Погледнаха се в очите. Тя докосна лицето му с желанието да изглади дълбоките бръчки на печал, които прорязваха челото му.

— Наистина можехме да бъдем невероятно щастливи заедно. — После добави: — Изглеждаш ужасно уморен, Крис.

— Снощи не успях да се наспя. — Опита да се усмихне. — Няма да се откажа, Джоун. Кълна се, че ще дойда при теб в Маями и когато отново ме видиш, ще бъда свободен.

Таксито спря пред дома й. Кейти изкачи с мъка стъпалата към парадния вход, мушна ключа в ключалката, отвори вратата и измърмори: „Благодаря ти, Господи, че съм си у дома.“

Имаше чувството, че не се е прибирала от седмици, и с други очи оцени успокояващите, приглушени златисти тонове на фоайето и всекидневната, висящите растения, които бяха привлекли погледа й още при първото й посещение в тази къща.

Вдигна саксията с африкански теменужки и вдъхна острия аромат на листата им. В ноздрите й се беше набила миризмата на дезинфекционни препарати и лекарства. Тялото й беше вдървено и я болеше дори повече, отколкото тази сутрин, когато стана.

Но поне си беше у дома.

Джон. Ако беше жив, ако си беше тук, снощи можеше да му позвъни…

Кейти се съблече, окачи палтото си и се отпусна на тапицираното със златисто кадифе канапе във всекидневната. Погледна портрета на Джон върху камината. Джон Антъни де Мейо, най-младият съдия в административен окръг Есекс. Толкова ясно си спомняше първата им среща. Той беше дошъл да им изнесе лекция по Наказателно право в колежа „Сътън Хол“.

Когато приключи, студентите се скупчиха около него.

— Съдия Де Мейо, надявам се, че Върховният съд ще отхвърли обжалването на решението по делото „Колинс“…

— Съдия Де Мейо, съгласен съм с решението ви по делото „Райхер срещу Райхер“.

Дойде ред и на Кейти.

— Господин съдия, трябва да ви кажа, че не приемам решението ви по делото „Киплинг“.

Джон се усмихна.

— Това, без съмнение, е ваше право, госпожице…

— Кейти… Катлийн Калахан.

Така и не разбра защо в онзи момент измъкна това Катлийн. Но той винаги я наричаше така — Катлийн Ноел.

Същия ден двамата излязоха на кафе. Следващата вечер я заведе в ресторант „Монсиньор П“ в Ню Йорк. Когато цигуларите дойдоха на тяхната маса, той ги помоли да изсвирят „Виена, градът на моите мечти“. Пя тихичко заедно с тях: „Wien, Wien, nur Du allein…“1. Когато свършиха, я попита:

— Била ли си някога във Виена, Катлийн?

— Никога не съм пътувала извън страната, освен на една училищна екскурзия до Бермуда. Тогава валя непрекъснато цели четири дни.

— Бих искал някой ден да те заведа в чужбина. Но първо ще ти покажа Италия. Ето това е красива страна.

Когато я остави пред дома й същата вечер, той каза:

— Ти притежаваш най-прекрасните сини очи, в които съм имал удоволствието да се огледам. Мисля, че една разлика от дванадесет години не е прекалено голяма. Ти какво ще кажеш, Катлийн?

Три месеца по-късно, когато тя завърши колежа по право, двамата сключиха брак.

Тази къща. Джон беше отраснал в нея и я бе наследил от родителите си.

— Много съм привързан към нея, Катлийн, но не знам ти какво смяташ. Може би искаш нещо по-малко.

— Джон, детството ми мина в един тристаен апартамент в „Куинс“. Спях на сгъваемо легло във всекидневната. Значението на думата „уединение“ научих от речника. Тази къща е разкошна.

— Радвам се, Катлийн.

Двамата толкова се обичаха… но освен това бяха много добри приятели. Тя му разказа за кошмара си.

— Предупреждавам те, че понякога се събуждам, крещейки като луда. Започна, когато бях на осем години, точно след смъртта на татко. Той беше в болница след прекаран инфаркт и тогава получи втори. Очевидно възрастният човек, който бил в стаята заедно с него, натискал непрекъснато звънеца за сестрата, но дълго време никой не се отзовал. Когато най-накрая някой отишъл да види какво става, вече било твърде късно.

— И оттогава ти сънуваш тези кошмари?

— Струва ми се, че съм слушала тази история безброй пъти и накрая въздействието й върху мен се превърна в кошмар. Сънувам, че съм в болницата, обикалям от легло на легло и търся татко. Виждам все познати лица. Всички те спят. Понякога са момичета от училище или мои братовчеди… или просто познати. Но все търся татко. Зная, че има нужда от мен. Накрая съзирам някаква сестра, тичам при нея и я питам къде е баща ми. А тя се усмихва и ми казва: „О, той е мъртъв. Всички тези хора са мъртви. Ти също ще умреш тук.“

— Горкото дете.

— О, Джон, с разума си разбирам, че това са глупости, но не мога да ги преодолея. Само че, кълна се, просто оглупявам от страх при мисълта, че някога може да ми се наложи да отида в болница.

— Ще ти помогна да превъзмогнеш този ужас.

Тя му разказа как се чувстваше след смъртта на баща си.

— Толкова ми липсваше, Джон. Аз бях момичето на татко. Моли беше на шестнадесет и вече ходеше с Бил, тъй че, според мен, за нея не беше такъв удар. Но докато завърших училище, аз все си представях колко весело щеше да бъде, ако той можеше да присъства на представленията и на празненствата по случай края на учебната година. Всяка пролет тържествената вечеря „Баща и дъщеря“ ме изпълваше с ужас.

— Нямаше ли някой чичо или друг роднина, който да те придружи?

— Само един. Но щеше да ми трябва твърде много време, докато го накарам да изтрезнее.

— О, Катлийн! — после двамата се засмяха и Джон каза: — Е, скъпа, сега аз ще изтръгна от теб това жило на скръбта.

— Вече го сторихте, господин съдия.

Меденият си месец прекараха пътувайки из Италия. Точно по това време започна болката. Върнаха се за откриването на съда. Джон беше главен съдия в окръг Есекс. А тя беше наета като адвокат на един съдия по наказателни дела в област Вали.

Месец след като се прибраха, Джон отиде на преглед. Денонощието, което трябваше да прекара в болницата „Маунт Синай“, се проточи в още три дни допълнителни изследвания. После една вечер той я чакаше при асансьора с унила усмивка, безупречно елегантен в своята тъмночервена кадифена тога. Тя изтича към него, както винаги с ясното съзнание за погледите, които му отправяха останалите пътуващи в асансьора. Помисли си, че дори в пижама и халат Джон изглежда впечатляващ. Точно се канеше да му го каже, когато той й прошепна:

— Имаме неприятности, скъпа.

Дори в този момент каза само това: „Имаме неприятности“.

През тези няколко безкрайно кратки месеци те се сляха в едно неразривно цяло. Когато се озоваха в кабинета му, той обясни:

— Отнася се за злокачествен тумор. На белите дробове, явно и на двата. За бога, Катлийн, та аз дори не пуша!

Колкото и да беше невероятно, двамата се засмяха в пристъп на мъка и съзнание за тази абсурдна ирония. Джон Антъни де Мейо, главен съдия на окръг Есекс, бивш президент на Адвокатската асоциация в Ню Джърси, който още нямаше тридесет и осем години, бе получил мъглявата присъда от около шест месеца живот. За него нямаше да има никакво освобождаване под гаранция, никакво обжалване пред Върховен съд.

И въпреки всичко той отново зае мястото си в съдебната зала.

— Защо пък да не издъхна в тога на съдийския стол? — попита той и сви рамене. — Обещай ми, че ще се омъжиш отново, Катлийн!

— Някой ден може би, но ще бъде много трудно да ти се намери достоен заместник.

— Радвам се, че мислиш така. А дотогава ще се възползваме от всяка минута, която ни остава.

И въпреки ясното съзнание за времето, което неумолимо изтичаше, те намираха сили да се забавляват.

Един ден той се върна вкъщи и заяви:

— Мисля, че със съдийството беше дотук.

Ракът се беше разпространил. Болката се усилваше. В началото той периодично постъпваше в болница за няколко дни, за да му правят химиотерапия. Нейният кошмар се появи отново; връхлиташе я всяка нощ. Но после Джон си идваше и те разполагаха с още малко време. Тя напусна работа. Искаше да бъде с него всеки миг.