Започнах да я разтривам с пръсти около гръбнака и тя изви гърба си.

– Той дори изглежда като дивак! Покрит със засъхнала кръв, а човек би казал, че дори не му направи впечатление. Един истински мъж не би трябвало да се притеснява да си изцапа ръцете, не мислиш ли? Белерофон, от друга страна, никога не се приближава прекалено близо до враговете си. Твърде много се страхува да не изцапа с кръв хубавата си брадичка. И действително, що за забавление е това? Аз не ходя на игрите, за да гледам как някой се държи внимателно; ходя, за да видя нещо вълнуващо. Някой вълнуващ.

В съзнанието ми изплува образът на Ариус, прегърнал бедната окървавена амазонка.

– … а после, когато просто си излезе, сякаш дори не чуваше овациите! Пет пари не дава за аплодисментите; прави го, защото му харесва. – Лепида мързеливо протегна ръце над главата си. – Смяташ ли, че е хубав, Теа?

– Не знам, господарке. Искате ли пемза за краката?

– Да, дай пемзата и търкай здраво. Ти наистина мислиш, че е хубав, нали, Теа? Видях лицето ти, докато той се биеше. – Тя се извъртя, като се кискаше. – Ами да, този груб тип мъже се харесват на онези с по-нисши инстинкти.

– Ммм – измърморих аз. – А как ѝ харесва на моята господарка нейният годеник?

– Маркус ли? – изсумтя тя. – Знаеш ли, че е на четирийсет и шест? Неговият син е с две години по-голям от мене! Наистина не разбирам защо не мога да се омъжа за сина му вместо за него. Каква е ползата да си млада и красива, ако всичко това ще е за някакъв скучен стар мъж с изгърбено рамо. Той продължава да ми говори за книгите си. Много ме е грижа за глупавата му библиотека. – Лепида се протегна за чашата вино. – Той ли е най-доброто, което татко може да ми осигури? Просто ще трябва да се постарае повече. Искам някой млад, някой вълнуващ. Искам истински мъж! – Тя усука кичур коса около пръстите си. – Какъв мислиш, че е този Ариус, когато не е на арената?

Не ми харесваше името му в нейната уста.

– Поздравления, Варварино!

– Хубаво представление!

– Не беше зле… Хей, къде тръгна?

Ариус профуча право през трапезарията на школата на улица "Марс"", без да поглежда встрани. Пусна плаща си върху една неугледна купчина, наведе се над дългата маса и сграбчи каната с вино.

– Ей, то е за всички ни!

Той пи направо от каната, преглъщаше без жажда. Другите бойци, които се трупаха около него със своите поздравления и завист, постепенно замлъкнаха.

Олюля се назад и избърса устата си с ръка, когато последната капка кисело вино се стече по ръба на каната и падна на пода. За миг се загледа в каната – тя висеше за дръжката на пръста му и се поклащаше, – после отстъпи назад и я запокити срещу стената. Всички изругаха, когато глинените парчета се пръснаха по пода.

– Проклет избухлив варварин – измърмори един гал.

Ариус се обърна и освободи гнева си с един светкавичен и точен ритник. Галът изкрещя, когато столът му се сгромоляса под него. После изкрещя съвсем не на шега, когато един кухненски нож клъцна парченце от ухото му. Той се разяри като бик и двамата се стовариха на пода в ожесточена схватка. Гладиаторите се скупчиха, крещейки:

– Удари го! Удари го!

– Дай му да разбере на тоя кучи син!

– ДОСТАТЪЧНО! – извика Галий от входа.

Гладиаторите отстъпиха назад. Галът, в кръв, шурнала от ухото му, се освободи и се изправи на крака, олюлявайки се, като ругаеше на родния си език. Ариус стана мълчаливо, бършеше ръцете си и гледаше хладно към своя ланист.

– Ех, ех – каза Галий. – Поздравления, скъпо момче! Ти си поддържаш репутацията, разбирам. По улиците вече те наричат "Варварина".

Галът хвърли свиреп поглед.

– Той ми отряза от ухото

– Ооо, спри да хленчиш! Отивай да те превържат. – Очите на Галий не се откъсваха от Ариус. – Не се забърквай в неприятности, а аз ще ти осигуря по-голям двубой следващия път. Нещо наистина величествено, за да завършиш пролетния сезон. После идват летните тренировки. Ариус взе друга кана с вино. Погледът му не се поместваше от ланиста, той отпи голяма глътка и я изплю между обутите в скъпи обувки крака на Галий. След това се обърна и гордо закрачи към голата си килия. Всички се напрегнаха в очакване на звучен трясък, но вратата се затвори с тихо щракване.

 Юни. Хубав месец на някои места – сини небеса, нежна топлина, разцъфнали цветя. Не чак толкова хубав в Рим, където слънцето падаше тежко като месингова монета и плискаше локви от мараня във въздуха. Омразен, нажежен юни. Нощите ми пращаха такива сънища, които биха изплашили и духовете в гробищата.

Градът беше залят от последната вълна на трескава радост, тъй като заможните граждани се подготвяха да потеглят към прохладните си летни вили. Игрите Матралии бяха очаквани със затаен дъх, една екстравагантност от кръв и вълнение, която щеше да закрие сезона, и патриции, политици, колесничари, куртизанки и плебеи обсъждаха еднакво оживено новината: в кулминацията на празненствата великият Белерофон щеше да се бие срещу изгряващия новодошъл гладиатор. Някакъв си британец, наречен Ариус, на когото тълпата вече бе дала прозвището Варварина.

– Всичко това е моя заслуга – перчеше се Лепида. – Аз убедих татко да ги сложи един срещу друг. Залозите вървят пет към едно за Ариус.

– Оптимистично – дръзнах да кажа аз.

– Знам – съгласи се господарката ми. – Няма ли да е забавно да наблюдаваме как Варварина загива храбро? Чудя се дали татко не би могъл да обмисли идеята да станем домакини на вечерен прием за всички гладиатори предишната вечер.– Таткото наистина щеше да го обмисли. Особено след като дъщеря му обяснеше, че всеки прием с Ариус и Белерофон като атракция със сигурност би привлякъл много гости от най-висок ранг.

– И аз ще дойда – заключи Лепида, подмятайки синкавочерните си пръстени. – Ще бъда точно до теб, татко, така ще можеш да ме защитиш, ако нещата, така да се каже, загрубеят. – Усмихна се, разкривайки трапчинките си. – Знам, че ще бъде дива тълпа, но Емилиус Гракх може да е там и Юлий Сулпиций – много важни семейства! Кой знае? Може би някой от тях ще поиска ръката ми и тогава няма да трябва да се омъжвам за скучния стар Маркус Норбан и тогава и двамата ще бъдем щастливи. Моля те!

Цялото домакинство беше хвърлено в бесни приготовления. Готвачът остана буден до малките часове на нощта, за да приготвя меню, достойно да бъде поднесено на очакваните гости патриции, както и на гладиаторите, за които вероятно щеше да е последното ястие. Инкрустираните със сребро лектуси[5] бяха украсени с пищно надиплени покривки и масите бяха накичени с гирлянди от цветя, на които съвсем не им беше сезонът; така всеки гост от най-благородния патриций до най-нисшия от гладиаторите трябваше да види изобилието.

Твърде голямо изобилие, можех да им кажа; твърде много цветя и орнаменти и роби на показ, за да са проява на добър вкус, но кой ли ме пита. Когато нощта най-накрая падна, краката ми бяха разранени, а бузите ми горяха от шамари, докато най-сетне Лепида обяви, че е относително удовлетворена от външността си.

– Не е зле – тя направи поклон, изви глава пред полирано стоманено огледало. – Даже съвсем не е зле!

Сапфиреносиня коприна беше надиплена с голямо усърдие на пищното ѝ тяло, поклащането на бедрата ѝ караше камбанките около глезените ѝ да звънтят, перлите проблясваха на ушите и шията ѝ, устата ѝ беше обагрена в съблазнително червено. Аз пригладих грубата си кафява вълнена туника.

– Няма да ми трябваш повече тази вечер, Теа – каза, докато нагласяваше филигранната гривна. – Не мога да позволя опърпано същество като тебе да се размотава край всички тези лъскави хора; ще им убиеш апетита за вечеря. Но първо оправи тази бъркотия!

– Да, господарке Аз обаче оставих дрехите ѝ там, където си лежаха. Мислех си за моя син съд и за тиха стая някъде далеч от глъчката от гласовете, която вече се разнасяше от триклиниума[6].