Паулиний!

Лепида!

Докато ги наблюдаваше онемял, преплетените тела се претърколиха и жена му се оказа отгоре, жена му впи ноктите си в гърдите на сина му, жена му отметна черната си коса от очите и спокойно погледна през рамо към вратата.

Лепида.

Паулиний.

Тогава Паулиний отвори очи. Тъмни очи, очите на цезар, помътнели и оглупели от похот. Тогава погледът му се спря на вратата, а лицето му се промени в почти комична изненада.

– Татко! – отдръпвайки се от Лепида, той се прекатури и падна от ръба на леглото върху мраморния под, протягайки ръка, твърде късно, за да грабне чаршаф, за да прикрие голотата си.

Лепида не се протегна. Тя се облегна назад на лакти и го погледна с котешка усмивка.

– Татко, аз... – Маркус тихичко затвори вратата. Нямаше ярост, нямаше разочарование от предателството – просто камък, стрит на пясък

– Татко, моля те… – Паулиний се втурна през вратата на спалнята към коридора, докато завързваше връвчицата на туниката си. – Нека ти обясня… – Почувства лицето си сковано като мраморна маска. Робите се събираха на групички, той ги виждаше като в мъгла, но фигурата на баща му беше непреклонна, като острие на бръснач. – Ако само ми позволиш да...

– Не мога да чакам! – почувства погледа на баща си върху себе си, но нямаше сили да го погледне в очите. – Обещах на сестра ти приказка за лека нощ.

– Татко, трябва да ми повярваш… – Гласът му звучеше твърде пискливо, но не можеше го контролира. – Никога не съм искал да… не съм го планирал.

– О, вярвам ти!

Маркус щракна с пръсти и робите се разотидоха. Зад него Лепида все още се виждаше през полуотворената врата. Тя беше сложила робата си и седеше пред тоалетката, като си тананикаше нещо и сресваше косата си.

– Аз не се опитвам да… – Паулиний прокара ръка през мократа си от пот коса. – Не казвам, че вината не е моя, но...

– Моля ти се!

– За какво?

– Не искам повече детайли!

– Но аз трябва да ти...

– Не!

Паулиний познаваше това "не!" Не го беше чувал, откакто беше четиринайсетгодишен и мрънкаше, че иска да отиде в Баие [18]за един фестивал.

Това беше "сенаторският" глас на баща му, този, който режеше като стоманено острие. Гласът на Паулиний секна отведнъж, заседна в гърлото му.

– Братовчед ти Лапий вече е пристигнал в Агрипинензис в Германия. – Гласът на Маркус беше нисък и равен. Той стоеше неподвижно и по нищо не се различаваше от обикновено, с туниката си и сандалите, но нещо се бе променило в ъгълчетата на устните му. – Смяна на обстановката може да ти се отрази добре. Лапий ме смята за стар глупак, но теб те харесва. Ще се радва да отседнеш при него за месец-два.

– Заминавам утре! – Паулиний почувства измъчен изблик на ентусиазъм – Веднага щом говоря с центурион Денсус.

– Аз ще го уредя.

– Тогава… тогава тръгвам още сега!

– Смятам, че именно това трябва да направиш.

– О, богове, татко… – гласът на Пулиний се пропука.

Той се опита да се насили да изрече думите "прости ми", но те бяха толкова безнадеждно недостатъчни! Погледна към баща си, застанал в коридора прегърбен и с посивяло лице, и се опита да не заплаче.

 Измина цял час, преди да чуя несигурните стъпки на съпруга ми пред вратата на спалнята.

– Влизай, Маркус – извиках аз, докато ровех в купата със сладкиши, – колкото по-скоро приключим с това, толкова по-скоро ще мога да си легна да спя.

Той докуцука в стаята, стар и съсипан, като старите осакатени кукли на Сабина. Успя да ме погледне в очите, но бръчките около устата му отново се бяха появили.

– Много се забави – посрещнах го аз.

– Слагах дъщеря си да спи.

Усмихнах се сладко, като пъхнах в устата си три малки бонбончета. Нека той да започне пръв.

– Влюбена ли си в сина ми, Лепида?

Аз зяпнах:

– Какво?!

От всички възможни реакции, най-малко бях очаквала тази.

– Федра е обичала Иполит… – Маркус седна изморено на синия ми копринен лектус. – Съмнявам се, че можеш да имаш подобни чувства, но е най-добре да елиминираме всички възможности.

– Ти си такъв романтик, скъпи! Влюбена в Паулиний? Не ставай смешен. Защо пък Федра?

– Няма значение

– Твоят Паулиний беше ужасно забавен, но твърде много прилича на теб, че да ми харесва. Е, поне в някои отношения, наистина.

Разтърсих косата си назад, така че Маркус да може да забележи следите, които устата на Паулиний беше оставила по шията ми.

Той затвори очи.

– Ако ми позволиш още един глупав въпрос, Лепида? Опасявам се, че не е особено оригинален, но… Просто "защо"?

– Нима не е очевидно? Ако не беше толкова досаден с упорството си да не ме върнеш обратно в Рим?

– А, – той потърка гърбавия си нос. – Трябваше да се досетя. Допускам, че ще поискаш развод в такъв случай?

– Че защо да искам подобно нещо?

– Иначе защо би направила този малък очарователен спектакъл?

– Просто за да ти дам урок, Маркус! Ти си го заслужи, нали така? След като ме завлече далеч от Рим, точно когато бях хванала окото на императора.

– Императорът! – Той направо се изсмя. – да го оплетеш с моята благословия ли, Лепида?

– Ами така възнамерявах. Но едва ли мога да си намеря любовник, ако нямам съпруг, нали? Мъжете не обичат необвързани любовници.

– Намери си друг съпруг. Ще ти върна зестрата. Можеш да се омъжиш за когото пожелаеш.

– Така ли? При положение че съм просто едно богато момиче от средната класа в къщата на баща си? Най-доброто, до което успях да се добера първия път, беше ти, а тогава бях още девствена.

– Това изобщо не ме интересува, Лепида. – Той ме изгледа студено. – Няма да те търпя в същата къща, в която расте дъщеря ми.

– Твоята дъщеря? Как можеш да си сигурен, след като забавлявах зад гърба ти всеки римски гражданин, който си струваше?

– О, Сабина е моя. Ти си създадена от обществото, Лепида, а обществото повелява, че за да станеш курва, първо трябва да се родят децата ти.

Апатичният му тон ме извади от равновесие. А изражението му – сякаш изучаваше интересен правен казус вместо собствената си съпруга. Отметнах глава.

– Е, ще трябва да се примириш с мен, Маркус! Защото няма да ходя никъде!

– Мислеше си, че ще ми отвориш очите, Лепида? Те са отворени. И това, което виждам, не ми харесва особено, нима си изненадана? Така че имам намерение да се разведа с теб. Разбираш ли от римския развод, скъпа моя? Всичко, което трябва да направя, е да изрека думите и да те изхвърля от къщата си. Но няма за какво да се тревожиш – добави той, – ще ти разреша да си задържиш зестрата. Представлението беше добре замислено. Струва си няколкото хиляди сестерции, макар че даде всичко от себе си, за да опорочиш сина ми.

Очите му бяха студени и непроницаеми, гласът му – бавно патрицианско биене на барабан. Как се осмеляваше да ме гледа така, сякаш той беше император, а аз насекомо?

Свалих усмивката от лицето си.

– Не, Маркус! Никакъв развод! Ще се върнеш в Рим, ще ме вземеш със себе си и ще плащаш сметките ми, и няма да ми задаваш въпроси, когато се прибирам призори и мириша на императора! Ето това ще правиш! Или ще те съсипя!

– Опитай се – каза спокойно той. – Ще съсипеш себе си.

– Разбираш ли от съдилища, скъпи мой? – наведох се напред и заковах поглед в неговия. – Съдилищата се състоят от мъже. Податливи и съчувстващи мъже. Аз познавам мъжете, Маркус. Успях да те подведа, нали? И Паулиний – достойният и честен войник. Мъжете в тези съдилища не са по-различни от които и да било други. Мога да ги накарам да ми повярват!

– Да повярват на кого? – Той ме разрязваше на парченца с очите си. – На невярна съпруга? Колко такива мислиш, че виждат всяка седмица?