— И двамата ще ви приемат, разбира се. Доктор Фукито е свободен всеки петнадесет минути преди кръгъл час през времето от два до пет, а доктор Хайли предпочита да се срещне с вас в три часа, ако това ви устройва.

— Добре, значи в три часа с доктор Хайли — каза Кейти, — и освен това, моля, потвърдете три и четиридесет и пет за доктор Фукито.

Затвори телефона и се задълбочи в документацията на бюрото си.

По обяд Морийн Кроули, една от секретарките, надникна в кабинета й и предложи да й донесе сандвич. Погълната от подготовката за делото си в петък, Кейти кимна утвърдително.

— Шунка с ръжен хляб, горчица, маруля и черно кафе — каза Морийн.

Кейти вдигна поглед с изненада.

— Наистина ли съм толкова предсказуема?

Момичето беше около деветнадесетгодишно, с буйни червеникаворуси коси, смарагдовозелени очи и прекрасен блед тен, какъвто имаха само истинските червенокоси.

— Кейти, трябва да ти кажа, че по отношение на храната действаш като по шаблон.

Вратата зад нея хлопна.

„Направо си светнала“… „Все едно че си на бдение при мъртвец“… „Действаш по шаблон“.

Кейти преглътна твърдата буца, заседнала в гърлото й, и с удивление си даде сметка, че всеки момент ще се разплаче. Трябва да съм болна, щом ставам толкова чувствителна, помисли си тя.

Когато сандвичът и кафето пристигнаха, тя започна да дъвче и отпива почти без да усеща какво яде. Делото, върху което се опитваше да се съсредоточи, беше абсолютна мъгла. Пред очите й непрестанно изникваше лицето на Ванджи Луис. Но защо го беше видяла в своя кошмар?

Ричард Каръл беше прекарал тежка нощ. Телефонът звънна в единадесет часа, малко след като се прибра от къщата на Кейти, за да го уведомят, че в моргата има четири деца.

Той бавно остави слушалката. Живееше на седемнадесетия етаж в една висока сграда северно от моста „Джордж Вашингтон“. Понякога се взираше навън през заемащия цяла стена прозорец в небето на Ню Йорк, в колите, които профучаваха долу по Хенри Хъдзън Паркуей и в синьо-зелените светлини, очертаващи елегантния силует на моста „Джордж Вашингтон“.

Точно сега звъняха телефони, които щяха да уведомят родителите, че техните деца повече никога няма да се завърнат у дома.

Ричард се огледа из всекидневната. Беше удобно обзаведена, с огромен диван, широки кресла и ориенталски килим в синьо и кафяво, стенна библиотека и солидни дъбови маси, които някога бяха красили гостната във фермата на негов предшественик от Нова Англия. Оригинални акварели на морска тематика бяха окачени с вкус по стените. Ричард въздъхна. Дълбокият люлеещ се стол с кожена тапицерия беше до библиотеката. Смяташе да си приготви едно питие преди лягане, да почете един час и да заспи. Вместо това реши да отиде в моргата, за да бъде там, когато родителите дойдат да идентифицират децата си. Ясно беше, че почти нищо не можеше да се направи за тези хора, но щеше да се чувства по-добре, ако поне се опита.

Върна се в апартамента си едва към четири часа призори. Докато се обличаше, разсъждаваше дали тази работа не започва да го натъжава твърде много. Децата бяха направо премазани; ударът с колата е бил просто ужасен. И въпреки това се виждаше колко са били красиви. Едното момиче просто го очарова. Имаше тъмни коси, тънък правилен нос и дори в смъртта беше елегантна и грациозна.

Напомни му за Кейти.

Мисълта, че в понеделник вечерта Кейти бе претърпяла автомобилна злополука, отново го разтърси. Струваше му се, че бяха напреднали на светлинни години в отношенията си само за тези няколко часа, които бяха прекарали заедно по време на вечерята.

От какво се страхуваше тя, горкото дете? Защо не можеше веднъж завинаги да се прости с Джон де Мейо? Защо не беше способна да каже просто: „Благодаря ти за спомените“ и да продължи напред?

Докато си лягаше, се почувства доволен, че все пак бе успял поне малко да помогне на родителите. Бе успял да ги убеди, че децата са починали моментално, без изобщо да разберат или да почувстват нещо.

Спа неспокойно два часа и в седем вече беше в кабинета си. Няколко минути по-късно дойде информация, че някаква старица се е обесила в един порутен квартал на Честър — малко градче в северната част на окръга. Отиде на мястото. Мъртвата беше осемдесет и една годишна, крехка и подобна на птичка. На роклята й беше забодена бележка: „Вече никой не остана. Толкова съм болна и уморена! Искам да бъда със Сам. Простете за неприятностите.“

Бележката изведе на фокус нещо, което от известно време непрестанно тормозеше Ричард. От всичко, което беше чул за Ванджи Луис, изглеждаше логично, ако се беше самоубила, да е оставила някакво писмо, за да обясни постъпката си или да хвърли вината върху съпруга си.

Повечето жени оставяха бележки.

Когато се върна в прокуратурата, Ричард се опита да позвъни на Кейти с надеждата да я хване между две съдебни заседания. Искаше просто да чуе гласа й. По някаква причина предната вечер се бе почувствал притеснен да я остави сама в тази голяма къща. Но не успя да се свърже.

Защо не можеше да се освободи от усещането, че тя мислеше за нещо, което я тревожеше?

Отново отиде в лабораторията и работи непрекъснато до четири и половина. Когато се върна в кабинета си, прегледа оставените съобщения и с голямо удоволствие констатира, че Кейти го бе потърсила в отговор на неговите обаждания. А защо не, запита се той цинично. Един помощник-прокурор не би пренебрегнал обажданията на съдебния лекар. Бързо й позвъни. От централата на прокуратурата отговориха, че Кейти си е тръгнала и повече няма да се връща. Не знаеха къде е отишла.

По дяволите!

Това означаваше, че днес няма да може да разговаря с нея. Щеше да вечеря в Ню Йорк в компанията на Кловис Симънс, актриса в една от сапунените опери. Кловис беше приятна. Той винаги се забавляваше добре в нейно присъствие, но симптомите говореха, че тя почваше да става сериозна.

Ричард взе решение. Това щеше да бъде последният път, в който извеждаше Кловис. Не беше честно по отношение на нея. Отказвайки да разсъждава над причината за това внезапно решение, той се облегна назад и се намръщи. Някаква подсъзнателна тревога му изпращаше предупредителен сигнал. Това му припомни едно пътуване в Мидуест, когато радиостанцията внезапно обяви повишена бдителност за действащо торнадо. Предупреждението беше сигурната работа. А бдителността предполагаше потенциална тревога.

Той не преувеличаваше, когато каза на Скот, че Ванджи Луис или е трябвало да роди това бебе, или много скоро е нямало да има нужда от цианкалия. Още колко жени, включени в проекта за забременяване и майчинство към болницата „Уестлейк“, изпадаха в това състояние? Моли говореше разпалено за гинеколога, защото една от нейните приятелки беше изкарала успешна бременност. А провалите? Колко ли са те досега? Имаше ли нещо необичайно в степента на смъртност сред пациентките на „Уестлейк“? Ричард включи интеркома и помоли секретарката да влезе при него.

Мардж беше в средата на петдесетте. Сивеещата й коса беше старателно накъдрена в стила, популяризиран от прехвърлилата шестдесетте Жаклин Кенеди. Полата й беше два-три сантиметра над заоблените й колене. Приличаше на домакиня от предградията, която участва в телевизионно шоу. Всъщност беше отлична секретарка, която искрено се наслаждаваше на несекващата драма в отдела.

— Мардж — каза той. — Имам известни подозрения. Искам да направя неофициално разследване на болницата „Уестлейк“ — само секцията за майчинство. Този проект за забременяване се изпълнява вече близо осем години. Искам да знам колко пациентки са починали при раждане или вследствие усложнения по време на бременността, какво е съотношението между смъртните случаи и броя на лекуваните там пациентки. Не желая да се разчува, че проявявам интерес. Затова не искам да моля Скот да ми разреши официална проверка на документацията. Познаваш ли някого там, който би могъл да ти даде нужните сведения без много шум?