– Чувствам присъствието ѝ тук – казва той.

Главната весталка му е приятелка; тя има несломим дух под белия си воал и двамата веднъж или два пъти са се борили заедно срещу някои от най-суровите декрети на императора.

– Може би наистина е тук, Маркус Норбан.

Той протяга ръцете си над вечния огън на тихия олтар.

– Веста, богиньо на огнището и дома, бди над душата на Юлия! Тя винаги ти е служила вярно.

92 година след Христа

– Щом искаш вила в Тиволи, непременно си купи. – Маркус почти не вдигна очи от документите. – Каквато къща пожелаеш, стига аз да не съм в нея!

– Благодаря ти, скъпи!

Маркус можеше да е груб към мен, можеше да ме пронизва с твърдите си като мрамор очи, можеше да пуска хапливи забележки, докато ядяхме смокини за закуска в редките случаи, когато все още се срещахме вкъщи, но и двамата знаехме кой командва.

И така, вила в Тиволи! В Рим си имах собствена къща в най-модната част на хълма Палатин, център на всички най-изтънчени приеми в Рим и далеч от тихия дом на Маркус до Капитолийската библиотека, където живееше със Сабина, но през лятото модата изискваше нова свежа струя. Баие някога беше популярен град, но император Домициан имаше вила в Тиволи и сега никой от висшите кръгове не летуваше другаде. И така, аз получих своята вила с огромен кръгъл триклиниум и атриум с падащи на каскади цветя и с достатъчно бюстове на видните предци на Маркус, за да привличат внимание. Идеално за забавления! Можех да постегна мястото по време на траура ми тази пролет. Инкрустирани със сребро лектуси с розови копринени покривки, мозайки със сложни фигури, може би някои от онези еротични статуи, които изглеждат толкова предизвикателно. Един месец, за да сложа всичко в ред и да е напълно готово за летния сезон. Нямаше нужда да съм в траур повече от месец; татко едва ли би искал да си седя вкъщи, тънеща в скръб. Треската го беше повалила – досадно – точно когато започваше да се издига по стълбицата на общественото положение и вече не се срамувах заради него.

– Сабина, би ли престанала да ми се умилкваш като болно зайче? Прави нещо нормално! – Тя прекарваше с мен по седмица-две от време на време, заради хорското мнение. На Маркус това изобщо не му харесваше, но хората трябваше да ме виждат с дъщеря ми достатъчно често, от благоприличие. – Върви да получаваш гърчовете си някъде другаде – казах ѝ аз и се отправих в носилката си със сини завеси към градската баня, където си взех парна процедура, разтриха ме с етерични масла и се потопих в последните слухове. Императрицата се беше захванала с благотворителност, убежище за всички пренебрегнати съпруги. Носеха се слухове, че племенницата на императора. – Флавия Домицила, е християнка.

– Да, скъпа, една от онези гнусни хора риби!

Новата еротична поезия от Крит беше забранена в името на обществените морални норми, но срещу заплащане можеха да се намерят отделни копия. Главната весталка беше арестувана заради поквара – такъв скандал! – и беше осъдена да бъде погребана жива през следващите почивни дни, докато любовниците ѝ щяха да бъдат бити до смърт с колове. Столите щяха да се носят по-къси, разкривайки целия глезен. Сивото беше на мода, а косата – сплетена на рибена кост със сребърна панделка.

– Да, това е, което носи любовницата на императора – Атина

– Не харесвам сивото! Твърде просто е! – казах аз остро и се обърнах на една страна, за да ми сложат люлякова пудра.

"Атина"! Теа, тази обикновена малка уличница! Все още ми стоеше на пътя! Нахвърли се на императора още преди пепелта на Юлия да е изстинала! Все още властва до Домициан след повече от една година! Придворните на шега я наричат "господарката на Рим", както някога наричаха Юлия. Моята робиня – господарка на Рим?!

Е, няма да остане такава задълго! С новата ми вила в Тиволи ще съм много по-близо до императора. Ще накарам Паулиний да подметне името ми, да ме ескортира на още императорски приеми. Да, това ще свърши работа. Въпреки всичко ще получа каквото искам!

Нима не успявам винаги?!

– Оставям на теб да разследваш весталките. – Императорът подаде на Паулиний пакет с пергаменти. – Ако главната весталка е била порочна, то може и последователките ѝ да са такива. Порочността винаги идва отгоре.

– Ще се заема с това идната седмица. – Паулиний отдаде чест.

Императорът се усмихна.

– Кога ще те отуча от навика да ми отдаваш чест, момче?

– Никога. – Паулиний отново отдаде чест, усмихнат.

Императорът го отпрати с толерантен жест и кимна на обичайната армия от писари да се приближат.

– Лягай си, Паулиний. Минава полунощ. Вие, войниците, не трябва да работите до среднощ като императорите

– И това е вярно. – Паулиний пъхна папката под мишница. – Лека нощ.

– Лека нощ.

Все пак не отиде веднага да си легне. Може би на войниците не се налагаше да работят до среднощ, но на преторианските префекти – определено да. Трябваше да се подготвят списъците с дежурствата, да се подредят и подпишат документите, да се отговори на няколко писма… На много писма.

До два и половина през нощта Паулиний работи, като разтъркваше слепоочията си заради главоболието. Над купчината свитъци хвърли поглед към леглото си и тогава зърна смачкан свитък в края на писалището с познатия ъгловат почерк. Плъзна палеца си под печата. –До префект Паулиний Август Норбан, всемогъщата дясна ръка на императора–, беше написал Траян с темпераментните си редове, извиващи се в края нагоре.

Паулиний се усмихна и се облегна назад. Траян беше преместен от студените мочурливи гори на Дакия в по-горещия климат и по-разгорещените сражения в Иудея, където намръщените легионери, прогонените от армията войници и разгневените центуриони не му бяха попречили да си създаде впечатляваща репутация.

"Завиждай ми, пишеше Траян. Тук горе има много вино, изобилие от битки, хубави момичета и още по-хубави момчета, а тъй като бунтовете на хатите са потушени завинаги, ти си заседнал в Рим и премяташ списъци на писалището си. Добре ли се отнася с теб императорът, Бюрократе?"

Повече от добре. Императорът го товареше с работа, говореше му, шегуваше се, вярваше му: бог, господар, приятел. Бремето на една невероятно голяма щастлива случайност.

"Връщам се в Рим след няколко месеца и ще те завлека до Колизеума. От месеци не съм виждал добър гладиатор. Предполагам, че ще трябва да отдадем и заслуженото внимание на семейството ти. Разбрах, че баща ти ми се пада някакъв братовчед по майчина линия. Всички са добре, надявам се?"

Мисълта на Паулиний зацикли на едно място. Е? Не, той не смяташе, че който и да е от семейството му беше добре. Сабина изглеждаше тъжна като болно кученце. Баща му беше мил – неизменно деликатен, неизменно любезен, никога укорителен. Мрази ме, искаше да изкрещи Паулиний. Просто ме мрази! Но вместо това, разбира се:

– Добре ли върви службата?

– Да.

– Императорът има много високо мнение за теб.

– Да, ами… да.

– Не изглеждаш добре. Имаш кръгове под очите.

И следи от нокти по гърба, и ухапване на рамото, и болка в стомаха – всичките от жена ти – мрази ме, о богове, просто ме мрази!

Но погледът бе сконфузен и загрижен. По-лесно беше да не се изправя срещу него. Сега той почти не се прибираше у дома; веднъж или два пъти в месеца само защото така бе редно.

– Тази хубава малка кравичка Полиа – беше казала с отвращение Диана, лелята на Паулиний. – Не ѝ стига, че си е вкопчила ноктите в теб. Сега те откъсва и от семейството!

– Ти знаеш?! – Паулиний беше ужасен.

Леля му Диана живееше в провинцията с конете си и не обръщаше внимание на слуховете. Щом тя знаеше...

– Паулиний, всички знаят. Само кажи и ще прегазя кучката с каляската си!

Отново Траян: