Несий, астрологът, направи недвусмислено предсказание, кръглото му лице изглеждаше охранено и сияещо. Маркус усети как пръстите на Калпурния стискат неговите, докато слушаше за осемдесетте години бляскаво бъдеще, които предстояха на Римската империя. Златният век на Рим, както обеща Несий, беше в зората си.

Маркус, а с него и целият Рим почувстваха, че са го заслужили.

– Трябва да тръгваме. – Ариус усети как Теа го потупа по рамото. – Лодката ни чака. О! – възкликна тя като го обърна към себе си. – Ти пак си такъв, какъвто беше!

Той прокара ръка по косата си – измита от ореховия сок, тя имаше обичайния си рижав оттенък. Брадата също беше изчезнала.

– Харесвам ли ти така?

– Обожавам те! – Тя сплете ръце около врата му и притисна бузата си към гладкото му лице. Той обърна ръката ѝ и целуна вътрешната страна на китката ѝ. Носът ѝ бе изгорял от слънцето, косата ѝ се спускаше сплетена по гърба, а той я обичаше така безумно, че не знаеше дали светът е на мястото си.

– Хей! – извика Викс, като се появи под мишница с кучето, което беше изплезило доволно език. – Оставете това за кораба!

Ариус само го бутна с ръка и Викс се олюля назад, ухилен до уши. Той беше израснал с още три пръста по време на престоя си в двореца, а двубоите в Колизеума бяха развили мускулите на ръцете му, но все пак си изглеждаше момче. Измъченият, мнителен поглед бе изчезнал от лицето му и той се носеше по улицата със старата си наперена походка.

Те избраха пустите странични улички, ръката на Теа се беше вкопчила в тази на Ариус, а Викс тичаше напред и мяташе пръчка на кучето. Не се тревожеха, че могат да ги спрат. С печата на императрицата на документите им никой войник в Рим не би направил нищо друго, освен да ги поздрави и да отмине. Но така или иначе, всички войници бяха заети да гледат новия си император. Никой не знаеше, нито се интересуваше, че едно тричленно семейство отиваше към лодка в Тибър.

Британия. Ариус не я беше виждал, откакто беше на годините на Викс. Но когато поемеше въздух, все още можеше да усети аромата на планинските мъгли.

Той се блъсна във Викс, спрял се по средата на улицата.

– Какво… – очите му проследиха погледа на момчето.

Гладиатори.

Едри мъже, целите в белези, с лилави наметала, се качиха с твърда стъпка в чакащата ги каляска. Въоръжени мъже с далечни и напрегнати лица под шлемовете. Хвърляха раздразнени погледи към напарфюмирания, напудрен ланист, който подаваше глава от позлатената си носилка, за да ги смъмри.

– Игри – каза Теа, – за да отпразнуват коронясването. Траян много обича игрите. Ариус потръпна. Като погледна надолу към Викс, той видя израз на отвращение върху лицето на сина си.

– Да вървим! – каза Ариус.

Продължиха мълчаливо. Зад тях каляската тежко трополеше по пътя.

Ариус погледна назад през рамо. Колизеумът се мержелееше в далечината, кръгла каменна сянка, в която се криеха една ивица пясък и всичките му кошмари.

Ръката на Теа стисна неговата.

– Не поглеждай назад! – каза тя. – Спомни си какво се случи с жената на Лот!

Той примигна.

– С кого?

– Еврейска история… Повярвай ми: не трябва да гледаш назад!

Ариус откъсна поглед от Колизеума. Колебливо се вгледа в собственото си съзнание и се ослуша за гласа на демона.

Той е мъртъв, каза Херкулес. Демонът е точно толкова мъртъв, колкото и императорът. Ти, едър глупчо такъв!

Чиста, прозрачна тишина.

– Ариус?

Колизеумът остана далеч зад гърба му и потъна в небитието, а той отправи поглед напред.

 Това беше просто малка, бързоходна лодка, предназначена за превоз нагоре-надолу по река Тибър, но тя щеше да ни отведе до морето. Ариус вече вдишваше вятъра и кръстосваше палубата с нова, по-лека походка, която изпълваше сърцето ми с радост. Той изхвърли един моряк през палубата, защото се беше опитал да ритне кучето, но след това доста дружелюбно го измъкна от водата. Друг моряк пък плесна Викс по врата, защото се катереше по мачтите, но Ариус не го метна зад борда. Дори посъветва моряка да пляска сина ни по-често, защото Викс си взимаше поука бавно. Приятно бе да виждам Ариус толкова спокоен и жизнерадостен. Приятно бе и че поемаше грижата за Викс и вече нямаше така да ми тежи да се разправям сама с него.

– Хубаво е, че надживя увлечението си по арената – отбеляза Ариус през слънчевия следобед, който последва, облегнат на перилото до мен, докато наблюдавахме как Викс се опитва да спори за нещо с капитана за определяне на курса. – Може и да е луд, но прекалената лудост не е полезна на арената.

– Колко време мислиш, че ще успеем да го задържим? – Гледах как Викс разрошва рижавата си коса с жест, точно изкопиран от баща му. – Той говореше нещо за завръщане в Рим някой ден, за това как ще стане главнокомандващ на легиони, ще предвожда армии и ще съсича дракони

– Няколко години.

– Можем ли да го спрем?

– Императорът на целия познат ни свят не успя да го спре. Ариус ме прегърна през кръста и опря брадичката си върху главата ми.

– Онзи астролог не каза ли, че Викс ще поведе армия някой ден?

– Ще води армия от бандити, това ще води! Синът ни се е запътил към бъдеще на престъпник. – И все пак… Моето дете, син на певица и гладиатор, да порасне и да стане главнокомандващ на легиони… Как ли би бесняла Лепида Полиа, ако можеше да разбере! Но нея вече я нямаше, за да излива злобата си върху когото и да било. В известен смисъл това не ме вълнуваше особено. Щом бях участвала в свалянето на император, всичко друго ми се струваше по-незначително, дори и Лепида. Даже почти не си направих труда да се запитам кой я е убил. Можеше да е всеки. Колко ли врагове си беше създала през годините на мрачни кроежи?!

Несий все повече идваше на себе си. Той се отби при мен вчера, хвана ръката ми и каза, че бебето ми ще е момиче.

– Първото от цяла върволица – усмихна се той. – Червенокоси и непоносими – много интересно! Късмет, скъпа моя! – И ме целуна бузата.

Момиченце. Исках момиченце. Дъщеря, родена в Британия!

– Какво има? – долови усмивката ми Ариус.

– Ще ти кажа по-късно. – Нямаше смисъл да му казвам, преди пътуването да е приключило; ужасно щеше да се притеснява. – Може ли ножа ти за малко?

– Защо?

Аз го измъкнах от ножницата на кръста му и прободох китката си с едно плавно движение. Той го грабна от ръката ми.

– Теа!

– Не, това е то! – Усмихната, аз протегнах ръката си над борда и оставих една-единствена капка да падне във водите на Тибър, преди да притисна краищата на раната. – За последен път!

Изгледа ме недоверчиво.

– Кълна се!

Хвана китката ми и спря струйката кръв с палец. Зарови свободната си ръка в косата ми и ме целуна.

Аз вдигнах глава, замаяна и смееща се, и видях морето. Дори не бях забелязала кога Рим беше останал далеч зад нас

Император Тит Флавий Домициан умира в пет часа следобед на 18 септември 96 година след Христа. Той е мъж, изпълнен с много противоречия: войник, боготворен от легионите си, администратор, тачен заради вниманието, което обръща на детайлите, параноик, извършващ безпричинни екзекуции. Много от особеностите му, описани в тази книга, са достоверни: популярността му сред обикновените войници, завистта му към по-големия му брат Тит, ненавистта му към евреите, страстта му към гладиаторските игри, вечерните му пиршества в черно, трактатът му за грижи за косата и странният му навик да убива мухи с върха на перата си.

Теа е литературен герой, но произходът ѝ от Масада е напълно исторически обоснован. Цяло селище от разбунтували се евреи организира масово самоубийство, за да не попадне под римска власт, и едва неколцина оцеляват. Замислих се какво ли чувство на вина биха изпитвали оцелелите от подобно ужасяващо събитие и така се роди образът на Теа. Лепида Полиа и Маркус Норбан също не са реални личности, но много от образите на другите герои се основават на факти. Император Домициан действително взима племенницата си Юлия за любовница, докато тя не умира при предполагаем предизвикан аборт; продължението на живота ѝ като девица весталка е плод на въображението ми, тъй като подобно бягство би било много по-трудно от описаното тук, при положение че весталките са били избирани като деца с много пищна публична церемония. Но все пак Домициан действително екзекутира няколко весталки по време на управлението си по обвинение, че са нарушили обета си. Втората му племенница, Флавия (която в действителност е била братовчедка на Юлия, а не нейна полусестра), е била наистина изпратена в изгнание на остров Пандатерия, осъдена като християнка, мъжът ѝ е бил екзекутиран, а съдбата на двамата им синове е неизвестна. Домициан често е бил придружаван на игрите от момче, облечено в червена туника, което ме вдъхнови за образа на Викс. Съществувал е и преториански префект Норбан, чиято роля в убийството на Домициан е била съществена, но не напълно изяснена. Императрицата е участвала в заговора; тя действително е открила смъртна присъда с името си, което я е принудило да ускори плана за убийство, и доживява до дълбоки старини след смъртта на съпруга си.