Паулиний пъхна шлема си под мишница, прокара пръсти през сплъстената си от пот коса. Пролетта беше разцъфнала ранна и гореща тази година; след жегата на обедното слънце навън, Храмът на девиците весталки бе сенчест, прохладен и спокоен.

Жена на средна възраст се доближи с тихо шумолене на робата си.

– Да, префекте? Да се молиш ли си дошъл?

– Служебни дела. – Паулиний подаде свитък с императорския печат. – Ще искам да ми се помогне за всички въпроси, които имам.

– Разбирам. – Очите на весталката се плъзнаха по доспехите му, по меча, висящ на единия му хълбок, и по четиримата преторианци зад гърба му. – Аз самата ще ви помогна. Не е позволено на мъже да се разхождат без придружител из покоите на Веста.

– Няма да е необходимо. – Паулиний зърна друга весталка, която беше спряла любопитно, за да погледне през дългия атриум. – Тя може да ни придружи вместо вас. – Винаги беше по-добре да се избере неподготвен водач. – Моля, елате с мен.

По-младата весталка се приближи, посрещайки погледа му открито.

– Какво се е случило?

– Нищо. Просто имам няколко въпроса… – Последния път, когато това момиче е видяло преторианци, помисли си Паулиний, е било вероятно когато стражите са дошли, за да отведат главната весталка във вериги, за да бъде погребана жива, задето е нарушила обета си. Той ѝ се усмихна успокоително. – Никакви арести. Просто неформално запитване.

Тя погледна към по-възрастната весталка, която ѝ кимна.

– С удоволствие ще отговоря на въпросите, префекте.

– Бих искал да разгледам Дома на весталките. – Почувствай мястото, му беше казал императорът. – Никога преди не съм влизал вътре.

– В такъв случай друг е ръководил ареста на Върховната весталка?

– Да. С това се занимаваше лично самият император.

– А това сега какво е? – наклони леко главата си момичето. – Продължение? Да проверите дали и останалите не сме порочни?

– А такива ли сте?

Тя го погледна.

– Какво знаеш за девиците – весталки, префекте?

– Достатъчно.

– Само попитах.

Весталката се обърна, белият воал изшумоля и тя го поведе надолу през дългия атриум с колони. Спокойни езерца по средата отразяваха редовете бели мраморни статуи, а Паулиний отпрати преторианците с жест и догони придружителката си. Главата ѝ достигаше до рамото му, покрита с бял воал, а бялата роба загръщаше стройно тяло. Тя вървеше бързо и тихо със скръстени на гърдите ръце, а сандалите ѝ не издаваха нито звук по мраморния под, водейки го от слънчевата светлина на атриума към лабиринта от мраморни коридори.

– Нашите спални помещения.

Започна да открехва тесните врати една след друга. Килиите бяха голи, от бял мрамор, еднакви. Една от тях не беше пуста: жена на средна възраст седеше с изправен гръб и с поглед, впит в срещуположната стена. Дишаше едва доловимо.

– Какво прави? – попита Паулиний и осъзна, че шепне.

– Медитира. – Придружителката му затвори вратата. – Когато не сме заети със задълженията си, ние размишляваме върху мистериите. Сега, ако обичаш да ме последваш – тук се храним.

Още една гола стая, празна, с изключение на дълга, изсечена от мрамор маса. Друга весталка седеше пред чиния с едрозърнест хляб и смокини и се хранеше, без да бърза. Тя ги погледна спокойно и след това отвърна поглед.

– Учебните стаи.

Придружителката му застана зад друга врата и той надзърна, за да види две малки момиченца с обръснати глави, приведени съсредоточено над някакви свитъци. Те носеха бели роби и груби сандали: миниатюрни копия на по-възрастните весталки.

– Защо им режат косите?

Паулиний се загледа в момичетата, които обсъждаха нещо над плочата за писане. С чистите си млади лица и обръснати глави, не приличаха нито на момичета, нито на момчета, а на нещо по средата, нещо… не напълно земно. Те вече имаха плавните движения и лишените от страст очи на по-възрастните весталки.

– Трябва да се разделят с косите си, както и с всички останали светски притежания. Когато станат весталки, могат отново да си пуснат коса.

Той си помисли, какъв ли цвят е косата на придружителката му под воала.

– Много са малки.

– Идват тук на възраст между шест и десет години и прекарват десет години в обучение. – Тя затвори вратата на учебната стая и се отправи надолу по друг коридор. – След това служат в продължение на десет години. А после на свой ред десет години обучават младите.

– Какви са задълженията ви?

– Приготвяме брашното, което се използва за всички жертвоприношения в града. Събираме вода от свещения извор в градината на нашия храм. Но най-вече бдим над огъня на Веста – в известен смисъл това е домашното огнище на Рим. – Тя се усмихна, когато се върнаха в атриума с двата реда бели мраморни статуи. – Имаме и други отговорности, но се опасявам, че не мога да ви разкажа за тях.

– Звучи ми естествено Паулиний внимателно разгледа редицата от бели статуи, докато минаваха покрай тях – бивши весталки, предположи той. Млади и стари в своите изваяни от мрамор тела; ниски и високи, дебели и слаби, но някак всички си приличаха. Изваяните весталки, които гледаха над атриума със спокойните си мраморни очи, не изглеждаха различни от живите, които минаваха под тях, изпълнявайки дълга си към богинята. Неговата придружителка можеше да се покачи на някой пиедестал, да пооправи белите си поли и нямаше да се отличава от отдавна починалите си сестри.

– Ще желаеш ли да видиш храма, префекте? – попита тя.

– Да.

Кръгла и семпла стая, нищо повече. Имаше едно прикрито със завеси място, където се съхраняваха завещанията и другите важни документи; и тези от императора, знаеше Пулиний. Но нямаше мозайки, нямаше украса, нямаше кървави петна от сложни жертвоприношения. Просто един открит олтар в кръглия център на храма и огън, пламтящ в бронзов съд.

– Пламъкът на Веста. – Гласът на придружителката му отекваше тихо из помещението. – Вечният огън. Ако изгасне, ще бъдем обвинени в престъпно нехайство към задълженията си. – Тя отиде до олтара и се поклони с изненадващо плавно движение.

Паулиний стоеше мълчалив. Колко ли мъже са имали привилегията да зърнат това тихо женско кътче?

Те не се нуждаят от нас, помисли си той. Те са си създали цял свят без нас. Един хубав свят.

– Видя ли всичко, което искаше? – Придружителката му се обърна и погледна нагоре към него.

– Да.

Преторианците пристъпваха отвън от крак на крак, но Паулиний осъзна, че още не му се тръгва и че се бави на входа. На придружителката му, изглежда, ѝ беше приятно да му прави компания и тя стоеше със скръстени ръце. Миглите ѝ бяха светли, вероятно и косата ѝ под воала.

– Щастлива си – попита той ненадейно, – нали?

– Да. А ти?

– Аз? Разбира се.

– Разбира се. Ще ни посещаваш ли пак, префекте?

Той се поколеба. Беше спрял да си води записки по средата на посещението в храма, но всеки образ беше ясно запечатан в съзнанието му. Тук нямаше разврат, нямаше скрити пороци, нямаше нарушени клетви. Но...

– Да – каза той, – ще ви посещавам.

Тя не изглеждаше изненадана.

– В такъв случай – до нови срещи, префекте!

– Паулиний Вибий Август Норбан.

– Аз съм весталката Юстина – отговори тя.

– Ще се върна без стражи следващия път.

– Винаги съм тук.

Паулиний прекара цяло лято на седлото. Яздеше до преторианските казарми, за да наблюдава обучението и тренировките. Разнасяше поръчките на императора до града. Пътуваше до Тиволи за дълги вечери край огъня във вила Йовис. Тези лета сам във вилата се отразяват добре на императора, мислеше си Паулиний. Изглеждаше по-щастлив, по-спокоен, отпускаше се по-лесно на луксозните си лектуси и усмивката рядко слизаше от лицето му. Влиянието на Теа, вероятно. Тя беше винаги до него в Тиволи.

– Прекрасно момиче е! – каза ентусиазирано Паулиний една вечер, след като тя беше отишла да си легне.