Напоследък изглеждаше по-добре. По-спретнат, по-представителен. Влиянието на Лепида, разбира се. Паулиний погледна към мащехата си.
Тя се беше облегнала на възглавниците и ядеше грозде от сребърен поднос, а изящната линия на шията ѝ изглеждаше толкова млада и някак незащитена. Почти не бе отронила дума през цялата вечер. Паулиний усети внезапен изблик на съчувствие към нея. Естествено, тя вероятно усещаше, че губи почва под краката си – да се омъжи за такъв изключителен мъж. Наистина беше много млада – на двайсет, една-две години по-млада от него самия. А когато я беше видял за пръв път с червения младоженски воал, не изглеждаше на повече от шестнайсет. Той ѝ се усмихна през масата.
Лепида
Не бях изпитвала подобно отегчение от… – ох, не си спомням откога. Отегчителният Маркус и отегчителните му приятели и този отегчителен гръцки оратор, и всичките им отегчителни разсъждения за съдбата на империята. Всеки път, когато си помислех, че най-накрая разговорите им са се изчерпали, някой отново подхващаше темата за Платон. Или за някой от ужасните трактати на Маркус.
– Намирам възгледите ти относно намаляващата раждаемост за доста интересни, Норбан – казваше сенатор Сулпиций или Грациан, или някой друг, точно толкова отегчителен, и те продължаваха още цял час, обсъждайки отвратително скучния трактат на Маркус, който се наложи да прочета миналата година само за да бъде доволен. Разбира се, всички го караха да чете на глас откъси от него, но той за мое щастие отказваше, въпреки че за мен бе очевидно, че всъщност изгаря от самодоволство. Колко е елементарен! Тях изобщо не ги интересуваше трактатът му; просто се надяваха да получат поредното безплатно угощение. За всички беше очевидно. За всички, освен за слабоумния ми съпруг.
Паулиний си тръгна последен. Той настоя Маркус да го заведе горе, за да каже лека нощ на Сабина. Просто да ти се догади от погледа и лицата им, докато гледат надолу към малкото креватче. Не разбирам защо са толкова привързани към нея. Изобщо не прилича на мен. Едва ли човек би могъл да я изведе сред обществото, не и с тия гърчове, които получава на обществени места. Гърчещо се изчадие със запенена уста. Трябваше да се досетя, че което и да е дете на Маркус ще бъде деформирано. А тя е дете на Маркус; бях се погрижила за това.
– Мисля, че всичко мина много добре, скъпа – каза Маркус, когато най-сетне отпрати Паулиний.
– Да, мили – усмихнах се аз и повдигнах ръката си до устните му.
Наведох се напред и го целунах, а той задържа лицето ми в дланите си.
– Остани при мен тази нощ… – казах лукаво.
Имах собствена спалня – бях настояла за това! – и Маркус никога не си позволяваше да идва, без да го поканя, но аз му осигурявах редовен достъп. Тези малки прояви на привързаност го правеха щастлив и плащаха сметките ми.
– С удоволствие! След като разкажа на Сабина приказка за лека нощ. Сабина, винаги Сабина! Той съвсем изглупяваше по това тъпо дете! Понякога се чудех дали не беше грешка, че я родих. Няма да е добре да бъда изместена от собствената си дъщеря, нали? Но се усмихнах и измърморих:
– Колко добър баща си! – и продължих да се усмихвам, докато стъпките му не заглъхнаха в стаята ѝ и тогава му се оплезих зад гърба.
Влязох в спалнята си и се загледах в отражението си в полираното метално огледало, докато Ирис махаше фибите от косата ми. Наситено червената туника ми отиваше. Имах подходящ цвят на лицето за червено, а с това не можеха да се похвалят много момичета. Дори Юлия от императорското семейство изглеждаше бледа под сватбения си воал. Моят воал, от друга страна – сватбеният ми ден беше прекрасен! Бялата туника, пурпурният воал, процесията, ритуалът в гробницата – всичко беше идеално! Е, освен Маркус; той просто изглеждаше стар. И все пак установих, че мога да го пренебрегна доста лесно. На сватба младоженката е звездата. Дори имаше двама гладиатори, които се сражаваха в моя чест.
Не, не Варварина. Той беше изпратен от своя ланист на турне из провинцията. Страхуваше се от мен, без съмнение и от това, което можех да направя, ако посмееше да си покаже лицето в Рим. Е, с право се боеше. Щях да го хвърля на лъвовете, без да се поколебая и за миг, все още бих го направила. Ако се бе осмелил да се покаже на сватбата ми!
Така де… Беше великолепен ден! Просто великолепен! Но нощта Маркус, според традицията, трябваше да ме пренесе през прага, но беше твърде стар и немощен. Паулиний ме пренесе вместо него, а след това всички се поклониха и ме оставиха насаме с новия ми съпруг в тъмната спалня.
– Косата ти?
Когато свалих червения воал, Маркус посочи към купчината къси къдрици, оформянето на които беше отнело на Ирис и машата цялата сутрин.
– Ами една много зла стара жена с ножица ме завлече в някаква тъмна уличка – казах непринудено. – Вероятно точно в този момент пришиват косата ми към перуката на някоя плешива матрона.
Това беше историята, която пробутах и на баща си, когато се прибрах от гладиаторските казарми с коса, окастрена почти до кожата. Ох, можех да накарам да хвърлят Ариус на лъвовете, но първо трябваше да обясня на татко защо изобщо съм отишла в стаята му, а дори и благосклонността на татко си имаше граници… Не. По-добре щеше да бъде да се погрижа за Ариус когато му дойде времето.
Но докато се върне от едногодишното си турне из провинцията, татко вече беше повишен от организатор на игрите в претор и нямах никакъв шанс. Е, някой ден ще да успея да му отмъстя! Винаги успявам!
– Поне са ти взели само косата… – Маркус беше доста загрижен и аз го дарих с най-омайната си усмивка. Погледът му омекна и той взе ръцете ми в своите и ме накара да седна: – Лепида, нека ти разясня нещо… – Седна до мен. – Това, което ще става тук, го определяш ти! Ако искаш този брак да бъде формален и само за известно време, ще го разбера!
– Не ставай смешен, Маркус – направих гласа си нежен и съблазнителен. – Искам да съм добра съпруга. С деца и… – понадиплих разни красиви думи по темата и гледах как погледът му съвсем омеква, а веднага щом се наведох към него и го целунах… Е, това беше всичко.
Изобщо не беше ужасяващо. Нищо, от което да ти побелее косата. Маркус беше точно какъвто очаквах да бъде. Нежен. Деликатен. Внимателен. Малко прекалено внимателен. Не искам да се отнасят към мен сякаш съм направена от стъкло. Обичам малко да си… поиграят с мен. Но, разбира се, въздишах и го гледах с обожаващ поглед и му казвах, че е прекрасен, а той дори и не заподозря, че когато затварях очи, го правех, защото не можех да гледам голото му деформирано рамо, без да изпитам отвращение. Но си струваше, защото ми позволяваше да правя всичко, което пожелая. Да ходя, където пожелая. Да харча, колкото пожелая Въздъхнах и прокарах сребърния гребен през косата си. Какви славни години бяха! Маркус се отправяше към Сената всяка сутрин, а вечер аз се измъквах на пиршества за цялата нощ. Наистина, понякога се чувствах доста привързана към Маркус. Не си бях мислила, че ще остана омъжена за него толкова дълго – лесно можех да се прехвърля на някой по-млад и хубав още през първата година, – но бързо научих, че толерантен стар сенатор е по-добре от ревнив млад войник.
– Имаш ли нещо против, ако изляза? – не забравях да го питам от време на време. – Обожавам приемите и пиесите, скъпи. Аз просто не съм толкова умна и интелигентна като теб.
– Не, ти си млада, прекрасна и много очарователна! – Той ме целуваше по бузата. – Така че върви да се забавляваш.
Винаги му благодарях сладко, преди да се обърна и да се впусна в забавления. Какви приеми! Вино, музика и красиви мъже, които ми правеха комплименти, мъже, които се тълпяха около лектуса ми и ми казваха, че съм красива, мъже, които дори не биха ме погледнали една година по-рано, но които сега ме желаеха, защото бях патрицианката Лепида Полиа и имах дремещ стар съпруг, който ми позволяваше да правя каквото си поискам, а аз се погрижих да стана най-красивата жена в Рим.
Научих се как да си гримирам лицето така, че да изглеждам елегантна, а не като провинциалистка. Научих се как да завързвам столата си небрежно на рамото, така че коприната да изглежда сякаш всеки миг ще се смъкне. Научих се как да се движа съблазнително в тези коприни. Научих се как да се смея с очи и да обещавам най-различни удоволствия с миглите си. Научих се да използвам провлечения говор на хората от висшето общество, който незабавно разкриваше кой е от елита и кой не е. Научих, че наистина смятат баща ми за доста непохватен, така че хората, които бяха важни за мен, по-добре да не ме виждаха с него. Научих за отварите, които можеш да изпиеш, за да се предпазиш от бременност. Научих, че една омъжена жена може да прави всичко, което си поиска, стига мъжът ѝ да не го е грижа или поне да не забелязва. О, колко много научих!
