– Евриг.

– Евриг?

– Евриг.

– Ариус е по-сполучливо – каза Херкулес. – Евриг. Богове, това е твърде жестоко.

– Вече почти не го помня

– И още по-добре, Евриг! – Херкулес се изкикоти докато пресушаваше чашата си с вино. – Това вино е отвратително. Хайде да отидем в "Синята русалка" и да се натряскаме.

– Може би ще успееш да си намериш курва, която да ти повярва на приказките за джуджетата и допълнителните им достойнства

– Искаш ли да си ги мерим, Варварино? Само извади меча си от ножницата и аз ще извадя моя

Какво отегчение.

Не исках да гледам как Варварина ще бъде главната звезда на навмахията, но Секуларните игри бяха събитието на сезона, така че, да, отидох. В бяла коприна, с колие от великолепно изработено египетско злато около шията си, взех със себе си ветрило от паунови пера и квартет марокански роби, които вървяха след мен. Денят се зазори ясен и горещ, а Колизеумът беше претъпкан до небето. Плебеите ликуваха за легионерите победители, ликуваха за германските затворници, ликуваха за жертвоприношението на белия бик за Юпитер и на бялата крава за Юнона. Императорът, с новия си преториански префект, който яздеше сред великолепие от дясната му страна, получи огромна вълна от овации. Паулиний заемаше почетното място отдясно на императора в императорската ложа и аз го гледах замислено. Повече от година, откакто го видях за последно; в Германия той беше зает с оправянето на бъркотията, предизвикана от бунта на Сатурнин. Повече от година, но той не ме беше забравил, както личеше от потоците сковани писма, които варираха от угоднически до яростни. Днес може и да гледах игрите от ложата на рода Апиций (трима-четирима от тях ми бяха любовници), но до следващия фестивал щях да седя до Паулиний в императорската ложа.

Приветствените викове към императора бяха изпълнени с вълнение. Но нищо, нищо не можеше да се сравни с безумието, с което тълпата посрещна Варварина, когато нахълта на галерата и им даде кръвта, която искаха.

– Потопи я! Потопи я! – пищяха плебеите и Ариус се захвана да им угоди.

Четири галери бяха поставили началото на навмахията, две със сини платна за спартанците и две с червени платна за атиняните. Един от червените атински кораби гореше весело. Варварина се покачи над огъня, докато наблюдаваше как враговете му долу се щураха с кофите.

– Внимавай! – изкрещя Гней Апиций до мен, напълно забравил за присъствието ми, щом атинската галера започна да се накланя на една страна. Но Ариус запази равновесие върху мачтата и се задържа за най-високата ѝ част, увил платната около единия си юмрук и стиснал меч в другия.

– Точно така! Точно така!

Беше добър. Богове, наистина беше добър. Сега ходех в цирка по-често, отколкото на игрите, защото не исках да виждам как всички приветстват мъжа, който някога беше остригал косата ми до кожа и след това си беше тръгнал жив.

– Не разбирам за какво е целият този шум – казах аз високо, когато Варварина се хвърли с главата напред в изкуственото море, но никой не ме слушаше, а и бездруго много добре разбирах за какво е целият този шум.

Ариус изплува на повърхността от противоположната страна на атинската бойна галера с меч между зъбите като пират. Той сграбчи едно гребло и се покачи на борда. Изплю острието в ръката си и нападна. Много преди другарите му гладиатори да успеят да се доближат, гребейки с галерата си, за да вземат своя дял от славата, атиняните вече тичаха хаотично в паника, докато червените платна горяха. Аз затаих дъх, когато Ариус излезе от разгара на клането. Една стрела стърчеше от рамото му, а половината му коса беше обгоряла, но на фона на пламъците и купчините мъртви тела той можеше да е самият Марс, слязъл на земята. Той не погледна назад към другарите си гладиатори, а продължаваше напред, за да доведе победата си докрай. После просто се гмурна във водата и изплува с бърз замах, като развърза предпазната броня на ръката си и я остави да потъне; изми пепелта и кръвта от лицето си. Пренебрегна напълно писъците, виковете, пращенето от искрите и пукането на горящото дърво, обърна се по гръб като момче, което плува във вир, и се понесе по повърхността със затворени очи, обърнал лице към синьото небе.

Почувствах как очите ми започват да парят и осъзнах, че ще се разплача. Стомахът ми се беше свил на топка, а ръцете ми трепереха. Аплодисментите, писъците, дрънченето на сребърни монети и дъждът от листа от рози продължиха цял час, докато Варварина се носеше по водната повърхност с блажено затворени очи… А аз никога през живота си не бях желала никого толкова силно. Защо той не желаеше мен?! Защо беше избрал Теа с нейните груби ръце и загоряло от слънцето лице? Защо не мен?! Някой ден щях да получа отговора от него, докато червата му се влачеха извън корема.

– Рудиус – прошепна едно момче от Апициите и изведнъж всички започнаха да го повтарят, шепотът се засилваше из редовете на Колизеума.

– Рудиус! Той ще получи рудиус! Императорът ще му даде рудиус!

Варваринът отвори едно око и отърси водата от ушите си. Хвърли поглед към императорската ложа, където императорът се бе изправил и пристъпил напред.

Ариус чу как сандалите му жвакат, докато преторианецът го съпровождаше нагоре по мраморните стълби. Пищящи жени се втурваха да намокрят кърпичките си в локвичките, които оставаха под стъпките му. Той чу думата "рудиус". Дървеният меч? От години си мечтаеше за рудиус!

– Поклони се – изсъска преторианецът и го сбута с дръжката на копието си в гърба. Ариус рязко вдигна глава към най-могъщия човек на света.

– И така… – Очите на Домициан се забиваха в него. – Това ли е Варварина?

– Да, цезаре.

Едва забележимо изражение на недоволство проблесна върху челото на императора.

– Господарю и Бог наш – изсъска преторианецът.

– Господарю и Бог наш – каза Ариус.

– Хубава битка, Варварино. Наблюдавам те вече осем години – дълго време. Защо все още не си захвърлил меча?

– Аз съм роб, Господарю и Бог наш.

– Казват, че робите са страхливци. – Императорът протегна лениво ръката си и щракна с пръсти. Един роб дойде със сребърен поднос. На подноса Дъхът на Ариус спря.

– Рудиус. – Императорът поглади обикновеното дървено острие. – За теб, може би. Да проверим ли? – Той отново щракна с пръсти.

Тантурест малък човек дотича бързо. Носеше накит от обръчи около плешивата си глава и роба на освободен грък.

– Несий – каза императорът, – ти четеш бъдещето с такава лекота, с каквато останалите от нас четат азбуката. Какво крие бъдещето на този човек?

Ариус погледна от астролога към рудиуса и отново обърна поглед към императора.

Несий протегна властна ръка.

– Дланта, моля!

Той се взря в линиите, измърмори напевно един-два стиха с някакви врели-некипели, понатисна мазолите от меча и белезите по ръката. После отново се вгледа в лицето на Ариус.

– Колко интересно

– Интересно ли? – Императорът се приведе напред. – Какво виждаш?

– Виждам… Ами, Господарю и Бог наш, това е много странна длан. Виждам три пъти смърт.

– Три пъти?! – възкликнаха в един глас император и гладиатор.

– Три… Чудно, наистина, повечето от нас получават само една, нали? Той ще умре веднъж от огън, веднъж от меч и веднъж от старост.

– А не виждаш ли рудиус? – Широкото червендалесто лице на императора беше непроницаемо.

– Хм… – Несий хвърли разтревожен поглед към Ариус. – Ами не Ариус почувства тъпа болка. Носещите се из въздуха розови листенца сякаш замръзнаха на място.

– Жалко. – Императорът се отпусна назад в златния си трон. Бих казал, че вече си го е заслужил. Отнеси го – обърна се той към роба.

Онемял, Ариус гледаше как свободата му се стопява.

– От огън, от меч и от старост – размишляваше Домициан. – Колко интересно. Ами това е предсказание, което си струва да се провери, нали?