратка тишина. Маркус Норбан тежко се изправи на крака, стар и изморен под тежестта на сенаторската си тога, лицето му – нашарено от бръчки и рамото му – силно изгърбено. Но въпреки това гласът му отекваше из Сената и навсякъде малките групички от изплашени мъже обърнаха поглед към него.

– Годината на Четиримата императори. Това беше годината след управлението на Нерон; годината на Галба, Отон, Вителий и Веспасиан. Повечето от нас си я спомнят доста ясно. Аз определено я помня. Галба конфискува семейните ни имения, Отон изпрати на баща ми учтива покана да се самоубие, а Вителий ме хвърли в тъмница, където прекарах три месеца, грижейки се за разместеното си рамо, четейки книгите, които успяваха тайно да ми донесат малкото приятели, които ми бяха останали, и чудейки се дали ще бъда екзекутиран. А когато Веспасиан дойде с боен марш и реши, че съм достатъчно безобиден, че да бъда освободен, бях въшлясал, осиротял, опърпан, осакатен и сам – тъй като повечето членове на семейството ми бяха решили да скъсат връзките си със "закрилата" на моето императорско име. – Шумолене в залата. Маркус се усмихна изморено. – Така че, да, аз помня тази година! Година на алчни узурпатори, които убиваха, бунтуваха се и влачеха Рим през тресавището. Сега поглеждаме към Сатурнин и се чудим дали той не е поредният Отон или Вителий. Взираме се към Египет и Испания и се чудим дали там някъде не се крият още Отоновци и Вителиевци, които чакат удобен миг, за да скочат. Някои от нас ще започнат да се чудят как по-бързо да се махнат от Рим. Някои от нас ще започнат да се чудят дали не могат да сключат сделка със Сатурнин. Някои от нас вече се чудят дали не можем да играем двойна игра и да излезем победители, независимо кой от двамата ще спечели. А аз ви гарантирам – очите му се плъзнаха по редовете от сенатори, – че някои от нас се чудят дали не можем просто да оставим Домициан и Сатурнин да се избият взаимно и да грабнем престола, когато те са вече мъртви!

Един-два чифта очи заблестяха.

– Но да оставим чуденето настрана, никой от нас не иска още една Година на Четиримата императори, нали? Аз не искам. Имам син, когото мога да загубя, и дъщеря, и ако тъмницата накара косата ми да посивее на трийсет и три, представете си какво може да ми причини на петдесет и три. – Нова вълна от сподавен смях. – Дори и тези от вас, които тайно си мислят, че от мен ще стане по-добър император, отколкото от Домициан или Сатурнин, наистина ли искат още една война? Не мисля. Не и когато пресметнете какво би коствало това. – Гласът на Маркус внезапно стана по-гръмък и се извиси до далечните кътчета на залата. – Но именно това ни предлагате – война – всеки път, когато се скупчвате на малки изплашени групички и си шепнете колко мъдро би било да отстъпим. Вие павирате пътя към войната, но няма да взема участие, защото аз мразя да отстъпвам. – Очите на Август Бога пронизаха всеки един от тях. – Не и пред амбициозна мижитурка като Сатурнин. Така че, докато не станете готови да дадете пълната си подкрепа на Домициан, защото пълната подкрепа е единственото, което спира амбициозните мижитурки с войска, докато не станете готови да направите това, събратя сенатори, аз си отивам вкъщи. Отивам си вкъщи, за да видя дъщеря си и да се чудя дали вашите препирни са я обрекли да бъде пронизана от германско копие!

В пълна тишина сенатор Маркус Вибий Август Норбан излезе, накуцвайки, от Сената.

– Татко! – Сабина подръпна ръката на Маркус.

– Какво има? – Палата ѝ се беше свлякла назад и той я оправи, за да покрие косата ѝ. Дори и когато зимните ветрове не хапеха ожесточено лицата, олтарът на Минерва беше студено мраморно място. Никой не се доближаваше с непокрита глава.