Нацупих се и излязох от стаята. Как смееше да ме държи в неведение за нещо подобно? Новина като тази беше изключително важна. Не бях планирала да държа Паулиний на верижка, когато се върне в Рим, но сега нещата бяха различни. Сега той беше дясната ръка на императора. Можеше да ми осигурява покани за двореца всяка вечер! Освен ако не ме беше забравил… Но всъщност не мислех, че е възможно. А ако беше, щях бързо да го накарам да си припомни. По-добре да седна да му напиша писмо още сега, за да го подсетя.

Може би трябваше да се омъжа за него. Дали щеше да е възможно от правна гледна точка? Рим има толкова досадни закони за кръвосмешението.

"Скъпи мой Паулиний"

В Храма на Веста Пламъкът на олтара е два пламъка. Очите ми са замъглени. Глад. Прави ме слаба. Разсеяна. Отдалечена. На хиляди левги от това тяло, което мразя.

– Твърде си слаба, Юлия – мръщи ми се той понякога.

Е, дори и един цезар не може да има всичко. Ям, когато ми каже, а когато си тръгне, отивам в лаваториума и повръщам всичко. От седмица не съм яла. Тялото ми ще се стопи.

Полусестра ми Флавия ми пише. Дори и от такова разстояние, на каквото е Сирия, където мъжът ѝ е наместник, тя е чула достатъчно, че да се тревожи.

"Чух някои много странни слухове, скъпа моя" – написа ми тя с бързата си непоколебима ръка. "Хората обичат да говорят, нали? Чичо ти вероятно пак е увеличил данъците, за да ги накара да си измислят такива неща. Но достатъчно за клюките. Добре ли си, Юстина? Изобщо не звучиш като себе си."

Юстина. Това беше галеното име, с което баща ни ме наричаше, когато бях малка. Юстина, защото изглеждах сериозна като съдия. Вече никой не ме нарича Юстина. Никой, освен Флавия, която е на хиляди левги далеч от тук и не бива да я тревожа.

Маркус се тревожи. Нещо го е направило нещастен, но пак намира време да се тревожи за мен. "Хапни нещо, Юлия. Пази си силите." Мисли си, че съм луда.

"За бога, дете, наистина си твърде слаба", ми каза императрицата миналата седмица. Отношението ѝ към мен не се промени: спокойно, величествено, учтиво. Ако изобщо нещо се е променило, е, че ме гледа с леко съжаление.

Заради чичо ми? Или защото съм луда?

Ядях по малко, когато замина за Германия. Но сега той се връща. Получих писмо, след като Сатурнин беше убит, и това, което пишеше вътре, накара плътта ми да се стопи от тялото ми за миг. Но тогава погледнах писмото отново и в него нямаше нищо, освен грубовати закачки. Дали не си въобразявам всичко? Образите – толкова са разпокъсани. Затварям очи и единственото, което не потрепва, е пламъкът.

Веста, богиньо на огнището и дома, помоли орисниците на съдбата да съкратят живота ми. Отнема твърде дълго време да умра от глад.

90 година след Христа

– Брундизиум Господарят ми беше пълничък, плешив, усмихнат и весел човек, но две дълбоки линии се появяваха от двете страни на устата му, когато се ядосаше, и го превръщаха от безобиден претор в суров и разгневен съдник. Двете линии бяха много дълбоко врязани днес, когато влязох в слънчевия малък атриум и се изправих пред него, седнал на сребристия си лектус. Това щеше да е сериозно.

С няколко остри думи ми разказа какво е станало.

– Съжалявам, доминус! – казах покорно. – Няма да се случи отново.

– Казвала си го и друг път, Теа! Винаги се повтаря.

– Ще бъда по-внимателна този път, доминус. Обещавам.

– Доста пари изгубих. А и нещо повече от пари.

– Знам!

Никога по-рано не го бях виждала толкова ядосан. Потреперих.

– Знаеш ли колко редки са асирийските двойни флейти? – Лариций ме стрелна с поглед. – Трябваше да ги внеса чак от Тива! Купени са от най-стиснатия дърт пазарящ се арабин, който някога се е раждал на този свят! И къде са асирийските ми двойни флейти сега? Направени на парчета от това твое отвратително отроче!

– Играл си е на гладиатор – казах боязливо.

– Той ще ми "изгладиатори" цялата къща и ще ме остави без дом – каза Ларций мрачно. – И не са само флейтите. Вчера разкървави носа на едно от момчетата хористи.

– Просто се е закачал. Това е само… Е, да, игрите му са груби. – Обичта му е груба… Прогоних мисълта. – Той чака отвън, за да се извини, доминус! Много съжалява Синът ми влезе като по сценарий. Косата му беше зализана с вода, миришеше на сапун и носеше най-неунищожената от туниките си. Всъщност не изглеждаше смирен, както се надявах, но поне бе успял да постигне вида на някакво временно затишие пред буря.

– Версенжеторикс! – сръчках го аз, за да застане изправен пред Ларций. – Имаш ли нещо да казваш на господаря ни?

Викс прокара загрубелия си бос крак по мозайката.

– Съжалявам.

– За какво? – пак го сръчках.

– Не знам.

– Флейтите!

– Казах, че съжалявам.

– А сбиването с момчето от хора? – подсказах му аз.

– Хленчещ, циврещ женчо – каза той с презрение – За това не съжалявам.

– Версенжеторикс! … – изсъсках аз.

– Разбирам – каза Ларций. – Махай се, ужасно дете, и се опитай да не чупиш нищо друго до края на деня.

Синът ми се измъкна намръщен.

– Съжалявам, доминус! – въздъхнах аз. – Обещавам да го набия.

– Не съм видял това да е довело до нещо добро, но щом настояваш. Той ти стопява наследството, да знаеш!

– Моето… наследство?

Усмивката проби през строгото изражение на Ларций и той с жест ме прикани да седна на един стол пред лектуса.

– Това е другата причина, заради която исках да те видя, дете. Промених си завещанието, за да те включа в него.

– Наистина ли?

– Ще наследиш малко пари, когато аз почина. Твоите пари – нали не си мислеше, че ще задържа за себе си всичко, което си изкарала? Аз ги инвестирах за теб. Освен тези, които ти удържах заради щетите, нанесени от твоя Викс. Той ще бъде освободен заедно с теб – добави малко колебливо Ларций, – когато умра. И съм щастлив, че няма да съм наблизо, за да видя хаоса, който ще докара на цивилизования свят.

Той се усмихна, когато се метнах напред и притиснах бузата си в пухкавата му ръка.

– Благодаря! Благодаря, благодаря – ти си най-милият господар, доминус

– Да, да. Върви да напердашиш онова ужасяващо дете, което имаш, и после да си упражняваш гласа. Все още чакам да чуя по-гладко изпълнение на последния куплет на "Сребърно море".

– Да! Да, ще се упражнявам!

Аз се поклоних и само дето не затанцувах из стаята. Свободна след смъртта му! Дано Ларций да живее дълъг живот, моля те, Господи, но един ден, когато Викс вече ще е пораснал, ние и двамата ще сме свободни! С малко пари, за да започнем свой собствен живот. Аз ще мога да работя за себе си, за разнообразие – да пея музиката, която искам, да отказвам на клиентите, които не харесвам, да си стоя вкъщи, когато не ми се излиза на сцената Къщата беше жизнерадостна сбирщина от хора: робите на Ларций, прочутите му момчета хористи, свирачите на флейта и на лира, всичките някак поставени в ред от Пенелопа, простичката освободена робиня, която го обичаше като предана съпруга. Тя сграбчи ръката ми, докато минавах покрай нея, къдриците ѝ потреперваха от гняв:

– Теа, Викс беше заловен в двора пак да играе на зарове с просяците. Викс изпищя, като го хванах за ухото и го завлякох обратно в уютната си малка стая на първия етаж.

– Ау! Нищо лошо не правех! Той беше един стар легионер и каза, че ако спечеля една игра на зарове, ще ми покаже меча си! Знаеш ли какъв вид меч наричат гладиус? Мога ли да...

– Не, не може да имаш гладиус!

Плеснах го и той заподскача пред мен по коридора, като мушкаше и финтираше към всяка една от статуите, които подминаваше по пътя си.