Шмугнаха се в преторианската баня, свалиха пропитите си с пот туники и със задоволство се отпуснаха в горещата пара на лаконикума[14].

Верий пипнешком започна да търси съда с вино сред кълбата от пара. Ще ходиш ли на гощавката при Марцелус довечера?

– Не мога. – Паулиний обърса челото си с кърпа.

– На друго пиршество ли ще ходиш? – ухили се Верий. – Може би интимна вечеря за двама?

– Не.

– Еее, стига де. Ами онази твоя певица, след която се влачиш – Антония?

– Атина. Не, не е тя.

– Не те виня, хубава е. Скъпичка обаче. Очаква да ѝ правиш множество дребни подаръци. Колко ще ти излезе тази малка вечеря за двама?

– Ще ходя при баща си, магаре такова! Той е в града.

– Баща ти ли? Не знаех, че изобщо излиза от Сената.

– Не знаеш? Сенатът се разпуска през лятото. Като училищата.

Паулиний отпрати прислужващите в банята, когато се приближиха с масла и стригили[15].

Никога не се беше чувствал удобно роби да му трият гърба. Войниците трябва да се грижат сами за себе си.

– Може пък аз да навестя твоята певица вместо теб? Да ѝ кажа колко ти липсва, докато ти слушаш всички онези стълбове на империята да декламират и хвалят добродетелите на републиката и александрийски стихове. – Верий изпръхтя, когато прислужникът прокара стригила по гърба му, за да попие потта. – Или може би да ѝ кажа, че ухажваш онази апетитна твоя мащеха?

– Хей, престани! – каза Паулиний.

– О, не започвай пак! Само изразявам най-сърдечното си възхищение към онова невероятно съблазнително същество, което по някаква случайност ти се пада законна майка. Паулиний метна по него една кърпа. Последва сборичкване и те събориха един поднос с масла за вана. Паулиний отпрати робите, докато подреждаше малките стъклени шишенца във войнишки редици.

– Нали разбираш… – Верий се изтегна на една мраморна плоча и кимна на масажиста да дойде. – Никога не съм допускал, че баща ти ще се ожени за момиче, което е на една трета от възрастта му. Виж баща ми, този дърт козел, вече има четвърта жена! Но твоят,– Паулиний прокара стригила по ръката си и обра потта. Спомни си как си беше помислил същото.

– Татко… това момиче, Полиа… ами… тя е още дете – беше се изпуснал той преди четири години. – Извинявай, не трябваше да...

– Съвсем правило наблюдение – усмихна се баща му. – Знам какво си мислят всички – стар развратник с младо момиче. Нямам нищо против да дам на хората повод да се посмеят.

Кипналата от гняв кръв обагри бузите на Паулиний. Никой не може да се подиграва на баща му пред него!

– Кой ти се смее? – запита той.

– Всички – каза Маркус сухо. – Не настръхвай така, момче!

– Но те говорят.

– Говори се, че съм си загубил ума по момиче, което е достатъчно младо, че да ми бъде дъщеря. Те не знаят, че това е заповед на императора, против волята ми. И все пак мисля, че двамата заедно можем добре да се справим, Лепида и аз – усмихна се Маркус. – Нямам никакви илюзии, Паулиний. Не и на моята възраст. Но Лепида ме харесва достатъчно и това може да е приятно.– Паулиний осъзнаваше с чувство на неудобство, че собствената му майка не е била особено… приятна.

– Приятна ли? – беше изръмжала веднъж леля му Диана. – Паулиний, та тя беше кучка от класа!

– Лельо Диана… – започна той, но не успя да опровергае думите ѝ.

Беше едва на три, когато майка му се беше развела с баща му, на десет, когато беше починала, но въпреки това си спомняше как тя крещеше и мяташе предмети. Веднъж, спомни си той, беше хвърлила всичките сто четирийсет и два свитъка на Аб Урбе Кондита на Ливий във фонтана на атриума.

– И бездруго не беше особено добро издание – спокойно отбеляза тогава баща му.

Е, ако баща му искаше малко спокойствие на старини, тогава имаше благословията на сина си и никой няма да си позволява да му се подиграва! Във всеки случай – не и пред Паулиний Вибий Август Норбан.

Верий все още говореше с глас, приглушен в мраморната маса за масаж:

– Знам, че си твърде докачлив, че да позволиш на баща ти да ти помага – въпреки че не разбирам защо; ако той беше мой баща, вече щях да съм си измолил префектура, но ако нямаш намерение да го молиш да те пратят да воюваш в Германия, поне помогни на мен.

– Още ли мечтаеш за битки и слава на Рейн?

– Сънувам го всяка нощ. Будя се точно когато императорът ме награждава с лавров венец и с триумф. Де да бяхме отишли с него в Тапе[16]!

– Явно са успели да пробият вражеските редици и без нас.

– Домициан следва примера на император Тит, сигурен съм в това. Накарай Руфий Скаврус да разказва за битките на Тит в Иудея; ще чуеш най-хубавите истории. Като момче най-голямата мечта на Паулиний беше да спаси живота на императора. Да се хвърли на пътя на отровна стрела, да повали прицелващ се убиец, да съсече цяла орда от варвари. Глупави момчешки мечти. И все пак… да служи, просто да служи!

– Да си Норбан означава да служиш! – беше го учил баща му.

Да накара баща си да се гордее с него щеше да е по-хубаво от всеки лавров венец или почести.

– Хей, събуди се! Време е да вървиш да се подмазваш на баща си и на неговата очарователна, очарователна съпруга – запримигва шеговито Верий. – А аз ще предам на Антония най-добрите пожелания от твое име.

– Атина.

– Може и още нещо да ѝ предам. Паулиний го замери с кърпа.

– Линий! – разнесе се вик веднага щом Паулиний прекрачи прага на бащината си къща и нещо се хвърли в коленете му.

Той се разсмя и се наведе, за да прегърне своята полусестра, която вече беше на четири и половина.

– Пораснала си, Вибия Сабина! Голямо момиче!

Той разчорли кестенявата ѝ коса и тя се разсмя. Беше дребна, слаба като птичка и със светло лице; раждането ѝ бе голяма радост за него; винаги беше искал сестричка. Тя бе болнава и изпадаше в леки пристъпи на епилепсия, но смехът ѝ беше очарователен. Маркус ги наблюдаваше с усмивка, докато накуцваше из атриума с басейн със сини плочки и изящни мозайки.

– Сабина, къде забрави поклона? – Лепида влезе с плавна походка, цялата в наситено червена коприна и с розови перли. Самата тя беше толкова изящно същество, че трудно можеше да се повярва, че е майка на Сабина – с очи на кошута, твърде крехка, за да може да вдигне дете на ръце, камо ли да го износи. Малкото маймунско личице на Сабина стана сериозно и тя пусна брат си, за да се поклони тържествено. Той ѝ отвърна с официален преториански поздрав и ѝ намигна.

– Така е много по-добре – каза Лепида. – Бягай сега! Маркус, гостите ти са тук.

Сабина изчезна като яркожълто петно, а майка ѝ – истинска райска птица, се понесе след нея в триклиниума, покрит с мрамор на сиви жилки. Маркус се обърна, когато от нея бе останало само ярко сияние като от опашка на комета.

– Съжалявам, че не ти писах по-рано, Паулиний. Пристигането ни е неочаквано, знам.

– Учудих се, наистина. Промяна в плановете ти ли?

– Да – каза Маркус лаконично, – ще ти обясня после. Сега, предполагам, познаваш повечето от гостите ми. Друз Амелий Сулпиций, Авъл Сосианий, онзи отвратителен млад Урбиний от септемвирите[17]– макар че трябва да призная, че е умен.

Вечерните приеми на баща му бяха редки и приятно еднообразни. Едни и същи гости, говорещи с тих глас, облегнати на възглавниците, същата обикновена вечеря, същият белобрад оратор, рецитиращ гръцка поезия (защо гръцките оратори винаги бяха белобради?), същите философски шеги, които се подхвърляха небрежно между лектусите. Като момче тези вечери винаги го отегчаваха до смърт. Все още го отегчаваха, но сега знаеше, че на масата на баща му присъстваха най-големите умове на империята. Щом някой започнеше да цитира Платон (а те неизменно започваха), Паулиний съвсем се изгубваше, но имаше нещо успокояващо в това да си лежи там, сред възглавниците, и да гледа как неговият скромен на вид баща се чувства в свои води сред великите умове на Рим. Успокояващо е да знаеш, че баща ти е точно толкова изключителен човек, за колкото си го смятал, когато си бил малко момче.