– Как можа веднага след като я роди, така напълно да се откъснеш от дъщеря ни?! – питаше ме Маркус, омагьосан, надвесен над люлката.
– Не искам да я разглезвам, скъпи И тръгвах в коприните с цвят на нефрит или сапфир, показвах раменете си повече от всякога – добре че бременността не развали фигурата ми! – за да се срещам със сенатори, войници и трибуни, защото една омъжена жена с дете, което без съмнение е от съпруга ѝ, можеше да прави каквото си поиска
– Толкова дълго те чаках! – изръмжа Луций Марцелий, а и Авъл Дидианий, а и онзи доста впечатляващ африкански боец с тризъбец, който не говореше много, но пък беше повече от готов да си поиграе с мен. Доста бях разочарована, когато Ариус го уби на арената.
Маркус не заподозря нищо. Това беше друг урок, който научих. И колко прекрасно беше всичко – и приемите, и бижутата, и пиршествата, и мъжете! Лепида Полиа – примата на Рим! Винаги съм си знаела, че ще стане така! Винаги! Точно каквото заслужавах!
И тогава изведнъж – край! На всичко! Запратена в Брундизиум, хубав малък крайморски град с разкошни летни вили и сапфиреносиньо пристанище с твърде много екзотични езици, отекващи по доковете – но на стотици левги от Рим… А Маркус – винаги милият, винаги любезният Маркус – изведнъж се беше превърнал в каменна стена.
Гласът на Ирис прекъсна мислите ми:
– Да ви облека ли нощницата, домина?
– Да.
Внезапно ми опротивя червената стола. Червено – сватбеният цвят, цветът, който носех, когато се омъжих за Маркус. Маркус – виновният за това, че съм изолирана тук!
Стъпките на Ирис се отдалечиха и аз наблюдавах отражението си в полираната стомана. Изглеждах невероятно съблазнителна. Косата ми беше израснала отново чак до талията, като блестящ синкавочерен водопад. Как можеше съпругът ми да ми откаже каквото и да било?
***
– И какво стана после? – измънка Сабина, като се прозяваше.
– Ще довършим приказката утре, скъпа. Вече си почти заспала.
– Не съм… – тя отново се прозя.
Маркус погали меката ѝ кестенява коса. Беше толкова копринена, също като на Лепида. Той се усмихна и изпита мълчалива благодарност към жена си, че го беше дарила със Сабина. Първата му жена не искаше деца; Паулиний беше случайност, за която тя обвиняваше Маркус.
– Е, надявам се, че наистина аз съм виновникът, Тулия – беше казал той в опит да се пошегува, а тя грабна един мраморен бюст на баща му и го метна по него.
– О, аз не съм Тулия – беше казала закачливо Лепида със съблазнителен глас.
И още през първата година от брака им: Вибия Сабина.
– Лека нощ – каза той нежно на дъщеря си и се оттегли.
– Маркус? – извика Лепида като чу стъпките му отвън. – Влез, скъпи. В този коридор е толкова студено!
… Но го стопли усмивката, с която го посрещна, извръщайки се от огледалото, както и черната ѝ коса, спусната по гърба ѝ, и трапчинката, играеща на бузата ѝ.
– Седни, Маркус. Сгряла съм малко вино Той ѝ се усмихна в отговор и се остави топлината да го обгърне
Глава девета
Противникът с мрежа и тризъбец беше Тракиеца, прославен в Силиция, който обаче трепереше от ужас, че ще трябва лице в лице да се изправи срещу Варварина в Колизеума. Ариус го уби с бързина и безразличие, като проби с върха на меча си челюстта му, и излезе с горда крачка през Портата на живота. Почитателите ликуваха, а демонът се прозя и отиде да спи някъде дълбоко в съзнанието му.
– Много добре, скъпо момче! – Галий почти не вдигна поглед от сметките си, когато Ариус се прибра и се отби при казармения лекар за обичайния преглед. – Върви да се напиеш, ако искаш. Опитай се да се върнеш преди зазоряване. Нали?
Последва обичайното вилнеене в таверната на любителите на игрите, обичайното трошене на кани за вино и на прозорци. Те знаеха, че трябва да стоят настрана – беше юли, улиците се нажежаваха под огненото месингово слънце, а всички знаеха, че нравът на Варварина беше мрачен и избухлив през летните жеги. Едно момиче се доближи, като се усмихваше неспокойно.
– Аз съм Фулвия – каза то запъхтяно, докато той пиеше направо от бурето с пиво. – Ти си Варварина, нали?
Той я погледна. Сини очи. Светла коса. Става.
– Видях те днес на арената. Ти си чудесен боец Ариус посочи с пръст нагоре по стълбите, където собственикът на хана му даваше да ползва една стая. Тя се засмя и тичешком се втурна към леглото. Момиче без особени изисквания. Нямаше нищо против, когато той завъртя лицето си към стената след това и млъкна. Никоя от тях нямаше нищо против, тези дузини момичета, които бяха споделяли леглото му през последните години. Те изглеждаха разочаровани, ако им говореше, сякаш говоренето разваляше загадъчността. Те искаха Варварина мрачен, мълчалив, тайнствен.
За него нямаше значение. Вече не искаше да говори с момичета. Никога вече.
Преди виждаше Теа навсякъде. Всяка тъмна плитка беше нейната, всяко тясно бедро, подпряло кошница. Надеждите му се пробуждаха и разбиваха десетки пъти на ден. Агония, но сега и тя му липсваше. Агонията беше по-добра от забвението. Лицето ѝ вече се изплъзваше от паметта му, какви точно бяха очите, и носът, и устните ѝ; убягваше му. Понякога сядаше с плътно затворени очи и се опитваше да си спомни, докато главата не започваше да го боли. Ако забравеше лицето ѝ, щеше да забрави всичко: начина, по който докосваше белезите му, начина, по който го караше да говори, начина, по който го беше убедила, че неща като демоните, кръвта и кошмарите не са истински.
Вероятно вече бе мъртва.
Скоро той остави русото момиче, тихичко се измъкна през мрачните пресечки до улица "Марс". Главорезите на Галий го пуснаха да влезе, без да кажат и дума: звездата гладиатор нямаше вечерен час. Галий дори му плащаше скромна месечна издръжка. Всичко беше съвсем цивилизовано, всичко, освен частта с убиването.
Кучето му изскимтя радостно, когато влезе в стаята. То лежеше свито на възглавницата му и прогризваше дупка в кожените му ръкавици за дуели.
– Това е третият чифт ръкавици за тази година – изсумтя той.
Сивата кучка размаха опашката си и заподскача, накуцвайки, към края на леглото. Тя беше загубила единия си крак при сбиването с онази глутница улични псета, но се справяше достатъчно добре и на другите три. Той се смъкна в леглото с пъшкане, костите му, с които злоупотребяваше, изскърцаха в знак на протест, а кучката се сви на кълбо в краката му.
– Веднага надушваш слабото място на човек, нали? Безполезно куче.
Той подръпна закачливо коприненото ѝ ухо, а тъмният ѝ поглед безнадеждно му напомни за Теа.
***
Теа
Сива туника, сребърни гривни, сплетена коса: моите доспехи.
– Теа? – Пенелопа подаде главата си с посивели къдрици в спретнатата ми малка стаичка. – Нали знаеш, че ще пееш на прощалния прием преди вечерята у сенатор Абрактий?
– Да, готова съм.
Закопчах последната гривна на мястото ѝ и се огледах за лирата си.
– Ларций ти изпраща един едър роб за ескорт. Тези колесничари понякога са доста груби.
– Скъпият Ларций – усмихнах се аз.
Моят господар. Колко го обичах! След като Лепида Полиа ме беше изхвърлила като лекьосана дреха, трябваше да издържа три месеца в бордей на морския бряг. Три месеца с потни пръхтящи мъже: търпях, докато свършат, забравях веднага щом си тръгнеха. Растящият ми корем ме спаси; моят господар ме наливаше с отвари, за да махне детето, но аз ги повръщах. Когато коремът ми ме направи твърде тромава, че да приемам клиенти, господарят ми ме плесна по тила и се огледа за някой, който да го отърве от мен. Бях изпратена до една доста приятна малка вила, която гледаше към оживения Форум на Брундизиум и скоро стоях изправена пред розовото лице на новия си господар. Просто друг сводник, както допуснах.