Мардж направи гримаса. Носът й, подобен на малка остра човка на канарче, се сбърчи.

— Нека да помисля.

— Добре. И още нещо. Провери дали има регистрирани някакви обвинения и заведени дела срещу лекарите в секцията по майчинство. Не ме интересува дали тези дела са били прекратени, или не. Искам да знам причината за тях, ако такава изобщо съществува.

Удовлетворен, че е дал ход на разследването, Ричард побърза да се прибере, за да си вземе душ и да се преоблече. Секунда след като напусна кабинета си, по телефона го потърси доктор Дейвид Брод от болницата „Маунт Синай“. Съобщението, което Мардж прие, гласеше, че Ричард трябва да се свърже с доктор Брод на следващата сутрин. Въпросът бил спешен.

Кейти тръгна за болницата в три без четвърт. Времето бе мрачно, облачно и студено. Поне топлината от колите беше разтопила лапавицата по пътищата. Когато стигна до мястото, където бе претърпяла произшествието, тя съзнателно намали, докато вземаше завоя.

Пристигна няколко минути по-рано от определения час, но можеше и да си спести времето. Госпожа Фицджералд на рецепцията беше хладно любезна и когато Кейти я попита дали често замества Една, тя отговори доста сковано:

— Госпожица Бърнс почти никога не отсъства, тъй че рядко ми се налага да я замествам.

Кейти остана с усещането, че отговорът й е ненужно отбранителен. Заинтригувана, тя реши да продължи:

— Толкова съжалявам, че госпожица Бърнс е болна днес — добави тя. — Нищо сериозно, надявам се?

— Не. — Жената беше явно напрегната. — Просто някаква вирусна история. Утре ще бъде тук, сигурна съм.

Няколко бъдещи майки чакаха в приемната, но те се бяха задълбочили в списания. Нямаше начин Кейти да подхване с тях непринуден разговор. Една бременна с подпухнало лице и бавни, тромави движения излезе от коридора, който водеше към лекарските кабинети. Телефонът на бюрото иззвъня. Обслужващата рецепцията вдигна слушалката.

— Госпожо Де Мейо, доктор Хайли ще ви приеме веднага — каза тя и гласът й прозвуча с нескрито облекчение.

Кейти тръгна бързо по коридора. Кабинетът на Хайли беше първият, спомни си тя. Като изпълни написаните указания да почука и тогава да влезе, тя отвори вратата и пристъпи в средния по големина кабинет. Той притежаваше атмосферата на уютно работно помещение. Едната стена беше заета с рафтове книги. Почти цялата втора стена бе покрита със снимки на майки с бебета. До украсеното с богата дърворезба бюро имаше масивен стол. Кейти си спомни, че освен с тази стая доктор Хайли разполага с помещение за прегледи, с лаборатория и комбиниран бокс-стерилизатор за инструментите. Докторът седеше зад бюрото си и щом я видя, стана, за да я поздрави.

— Госпожо Де Мейо.

Тонът му беше любезен, със слаб, едва доловим британски акцент. Беше среден на ръст, около метър и седемдесет и пет. Лицето му с гладка кожа и заоблени страни завършваше с месеста овална брадичка. Тялото му създаваше впечатление за сила, овладяна и внимателно контролирана. Имаше вид на човек, склонен към напълняване. Оредяващата пясъчноруса коса, тук-там прорязана от сиви нишки, бе грижливо сресана на път. Вежди и мигли със същия пясъчен оттенък подчертаваха изпъкнали стоманеносиви очи. Ако чертите му се разглеждаха поотделно, той не беше привлекателен мъж, но външността му като цяло беше впечатляваща и властна.

Кейти се изчерви, осъзнавайки, че той е наясно с начина, по който тя го оглеждаше, и това далеч не му доставяше удоволствие. Седна бързо и за да наложи тон на разбирателство, му благодари за телефонното обаждане.

Той възрази:

— Бих искал да имате за какво да ми благодарите. Ако бяхте казали на лекаря от спешното отделение, че сте моя пациентка, той щеше да ви даде стая в западното крило. Много по-удобна, уверявам ви, но със същия изглед — добави той.

Кейти беше започнала да рови в чантата си за бележник и нещо за писане. Сега бързо вдигна поглед.

— Изглед… Всичко би било по-хубаво от онова, което ми се стори, че видях онази нощ. Защо…

Наложи си да спре. Бележникът, който стискаше в ръка, й напомни, че е тук по работа. Какво щеше да си помисли той за нея, ако я чуе да говори за кошмари? Както седеше на този твърде нисък и мек стол, тя несъзнателно се помъчи да изправи гръб.

— Докторе, ако не възразявате, нека първо да поговорим за Ванджи Луис — усмихна се тя. — Мисля, че поне за няколко минути ще си сменим ролите. Сега аз ще задавам въпроси.

Изражението му стана сурово.

— Бих искал да си бяхме сменили ролите по друга, по-приятна причина. Горкото момиче. Откакто разбрах, не съм в състояние да мисля за нищо друго.

Кейти кимна.

— Аз познавах Ванджи съвсем бегло и трябва да кажа, че реагирах по същия начин. А сега, става въпрос за обичайна практика, разбира се, но след като няма оставено писмо, от прокуратурата държим на сведения за психическото състояние на жертвата. — Тя направи пауза и после попита: — Кога за последен път видяхте Ванджи Луис?

Той се облегна назад. Сплете пръсти на гърдите си, с което показа безупречно поддържан маникюр. Заговори бавно:

— Беше миналият четвъртък вечерта. Държах госпожа Луис да идва на консултации поне веднъж седмично, тъй като бе навлязла във втората половина на бременността си. Картонът й е тук.

И той посочи към кафявата папка на бюрото си. Отгоре имаше етикет: ЛУИС, ВАНДЖИ. Съвсем безлично, помисли си Кейти, просто нещо, което напомняше, че точно преди една седмица Ванджи беше лежала в помещението за прегледи, съседно на този кабинет, за да й бъде премерено кръвното налягане и да бъдат чути тоновете на бебето.

— Какво беше физическото и емоционалното състояние на госпожа Луис?

— Нека първо характеризирам физическото й състояние. Беше тревожно, разбира се. Имаше опасност от токсична бременност, която аз следях изключително внимателно. Но, виждате ли, всеки допълнителен ден износване на плода увеличаваше шансовете му за оцеляване.

— Съществуваше ли възможност да износи бебето до определения термин?

— Изключено. Всъщност миналия четвъртък аз предупредих госпожа Луис, че е много възможно в рамките на следващите две седмици да ни се наложи да я вземем в болница и да предизвикаме преждевременно раждане.

— Тя как реагира на това?

Той се намръщи.

— Очаквах госпожа Луис да се тревожи за живота на детето. Но истината е, че колкото повече приближаваше самото раждане, то я изпълваше с нарастващ ужас. Поне аз бях с това усещане. Даже ми е минавало през ума, че е като малко момиченце, което иска да си играе на семейство, но би се ужасило, ако куклата му се превърне в истинско бебе.

— Разбирам — каза Кейти, като драскаше замислено в бележника си. — И все пак Ванджи проявяваше ли признаци на явна депресия?

Доктор Хайли поклати глава.

— Не съм констатирал такива. Мисля, че на този въпрос най-добре ще ви отговори доктор Фукито. Той я видя в понеделник вечерта и е много по-компетентен в разпознаването на симптомите на депресия, дори и когато не са ясно изразени. Моето общо впечатление е, че тя бе започнала да се поддава на непрестанно нарастващ ужас от раждането.

— Един последен въпрос — продължи Кейти. — Кабинетът ви е точно до този на доктор Фукито. В някакъв момент в понеделник вие видяхте ли госпожа Луис?

— Не.

— Благодаря ви, докторе. Бяхте много отзивчив. — Тя пусна бележника обратно в чантата си. — Сега е ваш ред да задавате въпроси.

— Те не са много. Снощи ми отговорихте на повечето от тях. Когато приключите разговора с доктор Фукито, моля, идете в стая 101 в другото крило на болницата. Там ще ви бъде направено кръвопреливане. После изчакайте около половин час, преди да седнете отново зад волана.

— Мислех, че това се отнася за хора, които дават кръв — каза Кейти.

— Просто за по-голяма сигурност, че няма да се получи някаква реакция. Освен това… — Той бръкна в дълбокото странично чекмедже на бюрото си. Вътре Кейти зърна малки шишенца в безупречен ред. Докторът избра едно, в което имаше десетина хапчета. — Тази вечер вземете първото — каза той. — Утре продължете с едно хапче на четири часа, в петък също. Тези в шишенцето точно ще ви стигнат. Трябва да подчертая, че е много важно да не ги забравите. Както знаете, ако проблемът ви не се разреши с тази операция, ще се наложи да обсъдим по-радикални хирургически мерки.