– О, да! – спокойно се съгласи тя. – Ще убие и мъжа, когото познаваш като Стефанус… И нашия син… Може да накаже и Флавия също, за това, че ни е позволила да се видим. Така че изборът е твой.

– Това не е честно!

– Ти му служиш! – тя обърна очите си към него. – Аз съм притежавана от него, но ти му служиш! Нищо не е честно!

Той впи поглед в нея. Още една тайна. Още една тайна между него и мъжа, на когото беше дал думата си. Още една тайна!

– Ако не му кажа – промълви той, – какво ще стане после?

– Ще продължавам да посещавам Викс – каза тя. – Ще виждам и баща му от време на време. Но нищо няма да се случи между нас. Имаш думата ми!

– Думата ти ли?

– Тържественото ми обещание. Доста егоистично обещание, всъщност. Ако си намеря друг мъж за любовник, Домициан със сигурност ще разбере, ще усети миризмата върху кожата ми и това ще бъде краят и за двама ни – за мен и за… Стефанус. Не искам това да се случи!

Тя си пое въздух, раздвижи се в коприните си, сякаш бяха окови.

– И така, Паулиний… Какво ще направиш?

– Ще говорим пак за това на сутринта – каза Паулиний.

– Благодаря ти. – Тя се облегна назад върху възглавниците. В очите ѝ проблеснаха сълзи и бавно се стекоха по бузите ѝ.

– Още нещо… – рече внезапно той. – Твоят Стефанус… Виждал ли съм го някъде и преди?

– Не! – погледна го тя. – Не може да си го виждал!

През останалата част от пътя към вила Йовис мълчаха.

– Тя каза ли ти, кой е ревнивият ѝ любовник? – гласът на Флавия бе на нивото на лакътя на Ариус.

– Не. – Той отклони поглед от отдалечаващата се носилка и се обърна към племенницата на императора. – И ти си я познавала… През всичкото това време си я познавала!

– Да. Невероятно, нали? Орисниците на съдбата вероятно добре са се посмели за наша сметка.

– Любовникът й… Кой е той?

Той не поиска да притиска Теа, когато отказа да каже името му. Беше твърде щастлив да чуе гласа ѝ, твърде щастлив да я види отново… Докато беше достатъчно близо, че да може да я държи в обятията си, любовникът нямаше значение.

Но сега...

– Кой я притежава?

– Попитай когото и да е. – Флавия го потупа по ръката и се отдалечи.

Той сграбчи за рамото първия роб, когото видя.

– Жената в онази носилка – сочейки към облака прах, който се беше вдигнал след заминаването на Теа, – коя е тя?

Робът го изгледа, сякаш беше някакъв слабоумен.

– Знам, че никога не излизаш от онази колиба, но наистина ли съвсем нищо не знаеш? Това е Атина. Любовницата на императора.

Императорът!

Ариус се обърна заслепен, сграбчи дървения парапет до градинската порта.

Демонът, толкова дълго спящ в дъното на съзнанието му, се размърда, жаден за убийство.

Теа и императорът! Неговата Теа в леглото на мъжа, който му отказа рудиус, който го засипа със стрели на арената, на когото бе забавно да наблюдава как съсичат най-добрия му приятел!

Внимавай, голямо момче, дрезгавият глас на Херкулес дращеше в главата му. Внимавай!

Парапетът до портата започна да пука под ръцете му.

– Ариус?

Той се обърна, ръката му сграбчи ножа. Но беше просто Викс. Викс стоеше там и изглеждаше необичайно зашеметен и дребен.

– Роди се, след като бях продадена – беше казала Теа по някое време през този час на пропуснатите години. – Аз не му казах… Не мислех, че някога ще те види. Той погледна на Викс с нови очи.

– Кажи на сина си да остави коня ми на мира – беше се сопнал на Ариус преди две седмици един каруцар, който разтоварваше бъчви пред вратите на складовете на Флавия.

– Той не ми е син – беше казал Ариус развеселен. – Не и този малък хитрец!

Дори не бе мечтал да има син. Никога не беше смятал, че ще живее достатъчно дълго, за да има. Сега той видя това, което и каруцарят беше видял. Червеникавата коса на Викс, светлите му очи, силната му лява ръка. Рефлексите му, силата, умелото боравене с меча.

Дори има моите недостатъци. Защо не го забелязах?

А Теа го беше кръстила Версенжеторикс.

Името се заби в съзнанието му. Жената, която обичаше, беше жива и съществуваше надежда, а той имаше и син.

Викс направи крачка напред.

– Кой си ти, все пак?

– Ела тук – каза Ариус кратко. – Ела тук.

Той хвана Викс за раменете и започна да му разказва.

 Двайсет и осем! Двайсет и осем! Богове, каква възраст! Почти старост! Почти на трийсет!

Метнах едно шише с парфюм по прислужницата си, раздрах розовия си копринен шал на две, защото имаше мазно петно, и се метнах пред полираното стоманено огледало. Поне със сигурност не изглеждах на двайсет и осем. Косата ми беше лъскава като абанос, кожата – бяла коприна и можех да си позволя да нося колкото искам голямо деколте без никакви угризения. Лепида Полиа, макар и на двайсет и осем, нямаше защо да се бои от по-младите красавици от римския императорски двор. Все още властвах и превъзхождах всички тях!

Намръщих се, докато се ровех из ружовете си. Проблемът беше, че ми стана скучно да властвам над всички. И то в продължение на години. Трябваше само да вляза в някоя стая, за да им потекат лигите на мъжете, а жените да ме загледат завистливо. Трябваше само да пусна ленивата си усмивка към някой мъж и той вече беше в краката ми. Когато носех синьо, всички носеха синьо. Когато се засмивах на някоя шега, всички я намираха за забавна… Стоях на върха на патрицианското общество!

И какъв беше смисълът от всичко това? Ако не можех да се издигна по-високо, какъв беше смисълът?! А аз можех да се издигна още, ако не беше Колко е несправедливо! Несправедливо е! Тя винаги съсипваше всичко, а сега превръщаше императора в отшелник. По-рано той никога не бе странял от обществото. Може и да беше навъсен гост, но поне беше гост. За цялото лято не бе ходил никъде другаде, освен във вилата, където го чакаше любимата му домашна еврейка! Той взимаше и други жени в леглото си, да, но никоя не се задържаше колкото нея.

– Тя със сигурност е омагьосала императора – настройвах аз Паулиний. – Еврейска магия! Можеш да поискаш да я екзекутират!

– Не ставай смешна – каза твърдо Паулиний и изобщо не се трогна.

Дали не взимаше страната на онази? Дали той и тя не бяха… Паулиний и Теа… Разбира се, че са били любовници преди, когато тя беше просто обикновена певица… Можех да кажа на Домициан тази малка новина! Но не – това може и да ме отърве от Теа, но може също да ме отърве и от Паулиний, а мен много ме устройваше доведеният ми син да е най-добрият приятел на императора. Както и да е, съмнявах се, че изобщо има нещо между Теа и Паулиний. Дори и Паулиний не беше толкова глупав.

Но все пак нещо не бе наред с него, даже и да не беше заради Теа. О, да, той идваше отчаяно в леглото ми, винаги, когато го повиках, но… Но някои дребни неща… Последния път, когато увих ръцете си около врата му в градината на един сенаторски вечерен прием, той се опита да ме отблъсне за момент, преди да се поддаде с вопъл. В погледа му имаше откровена неприязън, което ме притесни. Разбира се, той ме мразеше. Естествено. Но тази омраза винаги е била другата страна на монетата на страстта. А този поглед на чиста неприязън беше нещо ново. Много приличаше на Маркус Ако не е Теа, дали си няма друга? Със сигурност не тази крава Калпурния: защото, въпреки че бяха сгодени вече цяла вечност, изобщо не даваха приеми и той едва ли я беше виждал от цяла година. Е, нямаше смисъл да се тревожа твърде много за Паулиний! Независимо от начина, по който ме гледаше, винаги щях да мога да го въртя на малкия си пръст. Теа – тя беше моята грижа!

Загледах се в огледалото малко по-дълго и след това повиках отвратителната си прислужница.

– Вероятно имаш приятелки сред робите на императора – казах аз, като я заковах с поглед. – Ако нямаш, сприятели се! За всякакви сведения, които ми дадат за Атина, ще бъдат богато възнаградени. Ти също! Сега се махай!