– Лепида – той се отдръпна, за да ме погледне в очите, – скъпа, ти ще останеш тук. Крайно време е да забавиш малко ритъма. Сабина почти не те вижда.

– Сабина няма нужда от мен!

– Напротив, има! Отчасти заради нея реших да ви оставя и двете в Брундизиум. Морският въздух е добър за нея. Помолих Паулиний да ви наглежда. Ще ти бъде кавалер, ако се отегчаваш.

Наведох се напред вплетох ръце около врата му.

– Не можеш да ме оставиш – прошепнах в ухото му, – твърде много ще ми липсваш. Аз няма ли да ти липсвам? – И когато отвори уста, за да ми отговори – само да можех да го накарам да спре да говори! – целунах го.

– Още ли искаш да ме изоставиш? – измърках аз доста по-късно. Сега вече не можеше да каже "не". Щях да спя с него всяка нощ ако трябваше; щях да му казвам, че с грозното си прегърбено тяло изглежда като Аполон, но той определено щеше да ме заведе обратно в Рим!

– Трудно е човек да те остави – той погали шията ми, – но бих предпочел да съм малко самотен, отколкото да гледам как те отнася вихрушката.

– Какво трябва да означава това? – Даже и след четиригодишен брак не можах да го отуча да говори с тези тъпи загадки.

– Нищо – целуна ме той по бузата. – Заминавам следващата седмица.

Изправих се в леглото и стиснах чаршафа.

– Ами аз?

– Извинявай, Лепида, но... – Това беше всичко, което каза. Въпреки всичките ми доводи, сълзите ми, целувките ми, това беше всичко, което каза! Извинявай. Все още не можех да повярвам. Той не можеше да казва "не"! Не и Маркус, точно толкова податлив и отстъпчив като баща ми!

Но го направи. Тръгна си, без да погледне назад.

– Скоро ли ще се върне? – тъжно попита Сабина.

– Че кого го интересува? – сопнах ѝ се аз и влязох обратно вътре. Обратно в тъпата скучна къща в тъпия скучен град, където тъпият скучен Паулиний покорно чакаше да ме забавлява.

– Имам главоболие – изръмжах му аз и тогава тъпата ми скучна дъщеря изведнъж се разрева, а после се свлече на земята като гърчеща се купчина и всички се засуетиха около нея.

Аз се оттеглих на горния етаж, докато се суетяха около нея, и се проснах на лектуса си. Все още не е твърде късно! Не може да е твърде късно! Домициан беше заминал, да, обратно в Германия при войските си. Но аз щях да се добера до него – не е твърде късно за това! И определено не е твърде късно да дам на съпруга си урок!

– Ще те видя ли след вечерния прием на Лапий?

– Няма да мога. – Паулиний с нежелание се измъкна от леглото. Богове, щеше да закъснее за наряд.

– Защо не? Нали ти е братовчед? – усмихна се Атина, подпирайки се на лакти върху разхвърляните възглавници. – Половината преторианци молят за покани. Той има най-богатата трапеза в Брундизиум.

– Да, но никога не е харесвал особено нито баща ми, нито мен. – Паулиний сви рамене, вече облякъл туниката си, и протегна ръка за сандалите си. – Смята и двама ни за вманиачени в задълженията си и за отегчителни.

– Може би точно затова те харесвам. – Атина го целуна по врата.

– Ти ще пееш ли?

– Да. – Тя посегна да вземе своята роба. – А ти защо няма да дойдеш? Това е един от последните истински приеми за сезона.

– Баща ми нареди да забавлявам мащехата си. Много е потисната, откакто той замина за Рим.

– Мащехата ти ли?

Паулиний погледна към Атина, но тя съсредоточено сплиташе тъмната си коса.

– Лепида Полиа. Чувала ли си за нея?

– Как бих могла да не съм чувала за една от най-ярките звезди на Рим? – Разкошният ѝ глас прозвуча сухо.

– Сигурна ли си, че...

– Ще се видим следващата седмица. Ще пея на приема на сенатор Гета.

Усмивката ѝ беше ослепителна, не издаваше никакви емоции и Паулиний се зачуди – не за пръв път – доколко един мъж можеше да опознае една жена, дори и ако споделяше леглото ѝ. Атина беше приятна компания през последната година; високо мургаво момиче, наето да пее за едно преторианско казармено угощение. Тогава го беше впечатлила, тъй като успя да предотврати сбиване между двама пияни трибуни, тактично да се отърве от един любовно настроен центурион и да се пошегува на гръцки – всичко това едновременно. Някога бе пяла с музикантите на претор Ларций; приятна компания и добра любовница. Мислеше, че я познава добре. Но сега тя мрачно стисна устни и той нямаше никаква представа защо.

– Какво ще...

– Следващата седмица – каза тя съвсем жизнерадостно и го изпрати до вратата, а той тръсна глава, за да се отърве от недоумението си. Жените са странни същества.

До вилата на баща му се стигаше лесно. Паулиний подкара коня си по обиколния път покрай пристанището, наслаждавайки се на аромата на сол, довяван от топлия бриз, на бодрите викове на уличните търговци по крайбрежната улица, на ярките туники на жените на фона на синевата на пристанището. Дори и крадецът, който се опита да задигне кесията му, му се стори някак весел, докато се отдалечаваше с беззлобни псувни, след като Паулиний предупредително докосна дръжката на меча си. Вече се усмихваше, докато завързваше юздите на коня пред вилата на баща си, а усмивката му засия още повече, когато Сабина се препъна в бързината си да го посрещне.

– Цяла сутрин те чакам – каза тя, като се отскубна от бавачката и се затича към него. – Мога ли да погаля коня?

– Разбира се. Името му е Зевс. Лудата ми леля Диана ми го подари, когато се присъединих към преторианците.

– Защо е луда? – Сабина боязливо протегна ръцете си към муцуната на коня.

– Защото е много красива, почти толкова красива, колкото си ти, а вместо да се омъжи, избяга в провинцията, за да отглежда най-хубавите коне в империята. Зевс е един от най-добрите. Искаш ли да се качиш за малко?

Сабина грейна и протегна ръце нагоре. Той я вдигна, сложи я на седлото пред себе си и вплете пръстчетата ѝ в гривата.

– Дръж се здраво!

Тя радостно изпищя, когато той пришпори Зевс в лек галоп.

Три пъти препуснаха нагоре-надолу по улицата, когато втората му майка се показа на портата на градината.

– И двамата сте деца – отбеляза тя, засенчвайки с ръка очите си от горещото утринно слънце. – Сабина, слизай веднага!

Паулиний слезе, свали детето от коня и се поклони:

– Здравей, Лепида.

Погледна я с ново любопитство: жената, която беше хванала окото на императора.

Тя се обърна сред шумолене на коприна.

– Заповядай.

Сабина хвана ръката на Паулиний и го задърпа навътре.

– Мога ли да ти покажа новата си кукла? Тя е Клеопатра. Нарекох я така заради приказките на татко за владетелката на Еееги

– Не досаждай на Паулиний, Сабина! – намеси се Лепида. – Иди да намериш бавачката си!

– О, аз нямам нищо против… – започна Паулиний, но Сабина вече беше хукнала.

Лепида се намръщи.

– Сега ще иска пони. Маркус ужасно я глези – каза тя, отпускайки се върху лектуса. – И така, дошъл си да ме забавляваш ли?

– Ами… Баща ми ме помоли да те наглеждам.

– И да му даваш отчет за развитието ми? Какъв примерен войник! – Тя въздъхна, докато си играеше с една черна къдрица. – Е, определено съм отегчена до смърт.

– Сигурно той ти липсва. – Паулиний беше трогнат от тъгата, изписана на лицето ѝ. Какво ли е да си имаш момиче, което да изглежда толкова тъжно, когато отсъстваш? Може би е хубаво да живееш с такава съпруга?

– Болезнено се нуждая от нещо за правене, но просто в Брундизиум не съществува кой знае какво. Абсолютно всички се връщат в градските си къщи, а ето аз – сама, затворена в една вила с четиригодишно дете.

Тя неочаквано му заприлича на Сабина, отегчена, хубава и много млада.

– Да отидем на прием довечера? – предложи Паулиний импулсивно.

Сините ѝ очи впиха погледа си в неговите.

– Прием?

– На братовчед ми, Лапий Максим Норбан. Вероятно не си го срещала – той не ни обръща особено внимание. Мисля, че смята татко за невероятно скучен. Но сега са го назначили за управител на Долна Германия и днес организира голям прощален прием.