– Племенницата на императора?!
Ариус предположи объркан, че затова не срещат по пътя си пазачи по коридорите. Племенница на императора, тя можеше да подкупи подобни хора да стоят настрана… Робите ги поглеждаха подозрително, докато ги подминаваха бързо, носещи купчини с оръжия или гребла за извличане на мъртъвците, но тя спокойно им подмяташе монети и продължаваше да върви.
Миризмата на дим ставаше все по-осезаема. Следващите двама роби дори не ги погледнаха, просто се затичаха назад, като крещяха за ведра с вода.
– Ето, отвори тази врата!
Той бутна една тежка врата с рамо, покорно следвайки заповедите ѝ, и те излязоха на слънчева светлина.
– Подай децата в тази каляска. Бързо! Ето мъниче – не, не, недей да плачеш, всичко е наред. Улица "Марцелус" – нареди тя на кочияша, а после се обърна и кимна към Ариус. – Ето я носилката ми. Качвай се!
Той погледна пищно облечената жена, сребърната носилка, кадифените възглавници и копринените завеси. Всичко изглеждаше твърде нереално.
– Качвай се – повтори Флавия Домицила – или искаш преторианците да те нанижат на копията си?
– Момент.
– Но ние нямаме.
Той се върна до вратата, куцукайки стигна до първия завой на коридора и като сложи два пръста в устата си, изсвири. След миг кучето дотича с полусдъвкана ръкавица, висяща от устата му.
– Тръгваме веднага! – долетя гласът на Флавия от носилката. – Идваш ли, или не?
Той прегърна кучето и се качи вътре.
Теа
– Пожар!
– Пожар!
– Гладиаторските казарми горят!
Един от пазачите ме сграбчи за ръката и бързо ме поведе навън от императорската ложа зад Домициан и императрицата. Проточих врат и видях дима, който се издигаше от Портата на смъртта. О, Господи, Ариус. Излязох замаяна на площада пред Колизеума под сянката на колосалната статуя на Нерон. Хората се блъскаха от всички посоки, обезумели майки стискаха китките на рожбите си, мъже се бутаха и крещяха. Преторианците, които трябваше да ме пазят, ругаеха и хванали здраво щитовете си, се противопоставяха на натиска с железните си рамене, а пък аз сякаш бях залепнала за стъпалата на Храма на Венера. Над френетичната суматоха от притиснати плебейски глави зърнах за миг императора, който продължаваше да гълчи преторианците си, и тогава една ръка ме сграбчи за китката и ме дръпна в преддверието на източната страна на храма.
– Хей! – каза много познат глас.
– Викс?! Версенжеторикс, какво правиш тук?! – прегърнах го здраво.
– Избягах – каза с глас, заглушен зад мен. Звучеше наперено, както обикновено, но грубата му лапичка потърси ръката ми под прикритието на наметалото и я хвана здраво. – Братът на Ларций, той става, но икономът ми беше набрал много. Изпрати ме да работя в двора с животните и тогава стана онова с расовите гъски, а не бяха откраднати толкова много, но икономът каза, че ще ме продаде в солна мина. Така че аз се промъкнах в един керван, който отиваше на север.
– От Мизенум до Равена и след това до Рим? – усмихнах се, заровила устни в косата му.
Трябваше да се досетя, че никой нов господар нямаше да успее да държи сина ми под контрол. Той изглеждаше толкова прашен и изморен, но си личеше, че полага големи усилия да не разбера, че съм му липсвала Аз се стегнах и го раздрусах с все сила.
– Хей?!
– Тихо, няма време! Поне веднъж трябва да ме чуеш, Викс! – Надникнах иззад ъгъла на преддверието. – Вече ме търсят, трябва да си вървиш – не мога да те задържа тук! – Направих пауза, докато търсех решение. – Флавия, това е решението!
– Коя е тая?
– Пазач! – сграбчих ръката на най-близкия преторианец. Слава богу, че Домициан все още беше погълнат в разправията със собствените си стражи от другата страна на Храма на Венера. – Пазач, това момче е роб на Флавия Домицила и е избягало от дома ѝ в Тиволи. Трябва да го изпратите обратно в къщата на господарката му.
Пазачът изгледа подозрително моя прашен, навъсен син. Без съмнение си мислеше за шестнайсетте мили езда до Тиволи.
– Веднага го заведете! – прибавих в гласа си цялото високомерие, присъщо на любовница на императора. – Той е любимото момче за поръчки на Флавия и тя ще те възнагради щедро, че си го върнал. Вземи това… – бутнах няколко монети в ръката на пазача – за положените усилия.
– Добре, домина.
Той се запъти към своя центурион, за да поиска разрешение, а аз се обърнах към Викс.
– Мамо, уморен съм… – Ръката му все още стискаше моята под наметалото – от години той смяташе, че е твърде голям, за да държи ръката ми на публични места, а сега не ме пускаше. – Краката ме болят и съм гладен и...
– Отиваш при Флавия Домицила в Тиволи – отрязах го аз безмилостно. Нямаше време да го прегръщам и гушкам, колкото и да ми се искаше. – Флавия е племенница на императора. Кажи ѝ – насаме, – че си син на Атина. Свалих една сребърна гривна от китката си, гривна, с която Флавия ме беше виждала много пъти, и я бутнах в ръката му. – Дай ѝ това. Флавия ще разбере, че казваш истината; около нея постоянно тичат деца. – Целунах го силно, пъхнах няколко монети в мръсните му ръце и се обърнах, за да видя как преторианецът крачи тежко към нас. – Надявам се Флавия здраво да те напердаши за неподчинението, момче – казах на висок глас. – Стража, не го изпускайте от поглед! Той създава само неприятности!
Викс ме изгледа сърдито, когато преторианецът го хвана и повлече навън. Той се гърчеше, опитвайки се да измъкне ръката си от здравата хватка на пазача… В същия момент усетих ръка върху рамото си – Домициан! За миг само моят син и моят император срещнаха погледите си.
– Цезаре! – виждах нещата ясно. – Трябва да се оттеглим… – и го повлякох надалеч, доколкото можах, и когато погледнах назад, видях, че синът ми и пазачът му са се изгубили в тълпата.
Имах късмет. Наистина голям късмет. Домициан беше в изключително лошо настроение, но не ме наказа. Само накара един от ковчежниците си да ме изпрати до частния му дворец Домус Августана и да ме остави да гния в една луксозна стая.
Пожарът в казармените помещения на гладиаторите беше изгаснал сам. Без да нанесе много щети, както разбрах по-късно. Две неща бяха открити сред пепелта: ризницата и шлемът на Варварина. "Божествен огън! " – шепнеха плебеите, които говореха как са го видели да отлита надолу към подземното царство на Плутон. Преторианците са го направили, бих казала аз, ако някой ме беше попитал. Преторианците, които са спазили заповедите на Домициан – да убият Варварина и да подпалят тялото му. Само един е Господар и Бог на Рим!
Викс. Погледнах навън от балкона на новата си спалня – разкриваше се панорама към Рим и отвъд него.
Викс, в Тиволи ли си вече?
Ариус не мисли за тях.
Как се бях издигнала! Сега имах златна купа за кръвта си
– Тръгваме довечера – каза Флавия, – за Тиволи. Имам вила там, там ще те скрием. Разбираш ли от градинарство?
– Градинарство ли? – Изгарянето на ръката му започваше да боли, но той се чувстваше най-вече изморен.
– Да, от градинарство. Трябва ми още един градинар, а на теб ти трябва работа. И прикритие, за да дадем на хората време да забравят това твое известно лице. Хм… Какво ще кажеш за Стефанус, верния градинар?
– Ммм – поклащането на носилката му действаше приспивно. Кучето вече дъвчеше копринения пискюл на една от възглавничките. – Ако изобщо успеем да стигнем дотам.
– О, със сигурност ще успеем. Никой няма да претърси тази носилка на градската порта. Аз съм племенница на императора – усмихна се Флавия. – Защо не подремнеш малко?
Той затвори очи. Ариус Варварина напусна града, мъртъв за света.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
Юлия
В Храма на Веста
От време на време Маркус отива в Храма на Веста. Не за да поднася благодарности на богинята – той едва ли може да си представи семейство и дом, по-прокълнати от неговите собствени, – а за да се моли за Юлия.